крепостни.
— Да, отдавна или по-добре да кажа — не мога да си спомня.
— Ами оттогава насам много ли селяни са ви измрели?
— А че не мога да знам, за тая работа, мисля, трябва да се попита управителят ми. Ей, слушай! Повикай управителя, той трябва днеска да е тука.
Управителят дойде. Той беше около четиридестгодишен човек с бръсната брада, ходеше със сюртук и, както изглеждаше водеше спокоен живот, защото на лицето му личеше някаква подпухнала пълнота, а възжълтият цвят на кожата му и малките му очи показваха, че знае твърде добре що е пухени възглавници и меки дюшеци. Веднага личеше, че той бе минал своето поприще, както го минават всички господарски довереници: бил е първом просто грамотно момче в къщата, после се е оженил за някоя Агашка, икономка, любимка на госпожата, станал е сам иконом, а после и управител. А като е станал управител, постъпвал е, разбира се, както всички управители: завързал е приятелство и близост с по-богатичките от него, увеличавал е тегобите на по-сиромашките семейства, ставал в сутрин в девет часа, чакал е самовара и пиел чай.
— Чувай, любезни! Колко селяни у нас са умрели, откак сме дали преброителния списък?
— Че как колко? Мнозина умряха оттогава — отговори управителят и при това хълцукна, като затули леко устата си е ръка по подобие на щит.
— Да вярно, и аз сам тъй мислех — подзе Манилов, — именно, твърде много измряха. — Сега той се обърна към Чичиков и добави: — Вярно, твърде много.
— А като колко например на брой? — попита Чичиков.
— Да, колко на брой? — подзе Манилов.
— Че как да кажа на брой? Не се знае колко души са умрели: никой не ги с броил.
— Да именно — каза Манилов, като се обърна към Чичиков, — и аз тъй мислех, голяма е смъртността: никак не се знае колко души са умрели.
— Ти вземи, че ги преброй, моля ти се — каза Чичиков на управителя, — и направи едно подробно списъче на всичките поименно.
— Да, на всичките поименно — каза Манилов.
— Управителят рече: „Слушам!“ и си излезе.
— Ами поради какви причини ви трябва това? — запита Манилов, след като си отиде управителят.
Тоя въпрос като че затрудни госта: на лицето му се изписа някакво напрегнато изражение, от което той дори се изчерви — напрягане да изрази нещо, което не съвсем се подчиняваше на думите.
И наистина Манилов най-после чу такива странни и необикновени неща, каквито човешки уши още никога не бяха чували.
— Питате по какви причини ли? Причините са ето какви: аз бих искал да купя селяни… — проговори Чичиков, заекна и не довърши думата си.
— Но позволете да ви попитам — каза Манилов: — как желаете да купите селяни, със земя или просто за преселване, т.е. без земя?
— Не, не че искам същински селяни каза Чичиков, — аз искам да имам мъртви…
— Как казахте? Извинете… аз май недочувам, та ми се счу една много странна дума…
— Аз смятам да купя мъртви, но които да се числят в списъците като живи — каза Чичиков.
Манилов тутакси изтърва на пода чибука с лулата и както отвори уста, тъй си остана зяпнал в продължение на няколко минути. Двамата приятели, които разсъждаваха за приятностите на другарското живуване, останаха неподвижни, с втренчени един в друг очи, както ония портрети, които едно време се заканваха един срещу друг от двете страни на огледалото. Най-после Манилов подигна чибука с лулата и погледна изотдолу в лицето на Чичиков, като се мъчеше да зърне дали няма някаква насмешка на устните му, дали той не се е пошегувал, но не забеляза нищо подобно, напротив — лицето му изглеждаше дори по- сериозно от друг път; после си помисли да не би да е мръднал някак умът на госта и със страх го погледна втренчено, ала очите на госта бяха съвсем ясни, в тях нямаше оня див, безпокоен пламък, който играе в очите на лудия човек, всичко си беше прилично и наред. Колкото и да мислеше Манилов как и какво да прави, нищо друго не можа да измисли, освен да изпусне из устата си останалия дим в една твърде тънка струя.
— И тъй, аз бих искал да зная можете ли вие такива, не живи в действителност, но живи относително законната форма, да ми ги предадете, отстъпите, или пък както намерите за добре?
Но Манилов беше тъй смутен и забъркан, че само го гледаше.
— Струва ми се, вие нещо се затруднявате? — забеляза Чичиков.
— Аз ли?… Не, няма нищо — отговори Манилов, — но аз не мога да схвана… извинете… аз, разбира се, не можах да получа такова бляскаво образование каквото, тъй да се каже, личи във всяко ваше движение; не притежавам високото изкуство да се изказвам… Може би тука… в това току-що изразено от вас обяснение… да се крие нещо друго… Може би вие благоволихте да се изразите тъй за красотата на стила?
— Не — подзе Чичиков, — не, аз разбирам предмета тъй, както си е, тоест ония души, които наистина са вече умрели.
Манилов се забърка съвсем. Той чувствуваше, че трябва да направи нещо, да зададе някакъв въпрос, но какъв въпрос — дявол го знае. Той свърши най-после с туй, че изпусна пак дим, само че сега не из устата, а из ноздрите си.
— И тъй, ако няма пречки, то с бога напред можем да пристъпим към подписване на продавателното — каза Чичиков.
— Как, за мъртви души продавателно?
— А, не! — отговори Чичиков. — Ние ще напишем, че те са живи, тъй, както се числят действително в преброителния списък. Аз съм свикнал да не отстъпвам в нищо от гражданските закони, макар че съм пострадал за това в службата, ала ще ме извините, задължението за мене е свещено нещо, законът — аз немея пред закона. Последните думи се харесаха на Манилов, ала все пак никак не можа да вникне в същината на самата работа и наместо отговор започна да смуче чибука тъй силно, че той захвана най-сетне да хърка като фагот. Изглеждаше, като че домакинът искаше да изсмуче от него мнение върху това неочаквано обстоятелство; но чибукът само хъркаше и нищо повече.
— Може би вие имате някакви съмнения?
— О, моля ви се, никакви! Аз не искам да кажа, че имам някакво, тоест критическо предубеждение за вас. Но позволете ми да ви доложа, няма ли да бъде това предприятие или ако мога още по-добре, тъй да се каже, да се изразя, негоция11 — та няма ли да бъде тази неговия несъответна с гражданските постановления и с по-далечните интереси на Русия?
Тука Манилов направи едно малко движение с глава и погледна твърде значително Чичиков в лицето, като показа във всички черти на своето лице и в стиснатите си устни такъв дълбок израз, какъвто може би дори не се е виждал на човешко лице освен може би у някой твърде умен министър, но и то в минути на най-главоломна работа.
Но Чичиков каза просто, че подобно предприятие или негоция никак няма да бъде несъответно с гражданските постановления и с по-далечните интереси на Русия, а след минута додаде, че държавната хазна ще има дори полза, защото ще получи законните данъци.
— Значи, вие мислите?…
— Мисля, че ще е добро.
— Е, щом е добро, то друга работа; аз нямам нищо против това — каза Манилов и се успокои съвсем.
— Сега остава да се условим за цената…
— Как за цената? — попита пак Манилов и се спря. — Нима мислите, че ще седна да ви вземам пари за души, които един вид са свършили своето съществуване? Ако пък ви е текнало такова, тъй да кажа, фантастично желание, то от своя страна аз ви ги давам безвъзмездно и поемам разноските за продавателното.
Историкът на излаганите събития би заслужил голям укор, ако пропуснеше да каже, че след тия думи, произнесени от Манилов, радост обзе госта. Колкото и да беше сериозен и разсъдлив, тук той насмалко щеше дори да подскочи подобно, на козел, което, както е известно, става в най-силни изблици на радост.
