небето, разядоха мрамора и надупчиха чудния кристал…
И един ден, в покрайнините на Болинас, когато се канех да снимам един особено разточителен екземпляр от войнствената архитектура на Минг, аз разкъсах някаква тънка мембрана, мембрана на вероятността… Леко и плавно престъпих Границата…
…и като вдигнах очи, видях дванайсетмоторното целокрило чудо, напомнящо надут бумеранг, да се носи на изток със слонска грация, толкова ниско, че дори можех да преброя нитовете в сребристата му кожа, а може би дори да чуя ехото на джаза.
С тази вест отидох при Кин. Мърв Кин беше журналист на свободна практика, със солиден опит в тексаските птеродактили, контактите с НЛО, лохнеските чудовища и възможно най-конспирологичните теории, загнездили се в глухите ъгълчета на американското масово съзнание.
— Не е зле — каза Кин, докато бършеше жълтите стъкла на „Полароида“ с края на бялата си хавайска риза. — Но не е ментално. Няма тръпка.
— Но аз го видях, Мървин.
Ние седяхме до басейна под прекрасното аризонско слънце. Той чакаше в Тъксън някаква група пенсионирани чиновници от Лас Вегас; техният лидер, или по-точно лидерка, получаваше послания от Космоса чрез микровълновата си печка. Аз бях карал цяла нощ и това почваше да ми се отразява.
— Да, разбира се, видял си го. Нали си чел моите неща, не загря ли универсалното решение на въпроса за НЛО? Просто е, дърводелски просто: хората… — той си намести внимателно очилата на дългия ястребов нос и се втренчи в мен с поглед на василиск. — Хората виждат какво ли не. Нищо че не съществува, но те го виждат. Защото го искат, вероятно. Чел си Юнг, трябва да знаеш отговора… В твоя случай е съвсем очевидно: сам призна, че си мислил за оная изкопаема архитектура и че са ти дошли някакви фантазии… Виж, нали едно време си пробвал доза? Колко от нас са изкарали 60-те години в Калифорния без нито една халюцинация? Всичките онези нощи, когато откриваш, че цяла армия художници на Дисней са втъкали в плата на джинсите ти анимирани холограми на египетски йероглифи. Или пък когато…
— Но този път не беше така!
— Естествено. Това е било „в обстановка на чиста реалност“, нали? Уж всичко е нормално, а после изведнъж се появява чудовище, мандала, неонова пура. А в твоя случай — гигантският самолет на Том Суифт. Това се случва с кого ли не. Ти дори не си се побъркал, сам го знаеш.
Той измъкна кутия бира от преносимия хладилник до шезлонга си.
— Миналата седмица бях във Вирджиния. Окръг Грейсън. Интервюирах там едно шестнайсетгодишно момиче, което е било нападнато от мечоглав.
— От какво?
— Мечоглав. Отрязана глава на мечка. Този мечоглав, разбираш ли, се мотаел около летящата си чиния, а пък тя приличала на тас от колелото на стария кадилак на братовчеда Уейн. Имал червени, пламтящи очи като огънчета на пури и телескопични хромирани антени, стърчащи зад ушите. — Кин се задави с бирата.
— И това я е нападнало? Как?
— Едва ли трябва да ти го разказвам, ти си впечатлителен. Той бил студен — Кин мина на ужасния си южняшки акцент — и метален. Издавал електронни звуци. Ето, приятелю, това е вече нещо реално, това е пряк плод на масовото подсъзнание. Това момиче е вещица. Тя щеше да вижда дявола, ако не беше гледала толкова пъти „Бионичния човек“ и всичките Стар Треци. Тя е в основния поток. И знае какво се случва с нея. Аз изкопчих десет минути, преди да дойдат сериозните уфолози с идиотския си детектор на лъжата.
Изглежда съм имал много разстроен вид, защото той внимателно остави бирата си до хладилника и се изправи в шезлонга.
— Ако искаш по-тежко обяснение, ще ти кажа, че си видял семиотичен призрак. Всички контактьорски истории например са в рамките на научно-фантастичната образност, която се е просмукала в цялата ни култура. Готов съм да повярвам в пришълци, но не и в такива, които изглеждат като извадени от комиксите от 50-те години. Това са семиотични фантоми, парчета от дълбинните културни образи, които са се разцепили и живеят собствен живот, като въздушните кораби на Жул Верн, редовно виждани от старите канзаски фермери. Ти виждаш друг вид призрак, това е всичко. Този самолет някога също е бил част от масовото подсъзнание. Ти някак си го уловил. Но важното е да не се безпокоиш за това.
Само че аз се безпокоях.
Кин среса рядката си коса и отиде да изслуша последните съобщения от Тях относно радиуса на действие на радарите, а аз спуснах завесите в стаята и легнах да се безпокоя в охладената от климатика тъмнина. Като се събудих, още се безпокоях. Кин бе оставил на вратата ми бележка, че лети с чартърен самолет на север да проверява някакъв слух за мутации на добитъка (той ги наричаше „мутаци“ — още един от журналистическите му специалитети.)
Аз хапнах, изкъпах се под душа, глътнах една ронеща се таблетка стимулатор, която вече три години се търкаляше на дъното на несесера ми, и поех обратно към Лос Анджелис.
Скоростта ограничаваше видимостта ми до тунела, осветяван от фаровете на тойотата. Тялото може да кара, казвах си аз, докато умът размишлява. Размишлява и не обръща внимание на странните фигури, които амфетаминът и умората чертаят на страничните стъкла, на цялата онази спектрално ярка растителност, която избуява по краищата на полезрението нощем по шосетата. Но разумът беше на друго мнение, и думите на Кин за онова, което преди наричах „видения“, трополяха безспир в главата ми по стегната, изкривена орбита. Семиотични призраци. Фрагменти на Масовата Мечта, частици минало, кръжащи във вихъра на настоящето… Тази обратна връзка някак се усилваше от действието на хапчето, и растителността около пътя придоби оттенъци на инфрачервена спътникова снимка, с горящи парцалчета, отвявани назад от въздушния поток зад колата.
Аз спрях. Фаровете примигаха за последно и угаснаха, половин дузина алуминиеви бирени кутии ми намигнаха за лека нощ. Зачудих се колко е часът сега в Лондон и опитах да си представя как Дайалта закусва у дома си в Хемпстед, заобиколена от обтекаеми хромирани статуетки и книги по американска култура.
Нощите в тукашната пустиня са бездънни, дори луната сякаш е по-близо. Дълго я гледах, а после реших, че Кин е прав. Главното е да не се безпокоя. Ежедневно по целия континент хора, много по-нормални, отколкото някога съм претендирал да бъда, виждат гигантски птици, снежни човеци, летящи петролни рафинерии, поддържайки с това бизнеса и платежоспособността на Кин. Защо трябва да се разстройвам от едно мимолетно зърване на поп-въображението на 30-те, случайно блуждаещо над Болинас? Реших да спя, без да се притеснявам за нищо освен гърмящи змии и стопаджии-човекоядци, сред безопасния крайпътен боклук на собствената ми вселена. Сутринта щях да отида до Ногалес и да снимам старите публични домове, нещо, което се канех да направя от години. Ефектът от хапчето вече беше свършил.
Събуди ме светлина и чак след това чух гласовете.
Светлината идваше някъде иззад гърба ми и хвърляше в колата трептящи сенки. Гласовете бяха спокойни, но неясни; съдейки по всичко, разговаряха мъж и жена.
Вратът ми се бе схванал, а в очите ми сякаш бяха сипали пясък. Кракът ми бе изтръпнал, притиснат до волана. Напипах очилата в джоба на ризата си. После се обърнах назад и видях града.
Книгите по дизайн от 30-те бяха в багажника; една от тях съдържаше скици на идеален град, с явни заемки от „Метрополис“ и „Нещата от бъдещето“, но оквадратен отвсякъде, извисяващ се през идеално изрисуваните облаци чак до доковете за цепелини и безумните неонови шпилове. Този град беше като модел за другия, който бе изникнал зад гърба ми. Шпиловете се трупаха един върху друг, като стъпала на проблясвящи зикурати се изкачваха към кулата на централния златен храм, обкръжена от радиаторни ръбове също като бензиностанциите на Монго. В най-малката от тези кули спокойно можеше да се събере Емпайър Стейт Билдинг. Между тях висяха кристални шосета, по които като гладки топчета живак
