пробягваха сребристи мехурчета. Гъмжеше от въздушни кораби: гигантски целокрили лайнери, малки сребристи стрели (понякога някое от живачните топчета се издигаше грациозно от небесния мост и се присъединяваше към техния танц), километрични дирижабли, жирокоптери, пърхащи като водни кончета…
Затворих здраво очи и се обърнах на седалката. Когато ги отворих отново, се насилих да погледна спидометъра, белезникавата прах върху черната пластмаса на таблото, препълнения пепелник.
— Амфетаминова психоза — казах си.
Много внимателно, без да обръщам глава, включих фаровете.
И ги видях.
И двамата бяха руси, стояха зад своята кола, която ми приличаше на алуминиево авокадо със стърчаща акулска перка и черни гладки гуми като на детска играчка. Мъжът, прегърнал с една ръка талията на жената, с другата сочеше към града. И двамата бяха облечени в бели, свободно падащи дрехи и също бели, без нито едно петънце обувки. Никой от тях явно не забелязваше светлината от фаровете ми. Мъжът говореше нещо мъдро и мъжествено, жената кимаше, и изведнъж аз се уплаших, уплаших се по съвсем различен начин. Душевното ми здраве вече не ме притесняваше, но незнайно защо бях уверен, че градът зад гърба ми е Тъксън — Тъксън на мечтите, породен от колективния копнеж на една цяла епоха. Този „Тъксън на мечтите“ беше реален, абсолютно реален. Но мъжът и жената пред мен живееха в него, и тъкмо те ме плашеха.
Това бяха децата на „осемдесетте-които-не-бяха-настъпили“ на Дайалта Даунс, наследниците на Мечтата. Те бяха бели, руси, навярно и очите им бяха сини. Американци. Дайалта казваше, че бъдещето отначало е дошло в Америка, но после я е заобиколило. Може и така да беше, но само не тук, в сърцето на Мечтата. Тук Америка не бе преставала да крачи напред, подчинявайки се на логиката на съня, не знаеща нито замърсяване на въздуха, нито енергийна криза, нито загубени задморски войни. Те бяха щастливи и крайно доволни от себе си и от своя свят. И в Мечтата този свят им принадлежеше.
Зад мен градът блестеше, прожектори кръстосваха небето. Представих си как те се разхождат по мраморните площади, порядъчни и внимателни, ясните им очи греят с ентусиазъм, отразяват блясъка на уличния неон и сребристите коли.
Ето ги, плодовете на пропагандата на „Хитлер Югенд“.
Запалих мотора и бавно подкарах напред, докато предната броня не се озова на три фута от тях. Те продължаваха да не ме виждат. Спуснах стъклото и се заслушах в думите на мъжа. Те бяха ярки и кухи като цитати от някоя брошура на Търговската палата, но аз бях уверен, че той им вярва безгранично.
— Джон — чух гласа на жената, — забравихме хранителните хапчета.
Тя извади от чантичката на колана си две ярки капсули и подаде едната на мъжа. Аз излязох на заден ход на шосето и дадох газ към Лос Анджелис, треперейки и клатейки глава.
Обадих се на Кин от една бензиностанция. Нова, в стил испански модерн. Той се бе върнал от експедицията си и изглежда не очакваше да му се обадя.
— Да-а, това е вече шантаво. Опита ли се да го снимаш? Не мисля, че снимките въобще щяха да излязат, но дори да не излязат, това добавя пикантност към историята.
„Но какво да правя аз?“
— Гледай повече телевизия, особено игри и сапунки. Отиди на порнофилм. Гледал ли си „Нацисткия любовен мотел“? Въртяха го тук по кабела. Наистина ужасен. Точно каквото ти трябва.
„За какво говори той?“
— Спри да крещиш и ме послушай. Ще ти открия една търговска тайна: истински лошите масмедии могат да изгонят от теб семантичните призраци. Щом успяват да ме отърват от човечетата с чиниите, значи ще отърват и теб от твоите футуроиди. Опитай. Какво имаш да губиш?
После той ме помоли да свършвам, защото имал ранна среща с Избраните.
— С кои?
— С пенсиите от Вегас, тия с микровълновата фурна.
Помислих дали да не поръчам разговор до Лондон за сметка на абоната, да намеря Коен в „Барис- Уотфорд“ и да му съобщя, че фотографът му заминава за неопределено време на почивка в Зоната на здрача. В края на краищата оставих кафеварката да ми свари едно убийствено черно кафе и се вмъкнах обратно в тойотата за бягство към Лос Анджелис.
Лос Анджелис се оказа лоша идея, прекарах там две седмици. Това беше столица на страната на Даунс; прекалено много от Мечтата имаше там, прекалено много парчета от нея ме дебнеха. Едва не катастрофирах на един пътен възел близо до „Дисниленд“; шосето изведнъж се разклони досущ като оригами и трябваше да криволича между цяла дузина миниплатна с фучащи хромирани капки с акулски перки. И още по-лошо, Холивуд бе пълен с хора, поразително приличащи на двойката, която срещнах в Аризона. Наех един италианец, режисьор, който в очакване на успеха свързваше двата края с проявяване на филми; той направи копия от всички негативи, които бях изснимал по задачата на Даунс. Самият аз дори не желаех да ги погледна. Леонардо впрочем едва ли се безпокоеше от това; когато свърши, аз проверих снимките само с едно прелистване, като тесте карти, запечатах ги в плик и ги пратих с авиопоща до Лондон. После взех такси до едно кино, където показваха „Нацисткия любовния мотел“, и през целия път дотам си държах очите затворени.
Коен ми прати поздравителна телеграма в Сан Франциско след една седмица. Дайалта била харесала снимките. Той се възхищаваше от начина, по който „се бях вживял в задачата“, и се надяваше да работя за него и друг път. Същия следобед мернах летящия бумеранг над Кастро Стрийт, но сега лайнерът беше някак полупрозрачен и разреден, сякаш присъстваше тук само отчасти. Аз се хвърлих към най-близката будка за вестници и накупих всичко каквото имаше за петролната криза и рисковете от ядрената енергия. Току-що бях решил да си купя самолетен билет до Ню Йорк.
— В кошмарен свят живеем, а?
Продавачът беше мършав негър с изгнили зъби и перука. Аз кимнах, докато тършувах по джобовете за дребни пари, горящ от желание по-бързо да намеря в парка свободна пейка и да се потопя в твърдите доказателства за надвисналите над света ужаси.
— Но можеше и да е по-зле, нали?
— Правилно — кимнах разсеяно, — и дори съвсем зле: можеше и да е съвършен.
Негърът втренчено ме зяпаше, докато вървях надолу по улицата с тънката пачка кондензирани катастрофи.
Информация за текста
© 1981 Уилям Гибсън
© Иван Попов, превод от английски
William Gibson
The Gernsback Continuum, 1981
Източник: http://free.top.bg/k-e-f/ (през http://sfbg.us)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/913]
Последна редакция: 2006-08-06 15:31:04
