нещо тъжно и празно. Коридори и хора, отдалечаващи се надолу по тях. Тя стоеше в редица зад хора, които никога не беше виждала и никога нямаше да види отново. С чанта на рамо и с паспорта си и билета в ръка. Искаше още една чаша кафе. Имаше една в стаята й, в Еспресоматика. Която тя трябваше да измие, защото сега щеше да мухляса, докато отсъства.
— Да?
Мъжът зад гишето носеше раирана риза, вратовръзка с логото на „Еър Магелан“, повторено по диагонал надолу върху нея, и нефритена топчеста обичка на устната си. Чиа се чудеше как ли изглежда долната му устна, когато я маха. Тя реши, че не би я сваляла, ако има такава. Подаде му билета си. Той го извади от плика с въздишка — даваше й да разбере, че това е нейна работа.
Тя го наблюдаваше как сканира билета й.
— „Еър Магелан“ едно-нула-пет до Нарита, двупосочен, втора класа.
— Точно така — каза Чиа, опитвайки се да бъде полезна, но това изглежда не му хареса.
— Документ за пътуване.
Чиа му подаде паспорта си. Той го погледна така, сякаш никога не беше виждал паспорт, въздъхна и го пъхна в процепа в гишето, чиито алуминиеви ръбове бяха очукани и някой ги беше покрил с прозрачно тиксо, вече мръсно и отлепено. Мъжът гледаше в монитор, който Чиа не можеше да види. Може би щеше да й каже, че не може да замине. Сети се за кафето в нейния Еспресоматик. Щеше да е още топло.
— 23 T — обяви той, докато бордната й карта се къдреше от друг процеп. Той извади паспорта и й го подаде заедно с билета и картата. — Терминал 52, синята зала. Нещо за деклариране?
— Не.
— На пътници, преминали проверката, може да им бъде направена неинвазивна ДНК проба — каза той. Думите се сляха, понеже го каза само защото така трябваше.
Тя прибра паспорта и билета в специален джоб вътре в анорака си. Задържа картата в ръка. Тръгна, оглеждайки се за синята зала. Трябваше да слезе надолу, за да я открие, и да се качи на един от онези влакове, които са като асансьор, който върви настрани. Половин час по-късно беше преминала проверката и гледаше печатите по циповете на ръчната си чанта. Изглеждаха като пръстени от червени гумени бонбони. Не очакваше да направят това; мислеше да намери телефонен автомат в чакалнята, да се логне и да изпрати последните новини в клуба. Никога не слагаха печати на чантата й, когато отиваше във Ванкувър при чичо си. Само че онова не беше точно международен полет, не и след Споразумението.
Беше се качила на движещата се пътечка към Терминал 52, когато видя синята лампа високо отпред да мига. Там имаше малка бариера и войници, които подреждаха слизащите от лентата хора в редица. Бяха облечени в камуфлажни униформи и не изглеждаха много по-възрастни от момчетата в последното й училище.
— Проклятие — чу да казва дългокосата блондинка пред нея, в чиято коса личаха допълнително вплетени кичури. С плътни червени устни, няколко слоя спирала, големи подплънки на раменете, къса поличка и бели каубойски ботуши. Като онази кънтри певица, която майка й харесваше, Ашли Модайн Картър. Кичозно, но с пари.
Чиа слезе от пътечката и зае мястото си в редицата зад жената, която приличаше на Ашли Модайн Картър.
Войниците вземаха проби от коса и проверяваха паспортите на хората. Чиа предположи, че това е потвърждаване на самоличността, защото ДНК-то стоеше в паспорта, преобразувано в нещо като баркод.
Устройството за проба беше малка сребърна палка, която засмукваше краищата на няколко кичура и ги отрязваше. „Ще се сдобият с най-голямата колекция от нацъфтяла коса на света“ — помисли Чиа. Сега беше ред на русата. Имаше две войничета — едно да борави с устройството и едно да бърбори на редицата: „Вече сте се съгласили с това, след като сте дошли дотук, моля представете паспорта си.“
Чиа наблюдаваше как жената изпъчи гърди, подаде паспорта си на войника, заслепи го със сексапил като електрическа крушка и с широка усмивка го накара да премигне, да преглътне и почти да изпусне паспорта. Той ухилено го напъха в малка конзола, прикрепена към бариерата. Другият войник повдигна палката си. Чиа видя жената да се пресяга, да избира един от допълнителните кичури в косата си и да подава крайчеца му за проба. Цялото нещо отне може би осем секунди, включително връщането на паспорта й, а първият войник още се усмихваше, когато дойде ред на Чиа.
Жената продължи напред, след като извърши нещо, за което Чиа беше съвсем сигурна, че е углавно престъпление. Трябваше ли да каже на войника?
Не го направи. Върнаха й паспорта и се запъти към Терминал 52. Там се озърна за жената, но не я видя.
Гледаше въртящите се на стените реклами, докато ги повикаха да се качват.
Място 23Е остана свободно, докато Чиа чакаше да излетят и смучеше ментовия бонбон, който й даде стюардесата. Тя откри, че това е единственото празно място в самолета. Реши, ако никой не седне, да вдигне облегалката за ръката и да се свие там. Опита се да създаде негативно мисловно поле — сила, която да не позволи някой да се качи в последния момент и да се настани. Това беше идея на Зона Роса, част от цялата оная работа с момичешките бандитски бойни изкуства. Чиа не виждаше как можеш сериозно да вярваш в практическото им приложение.
И не се получи, защото по пътеката между редовете се появи
3. ПОЧТИ ГРАЖДАНИН
Беше една нощ през седмицата, сряда, когато Лани за последно видя Кати Торънс и татуировката й не се виждаше. Тя стоеше в Клетката и крещеше, докато той изпразваше шкафчето си. Носеше блейзър от Армани, ушит от дефтин с цвят на оксидиран метал, съответстващата му пола скриваше космическия знак. Отвореното деколте на бялата й ръчно ушита блуза откриваше единичен наниз от перли. Нейната парадна униформа. Викаше на килима заради измяната на своя подчинен.
Той знаеше, че тя крещи, защото устата й беше отворена, но звуците на нейния гняв не можеха да проникнат през равното съскащо бучене на генератора на бял шум3, осигурен от адвокатите му. Бяха го посъветвали да носи генератора през цялото време на това свое последно посещение в канцелариите на „През ключалката“. Беше инструктиран да не прави никакви изказвания. Със сигурност нямаше да чуе такива.
По-късно той щеше да се чуди понякога как точно бе оформила яростта си. Някакво повторно изявление на теорията за известността и естеството на цената й, за мястото на „През ключалката“ в това, за неспособността на Лани да работи там? Или се бе съсредоточила върху неговото предателство? Но той не беше чул; просто беше сложил тези неща, които не му бяха чак толкова нужни всъщност, в набръчкана пластмасова кутия, която още миришеше слабо на мексикански портокали. Ноутбукът, който мъкнеше със себе си още от колежа — сега със счупен екран, неизползваем. Изолирана халба с белещо се лого на окръг Нисан. Бележки, които беше правил на хартия, против правилника на офиса. Изцапан с кафе факс от жена, с която беше спал в Икстапа, чиито инициали не можеха да бъдат разчетени сега и чието име беше забравил. Безсмислени лични вещи, предназначени за контейнера за боклук в паркинга на сградата. Но нямаше да остави нищо тук и Кати продължаваше да крещи.
Сега, в Куб на смъртта K, той предположи, че му бе казала как никога повече няма да работи отново в този град и наистина изглежда нямаше да може. Нелоялността към работодателя беше черна точка в досието на всеки. Особено в този град, където това беше резултат от нещото, наричано някога скрупули, припомни си Лани.
Самата дума сега го порази като учудващо нелепа.
— Усмихна се — Блекуел се взираше в него през малката масичка.
— Изчерпване на сератонина.
— Храна — каза Блекуел.
