— Каква каша — продума ангелът. Гласът й беше далечен, но нисък и богат и много ясен.
— Трябваше да го изкараме от при Леон — каза другият ангел. — Там не се тича по тоя начин нагоре по стълбите.
— Сигурно е имал нещо в този, големия джоб тук, виждаш ли? Срязали са го и са взели нещото.
— И не само това са срязали, сестричке. Исусе. Виж.
Шестоъгълниците се завъртяха и заплуваха, когато нещо раздвижи главата му. Хладна длан до неговата буза.
— Внимавай да не се изцапаш — каза първият ангел.
— На Две за ден това няма да му хареса. Как мислиш, защо той се подплаши и отпраши така?
Гадно му беше, защото искаше да спи. С гаранция беше заспал, разбира се, но по някакъв начин електронните сънища на Марша се просмукваха в главата му, така че той се препъваше през начупени парчета от „Хора с влияние“. Сапунката течеше още отпреди той да се роди, сюжетът й приличаше на многоглав повествователен червей, който се навиваше и самопоглъщаше всеки няколко месеца, след което разгъваше нови глави, гладни за екшън и напрежение. Той го виждаше как се вие в цялостта си, по начин, по който Марша никога нямаше да го види, като удължена спирала от ДНК-то на Sense/Net, евтина, чуплива ектоплазма, точеща се към безбройните гладни за сънища. Марша го преживяваше през ролята на Мишел Морган Магнум, главната героиня, наследствен ръководител на корпорацията Магнум АГ. Днешният епизод обаче непрекъснато се изсукваше шантаво настрани от маниакално сложните романтични проблеми на Мишел и се увиваше в детайлни социоархитектурни описания на минкомни аркологии в стил Солери. Някои от детайлите изглеждаха подозрителни дори на самия Боби; той се съмняваше например дали там наистина има цели нива, посветени на продажбата на леденосиви велурени костюми с диамантени закопчалки на крачолите, или че имаше други нива, постоянно тъмни, обитавани изключително от гладуващи бебета. Това последното като че ли си спомняше да е от някаква религиозна статия, получена от Марша, която изпитваше към Проектите смесица от подозрение и ужас, като че ли те бяха някакъв надвиснал над нея вертикален ад, в който някой ден тя може да бъде насилена да се изкачи. Други сегменти на неврожаковия сън му напомняха Канала на Познанието, който Sense/Net даваше като безплатна добавка към всеки абонамент за симстим; там имаше подробни анимирани диаграми на вътрешната структура на Проектите, и отвратително монотонни дикторски лекции за стиловете на живот на различните типове техни обитатели. Тези, когато той успяваше да се съсредоточи върху тях, изглеждаха дори по-малко убедителни от проблясъците на синкавосив велур и подивели бебета, пълзящи тихо през мрака. Той гледаше как жизнерадостна млада майка реже пица с огромен промишлен струен нож в кухненския ъгъл на безупречно почистена боксониера. Една от стените се отваряше цялата към плитък балкон и правоъгълник от анимационно-синьо небе. На Боби му се струваше, че жената е черна, без да е черна, нещо като много, много тъмна и по младежки майчинска версия на някоя от порнокуклите от апарата в неговата стая. И имаше нещо като еднакви, малки, но филмово перфектни гърди. (В този момент замаяното му объркване беше подсилено от учудващо гръмък и съвсем не в стил на Sense/Net глас: „E, това аз го наричам определено признак на живот, Джаки. Ако прогнозата му не се е надигнала много, поне нещо друго го прави.“) И след това полетя по спирала обратно към гланцираната вселена на Мишел Морган Магнум, която отчаяно се бореше да предотврати прехващането на Магнум АГ от злокобния, базиран в Шикоку индустриален клан Накамура, представян в този случай (усложнение на сюжета) от главния любовник на Мишел за сезона, богатият (но някакси в смазваща нужда от нови милиарди) новосъветски политик Василий Суслов, който изглеждаше и се обличаше съвсем като Готиците в бара на Леон.
Епизодът като че ли достигаше връхната си точка — древно BMW с горивно-клетъчен конвертор тъкмо го бомбардираха сервопилотирани миниатюрни западногермански хеликоптери на улицата под квартал „Ковина Конкурс“, Мишел Морган Магнум разстрелваше предалия я личен секретар с пистолет Намбу с никелирана дръжка, а Суслов, с който Боби все повече се идентифицираше, старателно се подготвяше да си измъкне задника от града заедно с гърдеста бодигардка, която беше японка, но много напомняше на Боби едно друго от момичетата от холопорна му — когато някой изкрещя.
Боби никога не беше чувал някой да крещи така, и в този глас имаше нещо ужасяващо познато. Но преди да се замисли върху това, кървавочервените пчелни пити отново се появиха и завъртяха и той пропусна края на „Хора с влияние“. Все пак, някаква част от него си мислеше, докато червеното се превръщаше в черно, той винаги може да попита Марша как е свършило.
— Отвори си очите, мъжки. Ха така. Светлината прекалено ли ти е ярка?
Беше, но не се променяше. Бяло, бяло, той си спомняше как главата му експлодира на години разстояние, ярка бяла граната в онзи пустинен мрак, пълен с прохладен вятър. Очите му бяха отворени, но не виждаше нищо. Само бяло.
— По принцип трябва да те оставя на мира, така е с момчета на твоя хал, но хората, дето ми плащат, рекоха дигни го, така че те събуждам, преди да съм свършил. Виждаш светлина, и това е всичко, така и трябва. Причината й викат неврален изключвател. Между мен и теб казано, купен е от сексшоп, но не виждам що да не се използва в медицината, след като искаме. А го искаме, щото още те боли здравата, и между другото той те държи да не мърдаш, докато действам по въпроса. — Гласът беше спокоен и методичен. — Сега, големият ти проблем беше гърбът, но се погрижих за това с една съшивачка и метър и нещо нокти. Тук не правим пластична работа, разбираш, но мацетата ще намират тези белези наистина интересни. Това, което правя точно в момента, е да почиствам тази тук на гърдите ти, след това ще щракна малко нокти там долу, и сме готови, освен че ден-два ще трябва да не мърдаш рязко, че да не скъсаш някой шев. Лепнал съм ти някой и друг дерм, и ще лепна още някой и друг. Междувременно ще ти включа сензориума до слух и пълно зрение, така че да се поосвестиш тук. Да не ти пука за кръвта; всичката си е лично твоя, и няма да има повече.
Бялото се сви в сиви облаци, и с бавното проясняване на замъглено зрение започнаха да се появяват обекти. Беше залепен на тапициран таван, и гледаше надолу към изцапана с кръв бяла кукла, която като че ли изобщо нямаше глава, само зеленикавосиня хирургична лампа, израстваща като че ли право от раменете й. Черен мъж в изцапан зелен комбинезон пръскаше нещо жълто в плитък разрез, който вървеше диагонално от точно над тазовата кост на куклата до точно под лявата страна на гърдите й. Знаеше, че мъжът е черен, защото главата му беше гола, гола и избръсната, и блестяща от пот; ръцете му бяха облечени в стегнати зелени ръкавици, и всичко, което Боби можеше да види от него, беше блестящото хало около главата му. От двете страни на шията на куклата имаше лепнати на кожата сини и розови дермадискове. Ръбовете на раната като че ли бяха боядисани с нещо, което приличаше на шоколадов сироп, и жълтият спрей съскаше, излизайки от мъничкото сребристо флаконче.
След това Боби схвана картината, и вселената се преобърна по начин, от който му се зави свят. Лампата висеше от тавана, таванът беше огледален, и той беше куклата. Сякаш дълго еластично въже го дръпна и запрати обратно през червените пчелни пити в стаята, където черното момиче режеше пица за децата си. Струйният нож не издаваше никакъв звук, плюейки фин абразив, разтворен в иглоподобна струя вода под високо налягане. Боби знаеше, че бе предназначен за рязане на стъкло и метал, не на пица, и искаше да й изкрещи, защото беше уплашен, че тя ще си отреже пръста, без дори да го усети.
Но не можеше да изпищи, не можеше изобщо да се помръдне или да издаде някакъв звук. Тя любовно отряза последното парче, настъпи крачния педал, който изключваше ножа, подреди нарязаната пица на обикновен бял керамичен поднос, след това се обърна към синия правоъгълник оттатък балкона, където бяха децата й — не, каза си Боби някъде вътре в себе си, няма начин. Защото нещата, които влетяха и се хвърлиха към нея, бяха не деца с делтапланери, а бебета, чудовищните бебета от съня на Марша, и ципестите им криле бяха смесица от розова кост, метал, кърпени изпънати мембрани от отпадъчна пластмаса… Той виждаше зъбите им…
— Ъхъ, — каза черният мъж, — изгубих те за момент. Не за дълго, нали разбираш, може би за минута нюйоркско време… — Ръката му, отразена в огледалата, взе плоска ролка от синя полупрозрачна пластмаса от кървавия парцал до ребрата на Боби. Внимателно, с палец и показалец, той изтегли ивица кафява, подобна на наниз пластмаса. Мънички искрици светлина проблясваха по ръбовете й и като че ли трептяха и се местеха.
— Нокти — каза той и натисна с другата ръка нещо като вградена резачка в запечатаната синя ролка.
