неподвижно.
Нещо беше станало! Нещо беше станало! Но какво?
Марк измъкваше един след друг щепселите и отново ги пъхаше в гнездата им. Апаратурата не работеше. А знаеше, че трябва да работи! Но не работеше. Въпреки всички предохранителни и дублиращи системи. Тогава си спомни за аварията на кораба. От теоретична гледна точка и тя беше невъзможна. Но беше станала. Сега със същата вероятност, и практически, и теоретически равна на нула, беше станала и авария на станцията.
Марк трескаво облече скафандъра. Усети необяснимо безпокойство. Започна да изпитва същото чувство, както тогава в дюзата, и разбра, че причината е в скафандъра. Той също създаваше усещане за затворено пространство. Все пак това усещане беше поносимо. Марк излезе и започна да се оглежда.
Радарът върху покрива на станцията беше замрял неподвижно. Насочващите антени не извършваха характерните си опипващи движения.
Върна се в станцията. Окото, показващо, че токът тече по проводниците, беше изгаснало. Не се искаше голяма досетливост, за да разбере, че повредата е някъде между енергостанцията и апаратурата. Непонятно му беше само едно, защо не беше заработила дублиращата система? Станцията имаше ток, но тя беше снабдена с автономни акумулатори. Увлечен в четенето, Марк не беше забелязал онова мигновено трепване при превключването. Но защо не беше задействувало аварийното захранване на насочващата апаратура? До преминаването на кораба оставаха седемдесет и шест минути. Трябва да отстрани аварията за това време! Трябва… и Марк Роун се вцепени.
За да открие аварията и да я отстрани, трябваше да се спусне в кладенец, дълбок шейсет фута, да извърви още трийсет фута по хоризонталния тунел, в който главата почти опира в свода, и да се озове в тясното помещение на апаратурата.
Марк си спомни за корабната дюза. Отново го обхвана панически страх. Усети как краката му омекват и се подпря на креслото. Обхвана го същото чувство за безпомощност, както тогава в пространството. После във вцепененото му съзнание се промъкна мисълта за кораба. Това не беше обикновена товарна ракета. Беше туристически кораб. Сега сезонът е в разгара си и навярно всичките шестстотин места са заети.
— Шестстотин места — чукаха слепоочията му. — Шестстотин човека… Шестстотин туристи плюс екипажа…
Марк излезе от станцията. С всяка секунда, приближаваща го към отверстието на кладенеца, крачките му ставаха все по-бавни. Но помнеше как е минал предохранителната ограда. Как се е спуснал в широкия пет фута отвор. Усещаше, че тялото му се вдървява — с мъка местеше краката си по металната стълба. Целият кладенец беше пълен със страх — вцепеняващ страх. По средата понечи да се върне. Тъкмо да премести крака си на стъпалото, от което го беше снел, и се сети за кораба. Представи си комфортния салон; безгрижното множество туристи; малки палавници, сплескани нослета в стъклата на илюминаторите; забавните разговори…
Продължи надолу. Как беше слязъл, как беше минал по тунела, това Марк не знаеше. Сякаш не той, а някой друг се луташе и търсеше повредата в захранването. Той не беше той — цялото му същество се разпадна. Вече нямаше собствено аз. Нямаше ръце, крака, тяло… само атоми и молекули, разпилени по всички посоки. Беше прах, разсеян сред звездите. Беше нещо нематериално, изградено от страх.
Несъзнателно свали капака на сейфа с предпазителите. Рефлекторът хвърляше тесен сноп светлина. Не знаеше какво търси, но го намери.
„Тъкмо на мен ли?“ — помисли си Марк.
Отхвърли изгорелия предпазител, но нямаше в себе си резервни. Пак така, почти инстинктивно, се върна в станцията. Дойде на себе си, когато видя черното небе с ярки едри звезди. Втурна се вътре и грабна кутията с резервни предпазители. Мимоходом погледна часовника — още петдесет минути.
— Трябва да успея — каза си той. В съзнанието му отново изплува пътническият салон на кораба и ония нослета, сплескани в стъклата на нлюминаторнте.
Отново се спусна в „подземието“. Никога след това не можеше да разкаже с подробности какво е правил. Смени предпазителя и побърза да се измъкне. Нещо властно, по-силно от всякаква воля, от всякакво съзнание, го влечеше навън, където можеше да види хоризонта.
Върна се в станцията. Първо провери приборите и едва не получи припадък. Стрелките стояха на нулата. Това беше вече много. И със скафандъра се тръшна в креслото. Беше смазан. Чувствуваше, че няма сили да слезе трети път. Малко по малко способността му да разсъждава се върна. Не можеше да си обясни причината за бездействието на апаратурата. Окото беше все така мъртво. По проводниците не течеше ток. Тогава усети, че държи нещо в ръката си — кутията с предпазителите. Отвори я. Вътре, като зъби на смеещ се човек, стояха наредени предпазителите
„Дванадесет парчета — помисли си Марк. — И изгорелият — тринадесет. Извадих изгорелия, сложих здрав. Точно така — пак са дванадесет.“
Несъзнателно започна да ги разглежда и… изтръпна — дванадесетте предпазителя бяха здрави. Смътно подозрение, което в следващата секунда се оформи като мисъл с цялата си безпомощност, се мярна в съзнанието му.
Беше извадил изгорелия предпазител и отново го беше завил на мястото му вместо нов.
До прелитането на ракетата оставаха още двадесет и седем минути. Марк стана и тръгна. Когато завиваше вече здравия патрон, разбра, че възприема всичко нормално. Съзнанието му беше напълно ясно. Ръцете му работеха уверено, макар че тялото му трепереше. Но това вече бяха нормални тръпки на реакция след изживения шок. Тогава си спомни за аварийното захранване и тръгна да търси повредата. Откри я бързо.
„Подземието“, в което беше монтирана апаратурата на енергостанцията, беше издълбано в здрава скала. За икономия на материали и за да излезе по-евтино строителството, нямаше никаква облицовка. Вероятно от лунотресенията, които понякога са много силни, скалата се е пропукала. От последните трусове, които навярно са били толкова слаби, че той не ги е усетил, част от тавана се бе струтила точно на мястото, където захранващите кабели излизаха оголени от главните клеми. Скалата бе с голямо съдържание на метал — почти чист пирит. Той именно е направил късо съединение.
Марк изключи главния шалтер, разчисти мястото и прегледа свръзките. Всичко беше вече наред. Включи отново шалтера и се върна в станцията. До минаването на кораба оставаха шест минути. Окото гореше с мека зелена светлина и крилцата му пулсираха. Стрелките на контролно-измервателните прибори трептяха на необходимото деление.
Съвсем бавно Марк свали скафандъра, отпусна се в мекото кресло и…
Една проста, до смях проста и вярна мисъл блесна в главата му.
„Та те нарочно ме пратиха тук. Това е влизало в лечебната процедура“.
Марк се засмя и запали цигара. После завъртя потенциометъра на приемника. В слушалките се разнесе глас:
— Втора направляваща, тук „Смарагд“… Втора направляваща, тук „Смарагд“… Влизаме под контрола на Втора направляваща… Курс — Марс… На борда шестстотин пътника… Полетът протича нормално.
Капитан: Хорн
— „Смарагд“, тук Втора направляваща… „Смарагд“, тук Втора направляваща… На станцията всичко нормално… Щастлив полет.
Дежурен: Роун
Информация за текста
© 1977 Георги Георгиев
Сканиране и OCR: Мандор, 2002
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1036]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
