наведе към нея и пред майка й, баща й и сестрите й, пред Бриджит Комфрей и г-н Вромиос и всички останали я целуна по бледата буза.
Възмущението беше съвсем предвидимо, но г-н Хемпсток, който не беше живял на границата на Самодивската страна и Земите отвъд в продължение на петдесет и седем години за тоя що духа, възкликна:
— Я тихо! Погледнете му очите. Не виждате ли, че момчето е омаяно, омагьосано и объркано? Бас държа, че някой му е направил заклинание! Ей! Томи Форестър! Я ела тук и заведи младия Дънстън Торн в селото. Дръж го под око; ако иска, го остави да спи или да говори, каквото си ще…
Томи изведе Дънстън от пазара и го върна в Стената.
— Е, Дейзи — каза майка и и я погали по главата, малко са го омагьосали, нищо страшно. Не го приемай толкова навътре. — Извади от дълбокото си деколте дантелена кърпичка и попи бузите на дъщеря си, понеже изведнъж се бяха намокрили от сълзи.
Дейзи вдигна глава, взе кърпичката и си издуха носа. А г-жа Хемпсток с известно учудване забеляза, че дъщеря й май се усмихва през сълзите.
— Но, мамо, Дънстън ме целуна — каза Дейзи Хемпсток, прикрепи кристалното кокиче на бонето си и то зазвъня и заблестя.
След доста търсене г-н Хемпсток и бащата на Дънстън намериха сергията, където се продаваха кристалните цветя; но там вече седеше някаква старица в компанията на екзотична и много красива птица, вързана за пръта си с тънка сребърна верижка. Нямаше смисъл да се разправят със старицата, защото когато я попитаха какво се е случило с Дънстън, тя се развика, че един от шедьоврите на колекцията й бил подарен за няма нищо и че какво можело да се очаква от неблагодарното младо поколение и от днешната прислуга.
В пустото село (защото кой седи в селото по време на Самодивския панаир?) Томи Форестър отведе Дънстън в „Седмата сврака“ и го настани на една дървена пейка. Дънстън подпря брадичка на ръцете си и се загледа незнайно накъде, от време на време въздишаше тежко като вятъра.
Томи Форестър се опита да го заговори с фрази като:
— Е, приятелю, я се усмихни де. Какво ще кажеш да хапнем нещо? Или да пийнем? Не щеш? Честно, Дънстън, доста странно изглеждаш, приятелю… — Но след като не получи никакъв отговор, Томи сам започна да копнее да отиде на пазара, където дори в този момент (той потърка юношеския мъх по брадичката си) прекрасната Бриджит несъмнено се разхождаше, придружена от някой як внушителен джентълмен в екзотични дрехи и с бърбореща маймунка на рамото. И след като си каза, че приятелят му е на сигурно място в празната странноприемница, Томи стана, мина през селото и влезе през пролуката в стената.
Докато бродеше из пазара, видя там какво ли не: театрални представления с кукли, жонгльори и танцуващи животни, впрегатни коне и всякакви неща за продан и размяна.
По късно, на стъмване, излязоха съвсем други хора. Имаше глашатай, който крещеше новините като заглавия на съвременни вестници — „Господарят на Бурелом болен от загадъчна болест!“, „Огненият хълм преместен в крепостта Падина!“, „Единственият наследник на ескуайъра на Гарамонд превърнат в грухтящо прасе!“ — и за някоя друга монета разказваше продължението на въпросните истории.
Слънцето залезе и високо в небето изгря огромна пролетна луна. Задуха студен вятър. Търговците се прибраха в палатките си, а в ушите на посетителите зазвуча примамлив шепот, подканващ ги да участват в безброй чудеса срещу заплащане.
И докато луната се спускаше към хоризонта, Дънстън Торн тихо мина по павираните улици на Стената. Мина покрай много развеселени компании — и посетители, и чужденци, — но малцина го забелязаха.
Промъкна се през пролуката в стената — дебела беше тази стена — и се зачуди, както се беше чудил и баща му, какво ли ще стане, ако се качи върху нея.
Излезе на поляната и тази нощ за пръв път в живота му го споходиха мисли да продължи през нея, да прекоси потока и да изчезне в гората от другата страна. Посрещна тези мисли неохотно като домакин неканени гости. След това, когато стигна до целта си, ги прогони, както домакинът се извинява на гостите си и мърмори за вече уговорен ангажимент. Луната залязваше.
Дънстън вдигна шепи пред устата си и избуха. Нямаше отговор; небето отгоре беше тъмно — може би синьо или виолетово, но не черно — обсипано с повече звезди, отколкото човек можеше да си представи.
Избуха още веднъж.
— Това изобщо не е бухал — сърдито се обади тя в ухото му. — Може да е снежна сова или пък ушата. Ако си затъкна листа в ушите, може дори да си представя, че е улулица. Но не е бухал.
Дънстън сви рамене и се ухили глуповато. Самодивата седна до него. Присъствието й го омагьосваше: вдишваше я, усещаше я през порите на кожата си. Тя се долепи до него.
— Вярваш ли, че си омагьосан, хубавецо?
— Не знам.
Тя се разсмя и звънкият й смях се понесе като музика над скалите и камъните.
— Не си омагьосан, красивото ми момче. — Излегна се по гръб на тревата и впери поглед в небето. — Твоите звезди кои са?
Дънстън легна до нея на студената трева и се загледа в нощното небе. В звездите определено имаше нещо необичайно: може би цветът им беше по-наситен, защото блещукаха като скъпоценни камъчета; може би беше броят им, съзвездията; имаше нещо странно и прекрасно в звездите. Но тогава…
Лежаха един до друг и гледаха небето.
— Какво искаш от живота? — попита самодивата.
— Не знам — призна Дънстън. — Май искам теб.
— Аз си искам свободата.
Дънстън посегна към сребърната верига, която оковаваше китката и глезена й и се губеше в тревата. Дръпна я. Беше по-здрава, отколкото изглеждаше.
— Направена е от котешко дихание, рибешки люспи и лунна светлина, смесени със сребро — каза тя. Не може да се скъса, докато не се изпълнят условията на заклинанието.
— О! — Той пак легна на тревата.
— Не би трябвало да ми пречи, защото е много, много дълга; но се дразня, защото знам, че я има, и освен това много ми липсват бащините ми земи. А и вещицата не е от най-добрите господарки…
И млъкна. Дънстън се наведе над нея, погали я по лицето и усети по пръстите си нещо горещо и мокро.
— Ей, ти плачеш!
Тя не каза нищо. Дънстън я придърпа към себе си и се опита да изтрие сълзите й с голямата си ръка; след това се наведе над разплаканото й лице и плахо, защото не беше сигурен дали постъпва правилно, я целуна по горещите устни.
Тя се поколеба малко, но разтвори устни и езикът й се плъзна в устата му, и Дънстън окончателно и безвъзвратно се изгуби в нея под странните звезди.
Беше се целувал и преди, с момичета от селото, но не беше стигал по-далеч от това.
Ръката му напипа малките й гърди под копринената рокля и докосна твърдите зърна. Тя се притисна към него като удавник и започна да съблича ризата и бричовете му.
Беше толкова дребна, че той се уплаши да не я нарани, дори да не я счупи. Нямаше такава опасност. Тя се загърчи и застена под него, пое дълбоко дъх, повдигна се и го насочи с ръка.
Обсипа лицето и гърдите му със стотици парещи целувки, претърколи се върху него, възседна го, изстена и се разсмя, потна и хлъзгава като змиорка, а той се извиваше и влизаше в нея, и ликуваше, изпълнен изцяло от нея и ако знаеше името й, щеше да го крещи на глас.
Накрая понечи да се отдръпне, но тя го задържа в себе си, обви краката си около него и го придърпа толкова силно, че на него му се стори, че двамата заемат едно и също място във вселената. Че в един мощен и всепоглъщащ момент са едно същество, даващо и получаващо, докато звездите избледняваха в очакване на зората.
Лежаха един до друг.
Самодивата оправи копринената си рокля и отново доби приличен вид. Дънстън със съжаление си
