скривалището снимката й с номера на гърба, намирам мобилния си телефон и набирам номера. Нейният телефон е изключен, така че въздъхвам с облекчение и се усмихвам, когато чувам гласа й на запис: „Съжалявам, в момента не мога да се обадя…“
В типичния за тийнейджърите стил, съобщението продължава много по-дълго от необходимото. За разлика от кратката вест, която оставям аз. „Здрасти, аз съм Дейв от «Тийн Сийн». Ти ми писа. Смятам, че трябва да поговорим. Ще се опитам да те намеря“.
правилно
Наближава десет часа, когато пристигам на работа. Предишната вечер толкова окъснях, мислейки за момичето с писмото, че на сутринта се успах, макар Изи да ме разбужда на няколко пъти със сериозното предупреждение, че ще закъснея, ако не стана веднага. Дори не спомена нежеланието ми да говоря с нея предишната вечер, което ме накара да се чувствам още по-зле. Знаех, че й дължа извинение, и когато излезе от къщи, набрах служебния й номер и оставих съобщение на телефонния секретар. „Аз съм. Как изобщо ме търпиш? Хайде да се сдобрим. Обичам те. Ще говорим по-късно.“
В редакцията ме чака гласово съобщение от Изи: „Жените имат много сложно отношение към телефона. Но интригуващият въпрос за читателките на «Фам» е какво мислят техните приятели за съобщенията, които намират в гласовата си поща. Обичайната дължина, срок до края на седмицата, моля. Между другото, аз също те обичам“.
под
Изпращам й мейл, за да й потвърдя, че ще посветя колонката си на тази тема, и получавам отговор веднага да й се обадя, защото имала новини. Набирам номера и чакам. Тя вдига на второто иззвъняване.
— Добър ден, списание „Фам“.
— Аз съм.
Изи се разсмива.
— Познай!
— Какво?
— Кара напуска списанието. Възлагат й да пуска ново издание в Австралия…
— И ти си толкова развълнувана, защото…
— Знаеш много добре защо!
Изи винаги е мечтала да стане главен редактор на женско списание. От първия ден, в който я срещнах в курса по журналистика, това беше нейната цел номер едно.
— Предложили са ти поста?
— Не съвсем. Направиха ме изпълняващ длъжността, смятано от края на тази седмица. Щеше да ти хареса какво им отговорих — държах се на положение. Казах, че не се интересувам, освен ако не мислят сериозно да ми предложат длъжността — нали знаеш какви са, оставят те да им вършиш цялата работа за половин заплата, след което се чудят защо си обиден, когато назначат някой, който имал повече опит.
— И какво казаха?
— Че моето име е първо в списъка. Искат мен, точно мен! Дори Кара иска аз да я заместя и да знаеш, че ще го направя!
— Значи така — жена ми, главен редактор на списание с огромен тираж. Фантастично! Наистина се гордея с теб, скъпа.
— Знам.
— Извинявай за снощи. Бях в ужасно настроение. Не трябваше да ми обръщаш внимание.
— Не мога. Обичам те. Нали затова е любовта? Какво те тревожи?
— Нищо особено. Обикновените неща. Нищо, за което да се притесняваш.
— Но аз се притеснявам.
— Добре, но аз ти казвам — недей! След уикенда ще имаш достатъчно грижи около списанието. Това означава ли, че ще започнеш да се обличаш официално за срещите?
— Е, няколко костюма от „Прада“ няма да навредят никому.
— Ще се налага ли да говоря с твоята секретарка, за да уточня в колко часа да те чакам у дома за вечеря?
— Може би.
— А ще се срамуваш ли, че съпругът ти е докторът по сърдечните терзания на пуберите?
— Никога.
Бъбрим още половин час и тя ми изкопчва обещанието да пийнем по едно с колеги от „Фам“, за да отпразнуваме събитието. Не мога да откажа, въпреки че не се чувствам в настроение да се веселя. После изведнъж се сещаме, че сме на работа. Изи има милион и една срещи, а аз трябва да направя телефонно интервю с една шведска поп банда, да напиша куп кратки отзиви за нови албуми и да избера най-свежите клюки.
ям
Наближава един, работил съм здравата цяла сутрин. Интервюто с шведите мина добре главно, защото беше пълна противоположност на онези, които правех за „Лаудър“. Никакво ровене в автобиографични подробности. Вместо това задълбах в най-важното — с кого са се целували за пръв път, какъв размер бельо носят и да съобщят десет факта за Швеция, които смятат, че читателките на „Тийн Сийн“ не знаят.
— Отивам да си взема сандвич — обявявам на Фран. — Ще дойдеш ли с мен?
— Не мога — отказва тя. — Ще ходя на обяд с Ели.
Ели е високата метър и осемдесет и приказно красива редакторка на ресора красота.
— Представят нова серия грим или нещо подобно и тя ме кани да й правя компания. От нас се иска само да обядваме в елегантен ресторант, шефът по рекламата ще ни говори за новата серия, ние ще слушаме внимателно и ще си пийнем порядъчно. Най-малко три-четири бутилки — кикоти се тя и добавя: — Страхотна работа, нали?
— Значи избираш три-четири бутилки пред пилешко бутче върху ръжен хляб, кутийка безалкохолно и пакетче солети с мен? — засмивам се аз. — Ти губиш.
Фран посяга към чантата си, изважда портмонето си и ми подава шепа монети.
— За какво ми ги даваш?
— Да не плачеш. Безалкохолното е от мен.
ходя
Излизам навън и откривам, че вали, но въпреки това изваждам дискмена, слагам слушалките, натискам „плей“ и се заслушвам във версията на Суонс на „Love Will Tear Us Apart“. Тази сутрин съм в ретро настроение и за да се настроя за работа, изваждам една стара компилация, която съм правил още като студент. След Суонс идва „Freak Scene“ на Дайнасор Джуниър и след това „Public Enemy N 1“ на Пъблик Енеми.
Докато вървя по Тотънхам Корт Роуд към деликатесния магазин, където обикновено купувам сандвичите, в главата ми няма нищо. За миг забравям цялата бъркотия от последните дни. Не мисля за момичето с писмото, за майка й, за Изи, за това, че съм баща и душеприказчик на пубери в списание за момичета, нито дори за кариерата си. Наслаждавам се на живота в момента, а музиката изпълва главата ми. Но тогава едно странно познато момиче в прогизнала от дъжда синя ученическа униформа се появява в полезрението ми и ме връща на земята.
накъде?
