Обичала да чете списанията, като отначало ги прехвърли от първата до последната страница и сетне се задълбочи в статиите и репортажите, привлекли вниманието й. Така че прегледала набързо съдържанието, писмата, малко от светските клюки, хороскопа и страниците за мода и грим. Когато стигнала до проблемните страници, прочела заглавието: „Нов подход към твоите съкровени изповеди на още повече страници“. Потърсила рубриката „Питай Адам“, но открила, че е сменен с нов душеприказчик, наречен „Дейв — Доктор Любов“. Прочела колонката ми и когато свършила, погледнала снимката най-отгоре на страницата.
В първия момент си помислила, че ме познава, но не можела да се сети откъде и тогава нещо в главата й прещракало. Изтичала в стаята на майка си и се заровила из гардероба, като хвърляла наоколо обувки и дрехи, докато намерила онова, което търсела — албум със снимки. Върнала се в стаята си и бързо запрелиствала страниците, докато открила снимката на млад мъж, прегърнал майка й през кръста. Сравнила я с фотографията в списанието. Сетне потърсила в редакционното каре името Дейв Хардинг.
Това било всичко. Намерила ме.
слава
Не я прекъсвам, докато говори. Колкото по-дълбоко навлиза в разказа, толкова повече излиза от черупката си. Към края на историята, вече е променена, отпуснала се е. Тогава неочаквано осъзнава, че доминира в разговора, отново се затваря в себе си и започва да си хапе устната.
— Може ли да те попитам нещо? — намесвам се.
Тя кима.
— Пишеш, че не си казала на майка си за мен, чудя се защо.
— Просто така. — Изглежда, с по-подробен отговор няма да ме удостоят. — Изненада ли се, когато получи писмото?
— И още как. Ако не бяха снимките, мисля, че нямаше да ти повярвам.
Неудобството незабавно й проличава.
— Не искам нищо от теб. Не ти написах писмото, за да получа нещо.
— Не съм си и помислил.
— Просто исках да знаеш.
— Добре — уверявам я аз. — Намисли ли какво искаш да ме питаш?
Тя поклаща глава.
— Хайде тогава да не си задаваме повече въпроси — предлагам. — Просто да си говорим като двама обикновени познати, които похапват в „Макдоналдс“.
Никола кима и за да променя темата, я питам каква музика обича.
— Всякаква.
— Поп, дет метъл, хардкор рап, класическа?
— Дори не знам какво означават тези думи — отговаря сериозно тя.
— Нито пък аз — признавам, — но хора като мен прекарват целия си живот да измислят нови музикални категории — брит поп, хард хауз, геридж, дръм енд бас, джангъл, новата вълна на ню уейв, ню соул, ню метъл, ню акустик мувмънт. Смешно, нали? В края на краищата това е просто музика. А ние не се успокояваме, докато не й лепнем етикет, за да я зарежем, когато ни стане досадна.
Никола ме гледа с празен поглед. Очевидно няма понятие за какво говоря.
— Харесвам поп музиката — каза тя. — Дето я пускат по радиото. Разни неща, които можеш да си тананикаш. — Тя ме поглежда сериозно. — А ти каква музика обичаш?
— Всякаква, наистина всякаква. С изключение на поп музика. Не мога да я понасям, данс също, не мога да понасям дет метъл, и класическия също.
Тя прихва. Има хубава усмивка и звънлив смях.
— И какво остава?
— Не знам.
— Но нали пишеш за поп музика в „Тийн Сийн“? Как може да пишеш за нещо, което не харесваш?
— Налага се. Ужасно, нали?
— Взел си интервю от моите любими банди в този брой. — Тя назовава две сладникави английски момчешки поп групи. — Сигурно е фантастично да се срещаш с известни хора. Какви са те в истинския живот?
— Същите като мен и теб. Или почти. Нищо специално.
— За мен са специални — възразява Никола. — Мисля, че са най-добрите банди в света.
Отговорът й е толкова искрен, че за миг губя дар слово. Прав съм, казвам си, тийнейджърките знаят за какво е музиката.
— Така е — потвърждавам. — Те вероятно са най-добрите в света.
— Ти пишеше и за едно списание на име „Лаудър“, нали?
— Да. Откъде знаеш? Предполагам, че не си го купувала, нали?
— От Интернет. Имаме в училище. Веднъж въведох името ти в една търсачка, докато работех на един от компютрите в библиотеката — трябваше да пиша доклад по география.
— И намери страницата на „Лаудър“? — Тя кима. — Мислех, че са я закрили.
— Все още е там. Писал си за банди, за които дори не съм чувала. Добри ли са?
— Някои от тях са добри. Други са боклук.
— Затова ли си станал Доктор Любов?
— Отчасти. Закриха списанието и една приятелка ми предложи временна работа.
— Трябва ли да следваш в университет, за да станеш душеприказчик?
— Не.
— Тогава какво си направил, за да получиш тази работа?
Замислям се преди да отговоря. Струва ми се неправилно да призная, че съм просто безработен журналист. Не искам да разваля илюзията, че знам за какво говоря.
— Изкарах и специално обучение. Но главното е, че имам природна дарба в областта на сърдечните връзки.
— Имаш ли други деца?
Въпросът й ме сварва неподготвен, но предвид обстоятелствата е закономерен. Сянка на тъга пада над мен, но аз я прогонвам.
— Не — отвръщам и се чудя дали тя не би искала да добавя „освен теб“.
Не изглежда сякаш има таен списък с въпроси, но знае ли човек.
— Женен ли си? — продължава Никола.
— Да.
— Как се казва жена ти?
— Изи.
— Хубава ли е?
— Да, така мисля.
— Какво прави тя? Какво работи?
— Чувала ли си за списание „Фам“?
— Онова, лъскавото, за „жените, които знаят какво искат“ или нещо подобно — перифразира тя мотото на списанието. — Мама понякога го чете. — Тих кикот. — Макар и да не съм сигурна, че тя винаги знае точно какво иска.
— Е, Изи работи в това списание. Беше заместник главен редактор. Днес разбра, че ще я направят главен.
— Много пари ли получава?
— Доста — казвам, — но отстрани светът на списанията изглежда много по-лъскав, отколкото е в действителност. Всъщност това са хора, които по цял ден седят в редакцията, говорят по телефона и пишат на компютър.
— И тя ли взима интервюта от знаменитости?
— Понякога — назовавам три имена, които смятам, ще впечатлят тринайсетгодишно момиче.
— Чувала съм за тях — казва Никола. Отново е сериозна и изпълнена с благоговение. — Значи ги е
