предишната вечер. Ако нямаше намерение да спира на техния бряг, той сигурно би избегнал близостта на кораловите рифове, които се образуват около всички тамошни острови и често ги преграждат към океана на много, много мили околовръст. Моряците все още не разполагат с точни карти на онези места, а и подводните рифове се „местят“ наистина твърде често, за да е възможно със сигурност да се посочат всички опасни места. Ето защо, когато корабите решат да спрат на брега на някой такъв остров, след като се приближат до него, те или кръстосват през нощта на сигурно разстояние, или пък хвърлят котва, при условие че достигнат дъно, на което може да се разчита. В действителност хвърлянето на котва по тези места е рядкост, тъй като почти винаги коралите се издигат към повърхността стръмно и някак изведнъж. И докато на едно място вълните се пенят над рифовете, достигнали чак до водната повърхност, на друго, и то съвсем наблизо, лотът често не може да намери дъно дори на петстотин или шестстотин стъпки дълбочина. Разбира се, че в такъв случай не е възможно и да се мисли за хвърляне на котва.
Вече нямаше никакво съмнение, че непознатият кораб възнамерява да влезе във връзка с острова, и скоро сред обитателите на брега, допреди малко все още полузаспали, се възцари голямо радостно оживление. Преди всичко те разбудиха Томо, за да му известят щастливото събитие, а после едни трескаво се заловиха с бране на кокосови орехи и банани, портокали, гуави и какви ли не други плодове, други пък започнаха да събират хлебни плодове, да носят сладки картофи от нивите и дини от бостаните. Жените също се заловиха усърдно на работа: с бързо накъсаните листа от кокосови палми те започнаха сръчно да плетат кошници, и то по безкрайно опростен начин. В тях можеха далеч по-удобно да отнесат плодовете на борда, а така имаха и някаква мярка за количеството на стоката и нейната стойност.
Интаха, най-сръчната и работлива жена измежду островитянките, беше изработила предварително много кокетни малки кошнички и чанти от нацепени бамбукови пръчки и красиво оцветено лико от маранта, та при първия удобен случай да ги размени със слизащите на брега бели моряци срещу някои неща, които правят живота по-удобен и приятен. Самият Томо бе приготвил шест клафтера2 дърва и се надяваше, че този път заедно със своите зеленчуци, плодове, кокошки и прасета ще може да припечели значителна парична сума.
Междувременно корабът се приближаваше все повече и когато стигна съвсем близо до рифовете, във водата бе спусната лодка. Карана от четирима здравеняци, които бяха забелязали вече входа между рифовете, тя скоро навлезе в спокойните вътрешни води между рифовете и сушата и бързо се насочи към брега. А докато гребяха, с какъв копнеж само извръщаха моряците глави ту наляво, ту надясно — нали толкова дълго бяха дъвкали на борда в открито море само осолено месо и твърд сухар и не бяха виждали нищо друго, освен вода, вода и пак вода! И сега толкова им се искаше отново да се порадват на свежата зеленина на дърветата, отново да погледат жени и деца и да чуят шумоленето и шепота на вятъра в листата! Някакво особено очарование излъчва един такъв остров. А щом морякът умее да види и оцени приятните страни дори и на най-негостоприемния и див бряг, тогава как ли се чувствува, когато кракът му стъпи в този истински рай, където природата с пълни шепи е изсипала от най-хубавото, което изобщо може да предложи, и то на едно толкова малко пространство. А че после при вида на разлюлените от вятъра палми, сладките плодове и милите дружелюбни лица моряците понякога се опитваха да избягат от кораба, е действително несправедливо, защото те нарушават един вече сключен договор, обаче погледнато от чисто човешката страна, могат да бъдат разбрани.
Всичко това е известно на капитаните и макар че всеки беглец е заплашен от тежки наказания и се вижда принуден да зареже възнаграждението си, съхранявано от капитана, спечелено с мъка често в продължение на години, само и само да не го накарат отново да се впусне в плаване из пустия океан, все пак капитаните нямат никакво доверие на екипажите си. Когато хвърлят котва пред бреговете на подобен остров, те от предпазливост взимат всички възможни мерки и право да стъпят на сушата получават само гребците в лодката.
По този начин нещастните моряци обикновено кажи-речи не виждат нищо от чудно красивата земя, където са се надявали да стъпят след едно тъй дълго плаване. Пред очите им шумолят палмите и под натежалите от плод сенчести дървета ромоли поточето — ала всичко това не е за тях. Каква ли полза, че могат да изброят имената на чужди страни, чиито брегове са видели само от разстояние? Както затворникът от прозорчето на килията си гледа зелените нивя и работещите на тях свободни хора, без да има право да отиде при тях, така и морякът се подпира на своя борд и с копнеж поглежда към прекрасната гледка на брега, разкрила се пред очите му. Може би той ще премери с отчаян поглед разстоянието между кораба и сушата, за да прецени дали би било възможно да се преодолее с плуване, макар и да му е известно, че няма да успее да се добере до брега, понеже ще бъде догонен и върнат обратно от изпратената подир него лодка. Ето защо той се извръща с въздишка, за да продължи постарому работата си, безспорно поета доброволно от него, но която сега безнадеждно го свързва с кораба.
Гребците имат само мъничко по-голяма свобода. Наистина те стъпват на сушата и ако имат желание, могат сами да си откъснат от зреещите на брега плодове, да пият от изворите, да общуват с туземците, да им стиснат ръка и да отвърнат на сърдечния поздрав. Ала всъщност преди още да могат да се опомнят, краткото време на престоя е вече изтекло, дадена е заповед за качване на кораба и отново за дълги месеци, а може би и за години у тях остава само красивата мечта за плодове, земя и дървета, както и за дружелюбните мили лица на добрите безобидни хорица. Оттук нататък морето пак става техен дом и родина, а работата им е да топят мръсната воняща китова мас и да се борят с природните стихии за живота си, за своето съществувание.
Но в този момент те не мислеха за подобни неща. Щом острият кил на бързата лодка докосна едрия твърд коралов пясък, моряците захвърлиха греблата и изскочиха през борда на всички страни, за да изтеглят лодката по-навътре на брега. Любопитната и смееща се тълпа на туземците ги наобиколи, обзета от радостно оживление. Те знаеха много добре, че няма защо да се страхуват от тези спиращи на техния бряг лодки, а и моряците се чувствуваха сред тях в пълна безопасност.
Харпунистът, който в този момент също излезе от лодката, само че по-бавно, най-напред внимателно и изпитателно огледа наобиколилите го непознати хора, за да открие евентуално някой, който да се ползва сред тях с някакъв авторитет, та да може с негова помощ да сключи желаната сделка. Ето че погледът му падна върху фигурата на белия, който, облечен в своите европейски дрехи от лека материя, току-що се показа изпод прохладната сянка на дърветата, обградили крайбрежната ивица, и бавно започна да се спуска към лодката.
Морякът се отправи към него, зарадван, че вече си е намерил съвсем сигурен преводач, подаде му ръка и каза на английски:
— Да не сме съотечественици? Страшно ще се радвам да открия някой земляк сред тези хора, дето дърдорят такъв ужасен и неразбираем език.
— Поне половин земляци сме. Аз съм шотландец! — засмя се Том. — Как сте? Радвам се, че мога да ви поздравя тук, на Тубуаи.
Морякът с все сила стисна подадената му ръка и приятелски заговори:
— Чудесно, е, сега ще можем веднага и доста бързо да сключим нашите сделки, понеже и бездруго капитанът гори от нетърпение отново да излезе в открито море. Както лесно можете да си представите, ние искаме от всичко по малко, а ви носим пак от същите неща — ще имате възможност да си изберете каквото ви харесва най-много. Навярно нямате никакви насечени дърва, а?
— Колко ви трябват?
— Ах, много, изгорили сме вече почти всичко, а Стария не иска да остава тук, докато могат да бъдат насечени достатъчно дърва.
— Ей там зад онова желязно дърво са струпани около шест клафтера — каза Том. — Как се казва вашият кораб?
— Шест клафтера, превъзходно, значи сигурно скоро ще се спазарим… А корабът се казва „Луси Евънс“.
— Не ми изглежда особено бърз — обади се Том, който по-рано достатъчно много се бе занимавал с корабоплаване, та да не се интересува от корабите, с които влизаше във връзка, — вчера доста дълго се приближавахте до острова.
— Е, не е някой бързоходен кораб — засмя се харпунистът, — ама и никак не е чудно, понеже от три години се скитаме из моретата и вече цялата медна обковка на корпуса е разпокъсана… Апропо — прекъсна той сам мисълта си, — самият вие сте бил моряк и знаете, че нося отговорност за моите хора. Нали тук няма
