Въпреки че изморените от работа мъже скоро заспаха, жената дълго не можа да мигне. Изпод грубо одяланите дъски, представляващи пода на малкото жилище, тя непрекъснато дочуваше плясъка на водата и едва призори той малко поутихна. Умората я унесе, обаче не мина много време и силен удар разтърси къщата.
Жената се стресна изплашена, надигна се от кревата, но когато понечи да стъпи на пода, извика силно, понеже усети леденостудената вода, заляла вече и помещението. Само за миг мъжете скочиха на крака и Хендерсън, който вече разбра, че не им остава много време, се втурна към лодката, за да се увери дали е на мястото си, но… тя беше изчезнала!
Обхванат от смразяващ ужас, той заопипва трескаво покрай прага в дрезгавата утринна светлина, където предната вечер я бе завързал със собствените си ръце. Треперещите му пръсти напипаха само откъснатия край на лозата, на която бе вързана лодката, и за пръв път той проумя в каква страшна опасност се намираше заедно със семейството си.
Викът му бързо призова негърчето, защото той все още се надяваше, че лодката би могла да е отнесена и заседнала нейде по-надолу… но напразно. Грабнати от клокочещата побесняла водна стихия, покрай блокхауса плаваха насечените цепеници, цели дънери и огромни дървета, изтръгнати нейде по-нагоре от страшно придошлата река, и заплашваха с гибел малката къща. От време на време, когато някой от горските великани я удареше с един от дългите си клони и завъртян от течението, прелетеше покрай нея, тя потреперваше цялата. Ако реката се покачеше само с още една стъпка, къщата нямаше да устои.
А водата продължаваше да се надига, надигате се бавно, но ужасяващо сигурно. Застанал на прага на къщата, вперил поглед в бучащите, стремително носещи се покрай него керемиденочервени води, мъжът стоеше неподвижно и напразно си блъскаше главата как да спаси своето семейство. Та нали той самият даже не умееше да плува. Все пак би могъл да се задържи над водата с помощта на някое от преминаващите наоколо дървета и нейде по-надолу може би щеше да намери начин да се спаси. Но какво щеше да стане със семейството му… с неговата жена и деца?
— Масса, ако можехме само да изсечем някое кану — прошепна до него негърчето.
Американецът бързо се извърна към него. Тази идея даваше изгледи за спасение. Но дали им оставаше толкова време? Даже ако бяха на суха земя, на тях тримата щеше да им е необходим цял ден, за да направят с брадвите си толкова голямо кану, което да носи всички, а ето че сега водата навлизаше вече в къщата им, намираща се на най-високото място, заливаше прасците им наполовина и продължаваше да се покачва с всяка изминала минута. Въпреки това нещастният човек се вкопчи в мисълта да построят ако не кану, то поне някой сал, на който можеха всички да се спасят. Дървен материал водата влачеше наоколо в изобилие. Изпратиха навън негъра, който плуваше като риба, да отреже зелени лозови вейки, с които да вържат отделните дървета. И със спокойна увереност американецът започна работата си.
Жената предложи да използват гредите от покрива на къщата, но не биваше да поемат този риск. Щом сваляха покрива, чиято тежест придържаше все още и долните стволи, водата щеше да повдигне и отнесе и тях, а тогава всички щяха да се изложат на сигурна гибел, понеже течението се бе насочило вече точно към малкия блокхаус и с бясна ярост премяташе нататък буйните си вълни право в гората. А силата и бързината на втурналата се напред водна стихия бяха толкова неудържими (около една немска миля в час2), че негърът изобщо не биваше да рискува да се отдалечава от къщата, иначе никога не би могъл да се върне. Обаче в близост до блокхауса вече бяха отсечени всички дървета, а лози почти не се намираха.
Използваха всичко, което можеше да послужи като свързващ материал за дънерите, и към обяд бяха вече навързали едно за друго известен брой дървета, но пък и реката се беше покачила с около една педя и водата заля и леглата в къщата.
Децата седяха сред стаята върху грубо скованата от дъски маса и плачеха. Пребледнялата жена разтреперана се бе облегнала до тях, за да закриля любимите си същества.
Ето че салът бе наполовина готов. Но течението, заело вече едва ли не цялото речно корито, изменило посоката си от един завой и насочило се с голяма сила насам, влачеше най-големите дървета и със страшна мощ ги носеше право срещу сала, завързан за дънера на отсечено дърво недалеч от къщата. Вярно, че Джон, най-голямото момче на Хендерсън, бе застанало там на пост с върлина в ръцете, за да отблъсва настрани долния край на стволите, да променя посоката им и така да намалява мощта на техните удари. Но един от тях се оказа твърде тежък и момчето не можа да устои на силата, с която се спускаше. Наистина то се опита да го отблъсне с върлината си, ала краката му се подхлъзнаха по гладката повърхност на отсечения дънер и когато старото дърво удари сала, разкъса го наполовина и отнесе една част със себе си, момчето едва намери време да се спаси върху неговите останки.
С нямо отчаяние Хендерсън видя как рухва последната им надежда за спасение и макар че със силата на отчаянието всички отново се заловиха с възстановяването на сала, самата река нямаше вече никакво намерение да им го позволи. Все повече и повече дървета се спускаха надолу. От дълги години реката не бе достигала толкова високо ниво и всички повалени или отсечели дървета, намирали се над досегашния й обсег, бяха повдигнати от водите й с дива злоба и понесени надолу из нейното корито. Едва-що салът бе станал по-голям, когато нови спускащи се дървета пак се блъснаха в него и вече го разкъсаха напълно.
А реката все още прииждаше. През последните часове мъжете стояха до под мишниците във вода. Тя заля и масата във вътрешността на къщата и се наложи жената и децата да бъдат качени върху покрива. Когато отделни тежки дървета се блъсваха в къщата, тя се разтърсваше вече цялата. Колко ли дълго можеше все още и тя самата да устоява на страшния напор на водата? И какво ли щеше да стане с тях през нощта, през ужасно дългата нощ?
Слънцето вече клонеше към залез, а нещастниците отчаяно се взираха надлъж и шир по разбеснялата се река, която може би щеше да стане техен гроб още в следващите часове! От всички страни ги заобикаляше необятна пустош от разлюляна вода. На няколко дни път наоколо нямаше никакво селище, откъдето можеха да очакват помощ, а по обед надолу по реката се бе спуснало само едно-единствено кану. Но то се придържаше към отсрещния бряг, не обърна никакво внимание на виковете им за помощ и тъй бе натоварено с хора, че ръбовете му едва-едва се подаваха над водата.
Когато отмина, всичко остана безмълвно и тихо. Водни птици прелитаха, свистейки с крила, или на големи ята се носеха по вълните, като си играеха и се гмуркаха във водата. Това бяха единствените живи същества, които видяха, и гибелта им изглеждаше вече неизбежна.
— Слушайте! — извика внезапно жената, като се полуизправи на несигурното си място. — Какво беше това?
— Параход! — изкрещя мъжът, който няколко мига с болезнено напрегнато внимание се вслушва в разнеслия се шум. — Параход, който се спуска отгоре! Хвала на бога, вечна слава и хвала на бога, той ще ни спаси!
От очите на силния и кален мъж потекоха сълзи.
Все по-близо и по-близо се чуваше шумът на изпусканата с пухтене пара. Действително беше един от двата парахода, който се приближаваше бързо, носен от течението, и ето… ето че в този миг той излетя иззад завоя на реката. Обаче се насочи към отсрещната страна, за да избегне, доколкото бе възможно понесените от течението дървета. Нещастните хорица, които до един бяха потърсили вече спасение на покрива, със страхлива припряност заразмахваха кърпи или кой каквото можа набързо да смъкне от тялото си, докато пък Хендерсън изкърти намиращите се над вратата шини от покрива и измъкна все още сухата си пушка, намираща се на две трупчета точно над входа.
Изстрелът силно проехтя над кипналата река и застрашените от гибел хора заликуваха:
— Хвала на бога! Видяха ни! — понеже когато параходът се намираше точно срещу къщата, носът му се изви към тях. Камбаната заби, давайки сигнал, че се канят да спрат, и нещастниците най-сетне видяха да идва помощ в ужасната им беда.
Параходът се казваше „Черния ястреб“. Негърът го бе разпознал още по шума. Сега той се опитваше да пресече течението по най-краткия път, обаче многобройните дървета, влачени от реката, бяха силно повредили колелото на левия му борд, а освен това и машината не бе достатъчно мощна, за да се пребори с течението. Докато параходът, насочвайки се към левия бряг, се извъртя напреко на реката, течението го отнесе на доста голямо разстояние, тъй че по-надолу той се видя принуден да извие нос срещу реката, за да се върне.
В същото време нещастните хора с мъчително напрежение наблюдаваха придвижването на парахода,
