който бързаше да им се притече на помощ и в този момент бе достигнал техния бряг, доколкото му позволяваха носените от водата дървета. Обаче щом се опита да навлезе между тях, колелата се озоваха в такава опасност, че машината отново трябваше да преустанови работата си и течението започна да го отнася все по-надалеч и по-надалеч.
Но ето че капитанът се опита да се изкачи по реката, като мине от външната страна на носените от водата дънери, които образуваха истински огромен пояс, широк около петдесет крачки, и насочвайки носа на парахода право срещу течението, капитанът изкрещя на клетниците нещо от горната палуба… ала те не можаха да го разберат. И отново един стар дънер с все сила се удари в блокхауса и макар че той и сега издържа, по бавните люлеещи движения бедните хорица разбраха, че водата започва да повдига долните помещения.
Междувременно малкият славен параход, използвайки всичката мощ и сила на котлите си, неуморно се бореше срещу течението. Успееше ли да го преодолее, тогава бе необходимо да се изкачи само малко над застрашената къща, а после лесно можеше да се добере до хората.
Колелата продължаваха шумно да бият водата. Хората на борда мъкнеха дърва, та дори и мазнина, за да постигнат най-високата възможна температура, и очевидно се вършеше всичко за преодоляване на течението. Обаче „Черния ястреб“ не успяваше да напредне даже и педя. Параходът се държа около час на едно място, в един момент дори успя да спечели няколко стъпки, за да ги изгуби още в следващата минута заради някакво парче дърво, попаднало под колелото му.
Хендерсън, който с трескав страх наблюдаваше борбата на парахода, най-накрая не можеше повече да се заблуждава относно очакващата ги участ. С ледено спокойствие той извика най-голямото си момче, даде му парите си, които беше напъхал във водонепропусклив рог за барут, окачи го на врата му и му нареди да се опита с плуване да се добере до борда на парахода, за да обърне внимание на капитана върху ужасната опасност, в която се намираха всички. Момчето можеше да плува, а негърът, който във водата се чувствуваше не по-зле, отколкото на сушата, щеше да го придружава.
Жената не искаше да се раздели с детето си, но момчето само̀ се помоли да го пусне, защото се надяваше да ускори помощта за своите родители. И тъй след кратко сбогуване двете момчета се впуснаха по опасния си път. Отначало започнаха да скачат от дърво на дърво, докъдето това бе възможно по нагъсто повлечените от водата дънери. Джон пръв се подхлъзна и изчезна под един гладък ствол, обаче Джим, негърът, веднага се озова при него и двамата изплуваха далеч извън масата на влачените от водата дървета.
От борда наблюдаваха дръзкото рисковано начинание на двамата и отпред на носа бяха застанали хора с въжета в ръка, за да ги подхвърлят на плувците. Десетина минути по-късно двете момчета бяха на борда… спасени! Но параходът бе направил вече всичко, на каквото бе способен. Запасите от дървен материал на борда бяха силно намалели, нощта наближаваше, а първото сигурно място за приставане се намираше все още твърде далеч. Момчето плачеше и горещо се молеше да не изоставят родителите му, защото така ги очакваше сигурна гибел. Даже в очите на загрубелите хора на борда се появиха сълзи, но не бяха в състояние да се борят срещу невъзможното.
По-надолу в средата на реката параходът пак се спря и камбаната му отново заби — погребален звън за нещастниците, които насреща в безумно отчаяние размахваха кърпи върху покрива на къщата, наполовина повдигната от водната стихия. Капитанът се извърна, но вече беше дал знак на лоцмана за тръгване. Носът на парахода бавно се изви надолу, насочвайки се по течението на реката, и няколко минути по-късно той изчезна с пухтене зад първия завой, потъвайки в настъпващата нощ.
Още през нощта се добраха до малкото градче Начиточес, където завариха друг, по-мощен параход, „Ревящата река“, спрял на пристана, за да поизчака отминаването на първоначалния най-мощен напор на водната стихия. Капитанът на „Черния ястреб“ не намери покой, докато не склони другия капитан да направи нещо за спасяването на нещастните хора, тъй като неговите опити бяха останали напразни.
„Ревящата река“ незабавно започна да загрява котлите си, натовари дърва, свика хората си на борда и напусна сигурното си място на пристана още преди зазоряване. Окрилен от нова надежда, на борда беше и Джон Хендерсън, за да покаже точното място на къщата. Обаче храбрият кораб можеше твърде бавно да се движи срещу страховитото течение и почти се свечери, докато пак се добраха до онзи завой на реката, който се намираше непосредствено под блокхауса и бе толкова добре познат на Джон. Ей там отсреща трябваше да се издига къщата… но всъщност те би трябвало вече да я видят от мястото, където беше параходът. А той продължаваше смело да се бори и да напредва все по-нагоре срещу течението… ето сега ясно можеха да различат оголеното от дървета място, където живееха Хендерсънови. То бе известно и на лоцмана.
Джон съзря даже и стария полуизсъхнал сикомор, от който навремето бе свалил с изстрел един див пуяк. Къщата трябваше да се намира най-много на двайсетина крачки по-нагоре от дървото. Момчето се взираше и взираше, докато очите му се напълниха със сълзи и започна да му се вие свят… На мястото, където се бе издигала неговата къща, кипяха и беснееха червените води на реката, пробивайки си със сила път сред страхливо огъващите се тръстики.
Капитанът бе застанал до момчето, а то, като сочеше с изпъната ръка към онова място, бавно се свлече на колене и заплака с глас. Параходът полека изви нос и пое обратно към Начиточес.
Информация за текста
© 1987 Веселин Радков, превод от немски
Friedrich Gerstacker
Сканиране и разпознаване: moosehead, 2010
Редакция и SFB форматиране: vanj, 2010
Издание:
Фридрих Герстекер. Съчинения в четири тома. Том първи — разкази, новели и романи
Немска. Първо издание
Съставител: Веселин Радков
Редактор: Ася Къдрева
Художник: Владислав Паскалев
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17694)
Последна редакция: 2010-10-24 10:00:00
1
Оттук и името на реката — Ред Ривър — Червена река. — Б.пр.
2
Немска (пруска) миля = 7532 м. — Б.пр.
