Фридрих Герстекер
Нощта върху гърба на кашалота
Английският китоловен кораб „Крал Харолд“ кръстосваше близо до островната група Кингмилс, доста под екватора, търсейки спермацетови китове, известни още и като кашалоти. Той имаше намерение да прекара тук зимните месеци, а със започването на пролетта отново да се отправи на север на лов за истински китове. Но от дълги месеци напразно плаваха насам-натам из иначе най-хубавите райони за този вид китове, преброждайки големи пространства. Моряците по марсовете, където по цял ден имаше хора, сменяни на по няколко часа, за да наблюдават дали някъде няма да се появят китове, оставаха безмълвни, а дори и действително да се разнесеше някой вик, вече никой не му вярваше. Досега подобни сигнали се оказваха почти винаги или съобщения за някой ивичест кит, който не ставаше за нищо, или пък за стадо по-дребни делфини, с които никой не искаше да се занимава. Слънцето безмилостно сипеше жар върху незащитената палуба, а корабът, тъй кротък и чист, предоставен на лекия бриз, с намалените си ветрила изглеждаше тъй, като че обикаля наоколо за собствено удоволствие в този приятен, но все пак малко скучен неделен следобед, сякаш си няма друга работа, нито някаква определена цел.
А хората, разбира се, си имат както винаги своите занимания: трябва да се поправят ветрилата, да се проверява подвижният и неподвижният такелаж, харпуните и копията за улова на китовете не бива да се оставят да ръждясат и кормчиите имат специалното задължение да ги поддържат лъскави и в пълен ред. Бъчварят също си има работа на борда — буретата трябва веднага да са готови при евентуален улов, а дърводелецът се занимава с лодките, като търси ту тук, ту там прогнили места и ги подменя с нови дъски. Но в цялата работа на хората няма живот, няма истинска кипяща дейност. Просто си личи, че китоловците, които вече месеци наред се мотаеха все по един и същ начин, работеха ей тъй, само колкото да не стоят със скръстени ръце, но през това време изпълнените им с копнеж погледи постоянно се отплесваха към леко набръчканата морска повърхност с напразната надежда да зърнат от палубата нейде сред проблясващите вълни изригналия фонтан на някой кит. Но ако наистина наоколо се мернеше нещо подобно, моряците от върховете на мачтите незабавно щяха да се обадят. И ето че изведнъж се чу вик:
— There she blows! (Ей там изхвърля фонтан!)
Като по дадена команда спря всяка работа: бъчварят захвърли чука, дърводелецът рендето, а капитанът, който бе лежал долу на канапето в каютата си и бе чел или спал, за да убие ужасно скучното време на подобно безцелно луташе на кораба, се втурна нагоре по стъпалата, за да погледне за посоката на вятъра и към човека високо горе на марса и да може да се запознае с подробностите за появилите се китове.
— There she blows! — извика отново човекът отгоре, добавяйки после бавно и провлечено — blow… blow… blow… — като с тези думи отбелязваше всеки един от рязко изскочилите нагоре фонтани.
— Накъде? — чу се вик от палубата и изпънатата десница на наблюдателя указа посоката. Обаче ръката му сочеше срещу вятъра и с трескава бързина кормчиите свикаха екипажите на лодките си. Винаги е въпрос на чест да бъдеш пръв в лодката си, готова за тръгване. Малката бъчонка се напълва с вода, от поставките на стената до самите лодки, където стоят, за да не повредят с тежестта си дъната им, се свалят и поставят в лодките ведрата с навитите в тях дебели въжета за харпуните, а самите лодки се спускат от висилките във водата. После следват хората, които се спущат като котки по външната стена на кораба, поставят греблата на мястото им и след като харпунистът, или boatsheadek1, заеме мястото си отзад при кормилото, те отблъсват лодката и носът на стройния лек малък плавателен съд се насочва в определената посока, порейки и пенейки водите от двете си страни.
Ако китовете се появят поветрено, то корабът с попътен вятър би могъл да ги последва с издути ветрила до едно определено разстояние, без да ги подплаши, а незабавно спуснатите във водата лодки се приближават към плячката безшумно и незабелязано, плъзгайки се по водата с помощта на ветрилата си. В подобен случай ловът винаги е по-бърз и сигурен, както и далеч по-лесен. Но корабът трябва да плава срещу вятъра, за да не бъде забелязан тъй лесно от китовете, тогава би се изгубило много време и несъмнено плячката ще бъде догонвана само в редки случаи. Ето защо в подобно положение гребането с лодките е най-бързият и сигурен начин за достигане на целта, пък макар и най-трудният. Тогава корабът с останалия екипаж следва колкото му е възможно по-бързо своите лодки, за да ги прибере след лова и да прикрепи надлъжно покрай борда си евентуално някой кит.
Така четирите лодки на „Крал Харолд“ гребяха право срещу вятъра с всичката бързина, коя го бе възможно да изтръгнат от огъващите се гребла, и след около половинчасова усърдна работа се появиха вече първите фонтани, изпускани от китовете, които вероятно си играеха, като ту се гмуркаха, ту излизаха на повърхността. До този момент от борда на кораба бяха давали указания за посоката на движение на китовете, служейки си с кръгъл черно боядисан кош, завързан за една върлина. Един оставен на пост моряк имаше задачата да държи високо вдигнат коша, който се вижда много отдалеч, а според неговите движения лодките променяха или поддържаха своя курс.
При подобно плаване винаги се поражда съревнование — кой пръв ще се „скачи“ с някой кит, и то съревнованието е не само между кормчиите и харпунистите, а и между хората от целия екипаж. Въпрос на чест е чия лодка първа ще забие успешно и резултатно някой харпун. А при такъв лов всички се домогват до своя дял, от капитана до юнгата, и няма съмнение, че всеки от тях върши всичко, на каквото е способен, за да не изостане от другите.
И този ден трите най-бързи лодки пак имаха най-добрите изгледи скоро да се доближат на разстояние, удобно за хвърляне на харпун, докато четвъртата, ръководена от млад и буен ирландец, не беше в състояние да ги следва, въпреки че екипажът му полагаше действително отчаяни усилия. Когато в първите лодки кормчиите вече се готвеха за хвърлянето на харпуните, ирландецът бе изостанал около кабелт зад тях.
Тъкмо в този момент вдясно от тях, но, разбира се, все още на доста голямо разстояние, се издигна един самотен фонтан и макар че обикновено лодките не обичат да се отдалечават една от друга, за да могат да си помагат в случай на беда, щом стоящият до кормилото си млад ирландец съзря самотния фонтан, който и в тази посока му обещаваше плячка, в следващата секунда светкавично извъртя носа на лодката си и се отдели от другите лодки, подгонвайки новопоявилия се кит.
В този миг останалите лодки бяха заети твърде много със себе си, за да му обърнат внимание. Но гребящите моряци, които седяха с лице към кърмата на лодката, забелязаха промяната в курса на своите другари и лесно можеха да се досетят, че там също са се появили китове, и нямаха абсолютно нищо против да имат един конкурент по-малко в тази разгорещена гонитба. Освен това те се намираха до китовете по- близо, отколкото си бяха мислили отначало, понеже когато животните внезапно се потопиха и останаха известно време под водата, докато лодките продължиха колкото бе възможно по-бързо, без да променят курса си, после изведнъж отново изскочиха на не повече от трийсетина крачки от тях, а един от китовете изплува даже на съвсем удобно разстояние пред първия харпунист, който незабавно заби в него дългото желязо. Преди да изминат десетина минути, и другите две лодки успяха да забият харпуните си в два кита. Ала едното животно изтръгна харпуна от тялото си и се гмурна дълбоко, тъй че втората лодка, изостанала вече далеч от другите животни, последва третата, опитвайки се да й помогне в осигуряването на плячката, което й се удаде след известни усилия. Но двете ранени животни се понесоха с пълна скорост право на север, повличайки след себе си лодките така, че разпенените вълни плискаха високо над носовете им. Това продължи, докато най-после третият харпунист успя да забие копието си зад тръбната перка на един от китовете и смъртно го рани. Първият харпунист бе влачен още около една английска миля, но после също уби своя кит и остана, за да изчака кораба. В никакъв случай нямаше да му е възможно да гребе, взел огромното животно на буксир. Впрочем те се бяха отдалечили толкова много от своя кораб, че корпусът му вече не се виждаше над водата и той трябваше с доста голяма мъка да лавира към тях срещу слабия бриз и да навакса милите, изгубени заради североизточния вятър.
Напразно трите лодки се оглеждаха сега за изгубилата се от погледите им четвърта, като се опитваха да зърнат нейде наоколо светлото й ветрило, вдигнато може би от нейния екипаж. Но тя просто бе изчезнала и те се утешиха с надеждата, че другарите им са я наблюдавали от борда и от мачтите и ще знаят точната посока, в която се е отдалечила.
„Крал Харолд“ съвсем не беше някой бърз ветроход, или поне не беше бърз, когато плаваше на бейдевинд, и докато се добере до двата кита и ги привърже от двете си страни, следобедът измина. Вторият харпунист се беше върнал на борда по-рано, за да помогне с хората си на останалия екипаж да управляват
