Стърчи моят замък в пустинни земина връх каменист и зъбат.Аз сам го въздигнах в среднощни тъми,проклинайки целия свят.И сам съм му жител. Седя с гордосттана крал в своя мраморен хол.Единствено нощем от диви местасе спуска кикотещ се трол.Жесток и страхлив, той седи надалечи дрънка коварни слова.Но знае, че имам безмилостен мечза всякоя дръзка глава.На трона веднъж си седях, увенчанс блестящ диамантен венец,когато по моя портал обкованпохлопа скиталец-певец.За всекиго, който е лих и сърцатдома си отварял съм аз.Приех да изслушам безумеца младв червената зала за час.Той арфа красива тогаз улови,замря — за момент вцепенен,и дива, болезнена песен извив двореца ми тих и студен:„Вървях си сам сред нощ беззвезднапо сипеи и по бърда,и изведнъж, над мрачна бездна,съгледах труп — за зла беда.Трупът бе на момиче бяло,укрито в бурена висок.А над съблеченото тяловисеше скоморох1 убог.Склонен над девственото ложе,той дрънкаше звънче на шут —опитваше се да тревожидори смъртта глупакът луд.Звънът бе глух, без ехо. Сведен,кривеше изродът лице.Блестяха пръстенчета меднипо гърчавите му ръце.Така подскачаше накичентой с кикот покрай пропастта.И върху устните девичилепеше лигава уста.А аз си тръгнах с куп въпроси,и боговете с тях терзах.До днес света преброждам бос, нопо-ярко нещо не видях.“Не можех по-дълго безумния бардда слушам и меча извих.Забодох в гръдта му червен минзухарв награда за дръзкия стих.Красиво и кърваво този цветецвръз младата гръд заблестя.„Върви си — му казах, — злокобен певец!“Но той бе поел към смъртта.Аз струните скъсах и арфата с гръмударих о пода без жал,затуй, че за пръв път на гордия хълмразплакан бе гордият крал.А замъкът пак тъне винаги в здрач,и скита насмешникът-трол.Не знае страхливецът — кралят е в плачв огромния мраморен хол.