тревата и овлажнелите клонки на гъсталака.
Заоблените извити страни на предметите, сякаш изваяни от непознат скулптор, бяха усукани по един чудноват начин, като се съединяваха една с друга в изтънялата си част. Дори при едно по-внимателно вглеждане трудно можеше да се отгатне формата на предмета.
Колко ли ги има тук? Хиляди? Десетки хиляди? Кой и защо ги беше донесъл на тази поляна? Ротанов трепна и рязко се обърна назад, защото някъде до него стана нещо. На мястото, където току-що стоеше Филин, се кълбеше плътен безформен мъглив облак. Постепенно той се разля, промени формата си, изтегли се нагоре като гъбообразен стълб, после се откъсна от земята и някак бавно, неохотно се устреми нагоре.
До основата на стълба Ротанов забеляза още един светещ предмет. Можеше да се закълне, че преди минута го нямаше там. Вдигна глава нагоре, като се опита да проследи посоката на мъгливия шлейф, в които се превърна Филин само преди миг. Ниско над поляната висеше плътен облак. Мъглявината се вмъкна в него, сякаш всмукана от облака, чу се тихо примляскване.
Облакът едва забележимо се люлееше. По него от край до край преминаваха светлинни вълни, слабо трептене на границата на видимостта ги съпровождашс в зелено, розово и светлосиньо.
Вълните следваха една след друга и безшумно изчезваха, осветени по краищата от рояк искрици. Картината може би беше красива. Ала той почувствува някаква странна апатия, тъй като всичко, което ставаше, беше толкова чуждо и нечовешко, че бе изгубило оня първобитен ужас, който го съпроводи до поляната. Вече не изпитваше нито гняв, пито страх, а само горчивина и лека тъга, които обземат човек винаги, когато попадне на гробище, защото тази гнилоч, пръсната из поляната, напомняше гробище.
„Ето че най-после се добрах до гнилото сърце на тая проклета планета“ — каза си той, но не изпита нито радост, нито удовлетворение. Усети някаква странна двойственост, все едно че в него се беше събудил нов, непознат човек и той някак насмешливо и тъжно наблюдаваше сега предишния Ротанов, които дойде на поляната, стиснал оръжието, готов да отмъщава, да съди и да изпълни присъдата, без да има никакво право нито на едното, нито на другото, само защото онова, което видя, излизаше извън рамките на обичайните човешки представи за морал и логика.
Той не можеше да насочи огнения смерч към тези кристали, в които, подобно на спорите, се пазеха зародиши на живота. Всичко, което е било и ще бъде Филин, тя, Берг и десетки други същества, способни да се огорчават, радват, страдат… В пламъка щеше да настъпи само краят.
Не, той им подари този странен втори живот и нямаше право да им го отнема. Обърна се и бавно затътра крака обратно. При всяка крачка пулсаторът болезнено го удряше по рамото. Спря се и ядосано пъхна в раницата безполезното, безсмислено тук оръжие.
Поляната се разстилаше пред него притихнала и необикновена и въпреки всичко повече приличаше на нощно небе, отколкото на гробище. „Нищо не сме ви сторили… Защо тогава?“ — тихо попита той и като не получи отговор, реши да продължи нататък, но изведнъж се закова. Отговорът се криеше някъде тук, съвсем близо. Ето че всичко се подреждаше, всички онези сведения и факти, които се въртяха в главата му до този момент като някаква каша, застанаха на мястото си.
„Има такъв комар… Преди да снесе яйцето си, той трябва да се напие с човешка кръв“ — беше му казал инженерът, но той не му повярва.
„Вие сте абсолютно нормален, абсолютно“ — рече му докторът, когато му направи пълно изследване след първата среща с люса. И се оказа, че той единствен в колонията не беше пострадал от контакта с него.
„Люсовете не проявяват зла воля — обясни му тогава докторът, — те представляват само една молекулярна суспенсия, рояк мушици с твърде елементарна програма на поведение.“ И това беше важно. Откъде се е взела тази програма, която кара люсовете да нападат хора, именно хора. Наистина не всички, тъй като на някои от тях нападението не причинява вреда, затова пък на други… „Хибернизацията отслабва наследствеността, а всички ние сме потомци на осакатените при полета хора.“ „С други думи, люсът не може да навреди на здрав човек, тъй ли?“ — попита той тогава, но не получи отговор. Сега знаеше съвсем точно, че е така. И още…
Навремето, след като проучи всички материали, с които разполагаше, той стигна до извода, че обществото на синглитите е като раков тумор, които може да се развива само за сметка на хората. Сега знаеше още един важен факт. Те не могат да се размножават самостоятелно и се развиват само за сметка на хората, но не на всички. Не на всички, а само на болните! Дори ако са болни само от тяхна гледна точка, това е без значение, защото в края на краищата болните хора се превръщат в здрави синглити. Главата му се замая от тези мисли. Стигна до края на поляната и спря, седна на земята. Наоколо цареше мъртва тишина, а от пъстроцветното блещукане над главата му неговите мисли се подреждаха, сякаш облакът му помагаше да разсъждава. Изведнъж го озари едно толкова важно предположение, че той тутакси забрави за всичко друго.
Нещо беше нарушено в генетичния код на колонистите, нещо, което от гледна точка на люсовете ги правеше подходящи да бъдат нападани. Дали това не бе причината за тяхната трагедия? Ако е така, получава се много странна, но напълно логична верига, твърде странна и твърде логична, за да бъде само случайно стечение на обстоятелствата. Люсовете избягват здравите и нападат болните… Или старите? Превръщат ги в синглити. В здрави млади синглити.
Нали при синглитите няма старци. Ами ако предположим, че това не е случайно? „Не могат да бъдат случайни толкова много съвпадения! Ами да! Хайде по-смело! — въодушеви се той. — Да допуснем, че ренитите са програмирали люсовете така, че те могат да запазят като личност един стар или умиращ човек, могат да му дадат нов дълъг живот. Живот, които се различава от човешкия, но е интересен, изпълнен е с творчество, търсене, борба, изкуство, любов, с усещането, че живееш! Нима съществува човек, които може да се откаже от това?!“
Колко ли живеят синглитите, може би стотици години? Голям дар, ето какво намери във вътрешността на този раков тумор, в самата му сърцевина. Ето какво се криеше зад всички мръсни наслойки, зад грешките и трагичните случайности, зад нелепото стечение на обстоятелствата, неразбирането и страха…
Но и люсовете не губят нищо. За сметка на човека те придобиват индивидуалност, стават личности, а на човека даряват втори живот. Добра симбиоза… Особено ако се поправят всички грешки, ако се премахне неразбирането и контактът на човека с люсовете стане абсолютно доброволен. А че ще има много доброволци, в това той не се съмняваше. И то беше като че ли най-важното. Основното нещо на този проблем. Ротанов стана и още веднъж огледа поляната. Сега светлинките в студената трева вече не му приличаха на гнилоч, а по-скоро на светулки.
Пламъчета на живота, безкраен като нощното небе. „Ако искаш, ще те почакам“ — каза му тя на сбогуване. Ще минат още четиридесет или петдесет години. Той ще се умори от далечните космически пътища, ще грохне, ще го нападнат болести, ще го налегне старостта. И тогава, кой знае, може би ще му се прииска да започне всичко отначало? През всичките тия дълги години някой ще го чака на тази планета. Времето няма власт над човешката същност, над добрината, над любовта. Сега, когато затвори кръга, той разбра, че пътят, които някога го отведе от далечната Реана през бездната на пространството и времето, се върна в своята изначална точка. През белезникавата мараня на мъглата Ротанов видя образа на жена, родена на тази планета преди хилядолетия. Жена, която независимо от всичко той намери отново тук и отново я загуби. Пътят на живота беше безкраен. Той бе в началото на нов кръг.
Информация за текста
© 1980 Евгений Гуляковски
© 1986 Елена Матева, превод от руски
Евгений Гуляковский
Сезон туманов [Белые колокола Реаны], 1980
Източник: http://sfbg.us
