Ротанов знаеше, че трябва да се прицели много точно. Разстоянието не беше голямо, изискваше заряд с минимална мощност, а това намаляваше зоната на поражение. Той пое дълбоко въздух, изпусна го, спря дишането и опря лакътя на лявата си ръка, с която насочваше дулото на пулсатора, в бедрото. Дулото престана да подскача. Кръстчето на оптическия мерник се закова в средата на пътеката. Откъде ли се е взела тук тази пътека? Но въпросът го разсея и той го пропъди. Сега в мерника попаднаха горящи храсталаци, изглежда, огънят бе допълзял до тях по тлеещия от топлинния удар мъх и те неочаквано и едновременно бяха пламнали.
Ето че в горната част на мерника попаднаха стъпалата на синглита. Сега врагът ще бъде унищожен. Малко по малко се показаха краката му, после коремът, гърдите, главата… Отдавна трябваше да стреля, а ръката му сякаш замръзна на спусъка. Пред очите му все още стоеше зловещата картина на горящия храсталак и нито желанието да отмъсти, нито люсовете, нищо не можеше да го накара да стреля. Пропуска момента. Противникът го забеляза, но не трепна, не се опита да избяга, не вдигна оръжие, просто продължи по пътеката право срещу него с някаква ужасяваща обреченост, без да направи какъвто и да е опит да се спаси. С всяка негова крачка Ротанов все по-ниско отпускаше дулото на пулсатора, защото нямаше нищо по-глупаво от това да насочиш оръжие срещу един невъоръжен, дори когато той не е човек.
Синглитът спря на четири-пет крачки от него, пулсаторът се люлееше на рамото на Ротанов с дулото надолу, но това не означаваше нищо. Той имаше време да го вдигне и да стреля, ако врагът се опита неочаквано да се нахвърли. Но синглитът нямаше такова намерение, той просто стоеше и се усмихваше, и в усмивката му Ротанов с ужас откри нещо познато.
— Здравей, пилоте. Този път май ролите ни са разменени? Помниш ли склада?
За миг всичко заплува пред очите на Ротанов — нощната гора, пламтящият храсталак и тази зловеща усмивка.
— Филин, че аз за малко да те застрелям!
— Жалко, че не го направи, защото аз не съм Филин, а синглит. Бях Филин, но вече не съм. Но щом останах жив, можем ли да поговорим?
И Ротанов веднага му повярва, защото Филин не можеше да мине нощем през гората и да остане Филин, а щом е тук, друго не можеше и да бъде. Не е Филин, а синглит. И странно, но това не променяше абсолютно нищо, защото той все пак беше Филин, с неговата червеникава разчорлена брада, със зловещата усмивка, с неравните, проядени от кариес зъби… И това лице до края на живота щеше да му се привижда, ако беше натиснал спусъка.
— Е, разказвай. Разказвай къде изчезна.
Странен беше този разговор край догарящия храст.
Филин разправяше подробно, без да бърза, явно през тези дълги дни бе потискал в себе си желанието да сподели всичко и най-после бе намерил достоен слушател. Разказа му за огромния град-дом, за тъгата си, за това, как е бягал към реката и как лека-полека се е превръщал в синглит. Не пропусна да спомене и за мечтата си да отмъсти на онези, които опропастиха живота му и му отнеха приятелите, бъдещето, целта… И за това, как постепенно мечтата му е помръквала, защото в замяна те му бяха предложили други приятели, друго бъдеще, друг, чужд, но по своему прекрасен живот, които той въпреки всичко не искаше да приеме, както хората не искат да приемат подправен документ, дори когато майсторството на фалшификата превъзхожда оригинала по красота и достоверност, просто защото е фалшификат.
Той завърши своя разказ. Двамата мълчаха, загледани в догарящия храсталак. Времето сякаш бе спряло и току-що разказаното от Филин беше само една зловеща приказка, кошмарен сън без продължение. Ей сега ще се събудят, ще изгрее слънцето, мъглата ще се разсее… Ала слънцето все не изгряваше, само храстът догоря, със съскане угаснаха последните огнени очи на въгленчетата, лицата им се сляха с мрака и едва тогава Ротанов наруши мълчанието.
— И какво ще правим по-нататък? Защо си ме търсил?
— Виж, това и на мен не ми е съвсем ясно. Повярвах на наставника, че ти можеш нещо да промениш, да оправиш. Като че ли е възможно. Както и да е. Обещах да те заведа на поляната, там, където преминава цикълът. Да вървим.
Ротанов започна да го гризе съвестта, сякаш бе виновен, че нищо не е успял да измисли и е излъгал надеждите му, сякаш бе виновен, че е останал човек, докато Филин вече не беше и никога нямаше да бъде човек.
Ротанов събра всичките си сили, за да стане и да прекрачи в сгъстилата се мъгла след тази светла, почти нереална в тъмнината фигура, която само преди месец принадлежеше на здравия младеж на име Филин, превърнал се сега в синглит, в почти призрак, във фантом от зловеща приказка. И той, инспектор Ротанов, беше отговорен за неговата трагедия, защото не разбра навреме как стоят нещата, не взе мерки, не съумя нито да оправи, нито да вникне в положението на тази планета и ето че сега тътри крака в мрака неизвестно накъде. Мислеше си, че всеки, които се е родил, има право да остане човек до самата си смърт и никой не трябва да посяга на това право. Но все пак посегнаха. А щом е така, неговата задача като инспектор е пределно ясна — да направи веднъж завинаги това невъзможно, а не да си пълни главата със сложни проблеми. Взе това просто решение и веднага му поолекна.
Пътеката ги водеше към върха на хълма. Храсталаците се разредиха, вятърът разнасяше мъглата и затова тук беше малко по-светло. За миг-два между разкъсалите се облаци се показаха звезди. Отдолу, оттам, където доскоро седяха край горящия храст, повяваше влажен студ и не се виждаше никаква светлинка. Влагата бе угасила и последните въгленчета от пожара. Филин забави крачка, дочака Ротанов да го настигне и двамата продължиха заедно.
— Стигнахме. Тъдява е. Май нещо ми прилошава. Вие ми се свят. И ме обзема страх. Остани с мен, скоро ще започне…
Ротанов не попита нищо, само си помисли какъв ли ужас би изпитал той, щом такъв един смелчага като Филин си признава, че го е страх. И стисна по-здраво пулсатора. Под краката им проскърцваха дребните камъчета и попарената от студа трева, но все още бодлива и еластична като стоманена четка. Сега двамата вървяха бавно, мълчаливо, почти тържествено, сякаш участвуваха в някаква тайнствена церемония на тази налудничава планета. До върха, където вече се съзираше широко открито пространство, оставаха само двадесет-тридесет крачки и Ротанов почувствува, че Филин незабелязано се притисна до него, като че ли в този враждебен и студен свят той беше единствената му закрила.
— Може би за теб ще е по-добре да не отиваш по-нататък?
— Вече не мога да се върна. Краката не ме слушат, нещо ме тегли като магнит. Не искам, но не мога…
— Защо мълча досега? — той го сграбчи за рамото и се опита да го спре. Филин тъжно поклати глава.
— И това няма да помогне. Вече е късно. Отдавна сме в зоната. Какво мога да направя? Аз съм синглит и трябва да живея като синглит. Пък и нищо няма да разбереш без мен. Да вървим. И без туй закъснях. Усещам отвътре ужасен студ, сякаш вътрешностите ми са се вледенили… Ние не можем да живеем толкова дълго време без слънце.
Изведнъж Ротанов си представи, че скоро по тази пътека, може би подтискайки същия вледеняващ страх, е дошла и тя. Започна да разбира защо го помоли да не я изпраща в нейния последен път. Някъде беше прочел, че в дълбока древност е имало такъв път. Път към ешафода…
За да разбере един човек от двадесет и трети век какво означават тези думи, непременно трябва да извърви този път. Но идва краят на кошмара. Той ще направи всичко възможно повече никой да не излита този ужас.
Двамата виждаха далеч пред себе си в сивкавия бисерен полумрак. Тук нощите не бяха толкова тъмни, колкото са на Земята. И причина за това бяха едрите ниски звезди, само облаците и разпокъсаната мъглива пелена им пречеха да разгледат добре какво става на просторната стръмна поляна, разположена на върха на хълма. Храсталаците свършиха и двамата спряха.
Бяха стигнали досами поляната. За миг Ротанов забрави за Филин, поразен от открилата се пред погледа му гледка. Цялата поляна беше осеяна с някакви неизвестни предмети, които излъчваха слаба синкава светлина. Бяха толкова много, че поляната приличаше на нощно небе, покрито от край до край със странни, студени звезди. Най-близките предмети бяха почти в краката му и когато се вгледа в тях, той разбра какво представляват. Макар и мъждива, трептяща, светлината беше достатъчна, за да се видят
