те чаках… Исках да се сбогувам с теб.
— Как си разбрала? — Той се запъна, не можеше да преглътне заседналата в гърлото му предателска буца.
— Ами разбрах… Аз знам много неща за теб. Дори мога да надничам в сънищата ти.
Ротанов остави пулсатора и бавно, като хипнотизиран, пристъпи към дивана, където някога, не толкова отдавна, тя бдя над неговия сън. Хвана се за главата, сякаш искаше да спре напиращата болка, която се усилваше непрекъснато и имаше чувството, че някой упорито дълбае в черепа му.
Няколко минути тя го гледа мълчаливо. После се приближи и седна до него на известно разстояние, може би се досещаше, че случайното докосване ще му бъде неприятно.
— Ето как стана всичко, Ротанов. Ако анализираме цялата тази история с помощта на вашата човешка логика, тя просто е нереална. Защото преди аз не съм съществувала.
Личеше, че й е трудно да говори, тя едва изговаряше думите, като че отронваше стоманени топчета.
— Много е сложно да го разбереш, а още по-сложно е да ти го обясня. Онази девойка… Нали тя не беше такава преди срещата с люса, тогава тя все още не се беше преобразила в мен.
— Ти помниш ли я?
— Нищо не мога да забравя. Понякога това е толкова мъчително и ненужно, но е така. Преди време аз бях онази девойка, после станах такава, каквато ме виждаш сега, вече не съм онова момиче. А най- важното… Най-важното за теб — неочаквано уточни тя, — че няма да остана дълго и такава, каквато ме знаеш…
— Какво искаш да кажеш?
— Времето свърши, Ротанов. Приключва цикълът, ще последва нов, а в него мен вече няма да ме има. Няма да бъда такава, каквато ме виждаш сега. Ще остане само споменът. Всичко, което е било и което си ми казвал, всичко, което съм мислила за теб, ще се запази, няма да изчезне. При нас нищо не се губи, ценното се събира и принадлежи на всички… По време на смяната на циклите то отива в общата памет и от нея след това се възраждат други личности. Тъй че аз няма да те видя повече, ето защо исках да те дочакам, за да не ме търсиш и никого да не обвиняваш… Защото знам, че ти мислиш за мен понякога… Знам дори, че ме търсиш в съня си, но не ме намираш такава, каквато съм… Не бива, Ротанов, всичко това е безсмислено, чудовищно. Не знам как да ти го кажа, за да те убедя, но искам, когато си отида, у теб да не остане нито мъка, нито гняв, защото никой не е виновен, че се случи така, че ние се срещнахме и се обикнахме. Макар че това е невъзможно. А при тяхната първа среща тя беше едно обречено момиче със студено безкръвно тяло на манекен.
Тя беше жестока посланица на неговите врагове, сухите и безпощадни думи не му оставиха никаква надежда. А излиза, че е могла да бъде и друга, такава, каквато беше днес — просто една влюбена жена.
Ротанов жадно впиваше очи в нея, мъчеше се да я запомни за цял живот и изведнъж му се стори, че вече е виждал това лице. Не, не когато нахълта в тази стая. По-рано, много по-рано. Ако се удължеше разрезът на очите й и се вдигнеха косите и, върху които някога блестеше сребърна диадема… Не може да бъде! Всичко се обърка в главата му, забули се в мъгла. Сега му беше ясно само едно — че тя ще си отиде. Завинаги ще си отиде от неговия живот. Отново ще я изпусне, и то завинаги. Само защото тя измъкна на бял свят от скритите дълбини на неговото съзнание онези мисли, които той се страхуваше да признае на самия себе си. Ротанов разбра колко му е необходима тази жена, разбра, че ако към цялата му мъка се прибави и тази загуба, той просто няма да издържи, ще рухне.
Пулсаторът се въргаляше в ъгъла, в полумрака зловещо пробляскваше неговото оксидирано стоманено дуло и Ротанов си помисли, че вероятно инженерът е бил близо до неговото сегашно състояние, когато преди седмица отиде в града, за да не се върне вече. Той поне се е надявал, че ще може да отмъсти за смъртта на близките си, а тя се погрижи да не му остане дори тази горчива възможност… Нали бе истина, че момичето, което загина от люсовете, не беше тя.
Следователно Ротанов не можеше дори да отмъсти за смъртта му, напротив, само благодарение на гибел се образува студеният облак мъгла, който се уплътни и донесе неясен спомен за съвсем друга жена, живяла на планетата преди хиляди години. Ето откъде идваше тази странна прилика с гордата ренитка. Колко глупаво се получава, но няма зла умисъл. Какъв кошмар… Не се случват такива безизходни положения. И може би единственият изход е да се унищожи всичко, целият този нереален свят, и то веднага… Изглеждаше толкова просто да грабне в ръце тежката грапава ръкохватка и да удави в пламъците своята тъга и мъка…
— Време е да вървя…
— Няма да те пусна!
Ротанов протегна ръка и намери нейните ледени пръсти. За първи път докосването до нея не предизвика у него нито отвращение, нито страх. Чувствуваше само дълбоко отчаяние. Той здраво стисна ръката й и я притегли към себе си. Но студената, мека, почти безволева длан незабележимо, без никакво усилие се измъкна от ръката му. После тя стана и с бавна, неуверена походка тръгна към вратата. Спря на прага.
— Не е чак толкова безнадеждно — тихо каза тя. — Ние живеем много дълго, аз мога да почакам…
— Но нали няма да те има!
— Това зависи от мен. Бих могла отново да стана същата, да възстановя всичко така, както е сега, да бъда такава, каквато ме виждаш и помниш…
— Какво общо има тук моята памет? Обясни ми най-после! — почти изкрещя той.
— Добре, ще се опитам. Ако в нашето общество дойде нов човек, неговата памет ще бъде използувана и взета под внимание. В следващия цикъл ти можеш да се срещнеш с мен… Ние нямаме устойчива индивидуалност и постоянна външност, както е при хората. И тъкмо това ни дава възможност да се срещнем. Когато си замина оттук, аз ще науча каква ме виждаш и помниш и ще поискам да стана точно такава. Ние много се променяме по време на прехода. Твоята памет и воля един вид ще се смесят с моята памет и воля и ще се появят две нови същества, допълващи се едно друго, напълно хармонични, ти и аз… Не като предишните, а може би по-добри. Нещо ще бъде поправено, нещо ще бъде коригирано в следващия цикъл. Нашата индивидуалност, чертите на характера — всичко ще зависи от нас самите и за да бъдат те променени, няма да са необходими такива гигантски усилия, както е при хората. Затова и двойките при синглитите никога не се разделят, стотици години те се усъвършенствуват, изменят се, израстват заедно — от цикъл на цикъл. Ако искаш, ще те почакам.
— Ето какво си имала предвид… Не, това е невъзможно. Но дори и да исках, люсовете бягат от мен. Пък и аз никога не бих се съгласил… Та аз съм човек и даже заради теб… Не!
Тя кимна с глава, замълча.
— Имам една молба към теб. Не тръгвай след мен.
Вратата леко изскърца. Тишината се стовари върху него като лавина, само кръвта пулсираше в слепоочията му.
3
Дните се нижеха един след друг и Фил лека полека свикна с новото си състояние. Както и преди, той не се чувствуваше синглит, все още тъгуваше за другарите си, за всичко, което му принадлежеше, когато беше човек. Но и сегашният свят беше достатъчно разнообразен и интересен за него.
Всеки ден той му предлагаше по нещо непознато и постепенно тъгата по предишния живот позаглъхна. Да се приспособи и да преживее първите най-трудни дни му помогна и стаята, грижливо възстановила частица от неговия стар свят. Скоро забеляза, че все по-рядко изпитва нужда да се уедини. Много интересни неща го очакваха в многобройните зали-лаборатории, в просторния живописен парк. Новите знания, които можеше веднага да провери в лабораториите, лека-полека променяха интересите му и пораждаха у него нови мисли. Сприятели се и с неколцина синглити. Двамата с Ел, както нарече той своята червенокоса приятелка, често посещаваха залите за образна хармония. Фил се научи да не издава истинските си чувства по време на сеансите, за да не пречи на останалите да споделят помежду си радостта. Дългите разходки по морското дъно още повече го сближиха с Ел и ако можеше да бъде съвсем обективен, вероятно щеше да признае, че сегашният му живот не е по-лош от другия, който загуби
