Жилищни стаи просто нямаше. „Та хилядите синглити не могат да прекарват свободното си време по улиците! Или могат?“ Ротанов се надяваше, че като проникне през нощта в неохранявания град, все нещо ще може да разбере. Но май се обърка още повече. Въпросите се трупаха, а той не намираше отговор на нито един от тях.
А сега накъде? Как да намери пътя или поне приблизителната посока, в която са заминали синглитите? Къде да ги търси?
Филин влезе в сградата през един от многобройните входове. Никой не му попречи, никой не го запита какво търси тук. Правият тесен коридор водеше към централната част. Отляво и отдясно множество еднакви врати без нито един надпис по тях. Учреждение ли беше това или общежитие? Вътрешността на остъкленото с почти прозрачен покрив здание беше разделена с преградни стени и врати. Какво ли имаше зад тях? Дали да влезе? Защо не, щом никой не му забранява, нека да надникне поне в тази стая. Огромно помещение. Нещо подобно на оранжерия — малки и големи растения, части от растения и като че ли всичко това растеше направо на пода или върху широки пластмасови маси. От клончетата излизаха тънки проводници, а на стъблата бяха прикрепени датчици. Вътре беше влажно и задушно. Под тавана бучеше климатична инсталация.
Някъде в дъното на стаята се движеха няколко души в светлосини престилки от синтетична материя. Те не обърнаха никакво внимание на Фил. „Тук няма нищо интересно, може би е оранжерия. Нищо не подсказва какво е предназначението на сградата, може да бъде както жилищен комплекс, така и завод, институт или оранжерия.“
В съседното помещение в огромнн аквариуми плуваха местни чудовища. В големия централен басейн Фил видя кедвот, чието месо се смяташе от колонистите за лакомство. По многобройните жици, спуснати в басейна, по неизброимите циферблати и екрани, поставени на масите и по окачените по стените уреди той се досети къде е попаднал. „Център… Научноизследователски център на планетата. Тъкмо за такъв център мечтаеше докторът. Само мечтаеше. Хората не можеха да си позволят такова нещо. Но защо, нали са започнали от равни позиции? И отговорът дойде от само себе си — само са започнали, после хората от година на година са намалявали, а броят на синглитите се е увеличавал…“
— Знаеш ли защо кедвотът се храни само със светлосини скариди? С какво те са по-добри от розовите? — попита го един от изследователите.
— Не знам! — навъсено промърмори Фил и се обърна, за да излезе. Съвсем случайно знаеше защо е така, беше чул от доктора, че кръвта на светлосините скариди съдържала повече мед, който е необходим на кедвота за изграждането на защитни бодли. И още не бе успял да го помисли, когато гласът, който току-що му зададе въпроса, произнесе лаконичното „благодаря“.
Той трепна, все не можеше да свикне, че всяка негова мисъл става достояние на околните. „Ето по какъв начин научават всичко за нас. Всичко, което им е нужно — помисли си той, когато затваряше вратата след себе си. — И нищо чудно, че с всяка изминала година хората все повече отстъпват своите позиции. Та тук са събрани всички наши знания, всички военни тайни. Не е необходимо пленникът да бъде разпитван, само го предразположи към себе си, поговори внимателно с него, определи му наставник, обясни му, че за него няма обратен път — и той е готов. Ако по-късно го попитат нещо, той и да не иска да отговори, никой няма да настоява, защото рано или късно случайно ще си помисли за него и то веднага ще стане известно на врага…“ Фил мъчително се ровеше в паметта си, напрягаше се да си спомни дали не го беше питал някой за разположението на постовете пред базата, или по кое време минава обходът, за запасите от оръжие. Не можа да се сети, но за всеки случай бързо прогони тези мисли, не знаеше каква изненада можеше да му поднесе собственият му мозък.
Трябваше по-бързо да прехвърли вниманието си на нещо друго. Фил тръгна по коридора и мина покрай няколко врати. Изведнъж главата му забуча, прилоша му, имаше чувството, че дълго време бе прекарал в задушно помещение и сега не му достигаше въздух, но той знаеше, че причината е друга и че въздух не му е нужен. Отразяваше му се напрежението от последните дни, мозъкът му трудно се справяше с голямото натоварване. Докога щеше да върви по този безкраен коридор? Ето някакво отклонение, врата… Огромна зала, чиито размери са почти като на футболно игрище. В средата грамадно съоръжение от стъкло, стомана и пластмаса. Водопади от тръби се спускаха към това стоманено чудовище. Проходи, чиито стени бяха покрити със скали и екрани на непознати уреди, се събираха в центъра на залата. Стоманени гори от платформи се издигаха на няколко стажа и сред целия този хаос пъплеха дребни фигурки в оранжеви престилки. Мислите и фразите, които си разменяха, кънтяха в главата му, смесваха се, като заличаваха останките от смисъла на онова, което виждаше. Бълнуване, някаква лудница.
Нова зала. Тишина, спокойствие, дълги редици нажежени гърла на пещи. Умори се… Дяволски се умори. Тялото на синглита не познава физическо изтощение. Умората заседна в главата му и гризеше и глождеше мозъка му като плъх. Дори кучето си има своя колиба, дори роботът… А той няма…
Нова зала. Колонади от блестящи кълба. Въздухът е изпълнен с озон, играят стрелките на уредите, прескачат електрически искри — играят, скачат като неспокойните мисли в главата му. Нужно му е толкова малко, само няколко метра пространство. Легло, за да зарови глава във възглавницата, врата, за да я заключи. Четири стени, за да остане сам. Дълъг коридор и отново врата. Отвори я и се стъписа, сякаш се блъсна в преграда. Най обикновена стая с картина на стената и саксия на масата, от която ветрилообразно беше разперило зелени листа растение, чиито семена бяха донесени от Земята преди стотици години. Познатото желязно легло с възглавница, в която човек може да завре глава…
За миг той застана неподвижно, опитвайки се да разбере нещо важно, някаква мисъл. Та това не беше просто стая — познати му бяха не само картината и този креват, но и още нещо, толкова скъпо и близко като зелените листенца в саксията. И изведнъж той видя на полицата стъклена статуетка на момиче. Втора такава нямаше и не можеше да има на тази планета. Взе я в ръце, затопли я в дланите си, погледна във вътрешността и, където бавно се появяваха златисти искри. Това беше неговата стая. Широкият прозорец, заел цялата стена, без рамки и решетки, свободно пропускаше слънчевата светлина, но не пропускаше чужди погледи. В пещерата, където живееше, нямаше прозорци и пластмасови светлосини стени. Но все едно, тази стая му принадлежеше, чакаше го. С въздишка на дълбоко облекчение той се отпусна на леглото. Без да разтваря длани, приближи до лицето си малката статуетка, която означаваше толкова много за него, затвори очи и се помъчи да вникне в странната мисъл, изплувала от глъбините на съзнанието му. В сградата имаше стотици коридори, хиляди зали и милиони стаи — по какъв начин безпогрешно, без да се лута, той намери именно тази стая, предназначена за него, сега, когато най-много се нуждаеше от нея? Кой беше този невидим слуга или господар, който нито за миг не го оставяше на мира? Неговият наставник ли? „Ей, обади се, чуваш ли? Обади се. Предавам се. От тебе не мога да се скрия, не мога да избягам, защото ти си част от мен…“ Гласът мълчеше.
Ротанов се луташе в лабиринта от улици, без да обръща внимание на купищата разкъртен бетон и гниещи боклуци. Свърна зад един ъгъл и видя леко наклонена стена на жилищен блок.
Оградата му бе позната… Той трепна, защото вече беше виждал фасадата на тази къща и неведнъж си бе спомнял за нея. Толкова лесно беше да изтича по стълбите до втория етаж, да намери вратата с номер шест. И спря пред нея, безсилен да натисне дръжката, защото знаеше, че там няма никой. Но какво му костваше да провери…
Изкорубената врата по никакъв начин не искаше да се отвори. Най-после, след като вдигна цял облак прах, тя отстъпи пред усилията му. Пурпурните отблясъци на слънцето едва-едва се промъкваха през счупените мръсни стъкла и обагряха стените в невероятен кървавочервен цвят. Ето я познатата му стая — мръсотия, всевъзможни боклуци, изпочупени мебели. Дори мястото, където се срещнаха за първи път, не заслужаваше да си спомня за него, да не говорим за останалото. И най-неочаквано до слуха му достигна шум от стъпки. Те прокънтяха в празното жилище и Ротанов свали от рамото си пулсатора. Две-три секунди изминаха в пълна тишина и отново същият шум — някой вървеше по коридора към кухнята. Побиха го тръпки. Твърде изненадващи бяха тези стъпки в изоставения град, в празното жилище, много му се искаше да ги чуе, но в същото време…
Тя застана на прага и небрежно се подпря на вратата — беше в същата тъмна рокля. Той стоеше, стиснал в ръце своя идиотски пулсатор, и не знаеше какво да каже.
— Много се забави, Ротанов. Вече си мислех, че няма да те дочакам. Нашите отдавна заминаха, а аз все
