връща в подземието. Те остават сами в гората.
— Точно това ми обещаха… — през зъби измърмори Ротанов. — Да ви пуснат да си вървите по живо по здраво.
— Инженерът насочи излъчвателя към главата си и се застреля. В същия миг чухме неясно шумолене и видяхме как през стелещата се мъгла към нас от всички страни пълзи нещо плътно, бяло, приличащо на пара. Онзи, който беше най-далеч, закрещя и всички се пръснахме. После нищо не помня… Бягах през гората… Стрелях. С една дума, имах късмет.
— И другите ли стреляха?
— Не. Не чух изстрели.
— Преследваха ли ви? Някой опита ли се да ви нападне?
— Не. Аз веднага се покатерих на скалата и започнах да стрелям надолу. Може би затова…
— А по-късно, по пътя?… Никой ли не ви нападна?
— Не. Гората като че ли беше опустяла… Искате да кажете, че аз… Че нарочно са ме пуснали?… За да разкажа?
— Възможно е. Сега това няма значение. И тъй, какво решихте?
Възцари се потискаща тишина. После Свен заговори, като гледаше встрани:
— Тук нямаме съд. Ако някой извърши престъпление, отива през нощта в гората.
— Всъщност тъкмо това се канех да направя… Ротанов намести раницата на гърба си и тръгна надолу. Хората вече се бяха отдръпнали, тъй че пред него се бе образувал широк коридор.
Подметките на тежките му обувки се хлъзгаха по мокрите, покрити с мъх камъни. Вървеше бавно и имаше чувството, че все по-дълбоко и по-дълбоко потъва във вода. Отначало в мъглата се изгубиха издатините на пещерите и площадката, на която стояха колонистите. Сетне изчезнаха корабът и бордовите светлини, които дълго съпровождаха всяка негова крачка като очи на живо същество. А отдолу, от белезникавата мъгла, в която се потапяше, се носеха проточените писъци на гигантските ципокрили мухи, които приличаха на прилепи. Винаги кряскаха така, преди да настъпи сезонът на мъглите.
Формално погледнато, синглитите изпълниха своето обещание. Вероятно от тяхна гледна точка Ротанов нямаше причина да се сърди. Всъщност той не се и сърдеше. Дори не изпитваше гняв. А само мъка и тъга. И с всяка крачка, която го отдалечаваше от хората, все по-силно го потискаше самотата.
ТРЕТА ЧАСТ
СПИРАЛАТА
1
Никой не спря Филин нито в града, нито после в гората. Този път успя да стигне до реката. Оттук базата беше само на един хвърлей. Той тръгна по брега нагоре по течението. Реката блестеше като огледало, огряна от слънцето, и непрекъснато лъкатушеше, пробивайки си път през гъстите храсталаци и падналите дървета. Когато излезе на широкия залив, най-неочаквано се натъкна на купчина дрехи, струпани на брега. Филин се стъписа, свят му се зави от обзелото го вълнение. Там, на десетина крачки от него, се къпеха неговите стари приятели Гем и Рон. Забравил за всичко, той се затича към тях, като крещеше нещо неразбрано, глупаво и изведнъж спря, сякаш налетя на стена. Гем и Рон бавно заотстъпваха назад, като все по-надълбоко и по-надълбоко затъваха в ледената вода, в очите им се четеше ужас.
— Таласъм! — извика някой. — Та това е таласъм!
Така наричаха онези синглити, които не бяха преминали пълния цикъл и повече от другите приличаха на хора.
— Махай се!
Те го пъдеха, пръскаха го с вода, сякаш беше кокошка, и той постепенно взе да отстъпва, а те също тъй постепенно и предпазливо настъпваха. Фил забеляза погледите, които хвърляха към оставеното на брега оръжие, и разбра, че ако се доберат до него, незабавно ще открият стрелба, Знаеше това и въпреки всичко продължи да отстъпва все по-надалеч и по-надалеч, като с всяка крачка им позволяваше да се приближат до оръжието. Ако можеше, сигурно щеше да се разплаче, но в очите си усещаше само сухо парене, нищо друго. И най-неочаквано гласът, който все се спотайваше, откакто избяга от града, се събуди и прошепна: „Бягай!“ Той се обърна и хукна презглава. Почти в същия миг зад гърба му проечаха първите изстрели. Стреляха неточно и той, хукнал напред, успя да види и да запомни за цял живот страха в техните очи, който постепенно премина в погнуса, в почти животинско отвращение.
Това беше най-лошото, което можеше да се случи. Филин криволичеше из гората, инстинктивно се мъчеше да заличи следите си, както правеше доскоро, когато го преследваха синглитите. Острите бодли на храсталаците разкъсваха дрехите му, забиваха се в тялото му, но той не чувствуваше нито болка, нито умора и можеше да тича все по-бързо и по бързо, сякаш силите му бяха неизчерпаеми. Краката му се движеха с такава бързина, че вече не забелязваше отделните движения. Вятърът свистеше в ушите му, той просто летеше през гъстите шубраци, след него във въздуха още дълго се носеха клончета и листа. „Как ли издържа сърцето това натоварване?“ — помисли си Филин, ослуша се, но не чу неговите ритмични удари — той просто нямаше сърце. „Ами белите дробове? Как не се пръскат от усилието да вкарат поредната порция въздух?“ И тозчас разбра, че всъщност диша по навик, че може и да не диша. „Не е чудно, че приятелите ми се изплашиха. И аз бих се стъписал, ако срещнех такова чудовище.“
— Не си чудовище — отново се обади гласът.
— Но кой съм аз? Мисля като предишния Филин, имам неговата памет, неговите желания. Но той не съществува. Той загина, умъртвен от люса. Кажи ми кой съм аз?
— Ти — това си ти и не бива да си мътиш главата с глупости. Искаш ли да живееш?
— Да.
— Живей тогава. Радвай се на живота. Ти ще живееш дълго.
— Но съвсем не е достатъчно човек да се чувствува здрав и неуморим, да се радва на слънцето и живота — каза той, но веднага се усъмни в думите си.
Гласът не възрази.
— Ти ще имаш и други неща.
— Какво?
— Ще овладееш изкуство, което е недостъпно за хората. Ще имаш толкова близки приятели, за което в човешкото общество не можеш и да мечтаеш. Хората цял живот се стремят към искрени отношения и вечно си измислят бариери; самотата, тъгата — отсега нататък няма да изпитваш нито едно от тези чувства. Ти ще живееш като равен с равен сред своите братя. Ще знаеш всичко онова, което знаят и те.
— Нарочно ме пуснахте при хората, за да се убедя сам, че за мен вече няма връщане назад, нали?
— Ти си свободен да постъпваш както искаш. Моята задача е да те съветвам.
— Кой си ти?
— Твоят наставник. След много цикли, когато твоите знания се изравнят с моите, и ти ще можеш да станеш наставник.
— Какво разбираш под цикъл?
— Искаш да научиш всичко изведнъж. Цикълът представлява период от време. Няма да ме разбереш, ако започна да ти обяснявам, но много скоро, щом настъпи сезонът на мъглите, ще узнаеш какво е цикъл.
Гласът млъкна. Филин с учудване си спомни, че е забравил за своите преследвачи и вече не мисли за посоката, така го бе увлякъл разговорът. Сега беше далеч от реката. Храсталаците се срещаха все по- рядко, местността му беше позната. Знаеше, че отвъд ниските хълмове беше градът.
„В града работим и воюваме, но не живеем там“ — му беше казал невидимият наставник.
И ето че той пътуваше в странен подземен влак, за чисто съществуване преди дори не подозираше. Прав като стрела тунел пронизваше планетата по хордата и излизаше на повърхността на хиляди километри от града, построен някога от хората и превърнат от дългогодишната война в купчина тъжни развалини. Щом затвореше очи, Филин виждаше схемата на тунела, устройството на този необикновен влак, който се задвижваше единствено от гравитационното притегляне на планетата. В кабината за управление машинистът на влака освободи спирачката. Потеглиха, няколкоденонощният влак щеше да лети като стрела
