но как да го изясни? Цялата дневна фаза на синглитите беше изучена достатъчно добре и не оставяше никаква надежда. Затова пък нощната… „Май през нощта те заспиват, но кой го е проверявал? Нощем е невъзможно да бъдат наблюдавани заради люсовете. Досега е било невъзможно. Но ако аз наистина имам имунитет и щом си позволих да бъда жесток с другите, тъкмо аз трябва да изясня всичко докрай.“
Ротанов се изкачваше по пътеката натам, където през пелената от мъгла се мяркаха неясните очертания на кораба. Ако човек погледнеше надолу, щеше да му се стори, че някъде в гората, малко под върховете на дърветата, се вълнува виолетово езеро. Скалата, до която заседаваше съветът, близките хълмове, пък и самата гора плуваха в това огромно езеро от мъгла като големи странни острови. С всеки изминал ден ставаше все по-студено, въздухът се просмукваше с влага, от храсталаците и дърветата върху дрехите на невнимателния пътник като студен дъжд капеше роса, а мъглата се вдигаше все по-високо и по-високо. Тя прегради пътеките, откъсна един от друг хълмовете и гората, направи невъзможна връзката с най-близките постове. Радиовълните не можеха да пробият тази мазна гъста пелена, в нея безследно чезнеха предмети и хора. Преди да се потопи в това нощно, враждебно на хората езеро, Ротанов трябваше да се подготви за най-лошия вариант: че имунитетът му е една грешка и няма да устои на повторните срещи с люсовете. Кабината го посрещна с обичайната си миризма на гума и пластмаса. Въздухът беше эастоял като в необитаема помещение. Кой знае откога не беше включвал системата за опресняване на въздуха. Той рядко идваше тук, предпочиташе да работи на открито. А през това време корабът, свързан с пещерите чрез тунел, се беше превърнал в част от подземната крепост. Ако има късмет да се върне, щеше да живее в своята каюта, докато дойде Олег. Опита се да не мисли колко малки са изгледите да успее. Извади касетата с корабния дневник, за миг се позамисли, а после я постави в аварийния бокс. Тук беше по-сигурно. Олег щеше да отвори първо него и от записа щеше да се запознае с обстановката. С неравен почерк бързо нахвърли върху два отделни листа последните си наблюдения, предварителните изводи и препоръки. В случай, че не се срещнат, те щяха да послужат на Олег. Ротанов тъжно се усмихна. Много му вървеше напоследък, а така не можеше да продължава безкрайно.
Още веднъж прегледа документите в бокса. Извади от горния джоб гривната на синглитите. За кой ли път вече я слагаше на ръката си и натискаше механизма. Но не можеше да установи връзка. Най-вероятно те бяха изключили гривната от своята система. Тя едва ли щеше да свърши някаква работа на Олег, освен ако схемата на микропредавателя му помогне да разгадае устройството на блоковете за управление. На пръв поглед схемата беше проста, но явно не бе по силите му да я разбере. Постоя замислен още малко, после въздъхна и пусна гривната в бокса.
„Край, мисля, че направих всичко…“ Заключи бокса, отиде в каютата си, съблече се и си легна. Трябваше добре да се наспи преди заминаването. Сънят дълго не идваше. На стената до леглото му имаше голяма снимка: двама души летяха по стръмна снежна писта. Фотографът ги беше уловил в мига, когато Олег бе завил рязко встрани, за да го изпревари на завоя. Лицето на Олег не се виждаше от очилата и ниско нахлупената каска, но въпреки това Ротанов добре си го представяше.
„Този път май не ще успееш да ме измъкнеш оттук…“
Събуди го пронизително иззвъняване. Четирите часа сън бяха отлетели като един миг. Преди да легне, той изпълни почти всички набелязани задачи, остана му да свърши една последна работа. Горе, в кабината за управление, до аварийния бокс имаше стоманена врата с кодирана ключалка. Вратата запъна, вероятно механизмът беше ръждясал от влагата. Най-после тя изскърца и потъна в стената. Тук се пазеше личното оръжие на инспектора, към което той имаше право да прибегне само в извънредни случаи, Ротанов внимателно огледа арсенала, в сравнение с който лъчевите пушки и топлинните излъчватели, които използуваха на планетата, изглеждаха като детски играчки. Този път можеше да му потрябва нещо по- мощно. Спря се на пулсатора Максудов. Контролното устройство неутрализираше заряда при всеки опит да го използува някой друг. Излъчвателят тежеше около два килограма. Не чак толкова много за такъв вид оръжие. Ротанов изпробва неговата черна грапава дръжка и включи активатора. Може би с помощта на това оръжие щеше да се справи с люсовете. В склада избра обемиста брезентова раница с твърди широки ремъци, сложи в нея едномесечен запас от концентрирани храни, манерка с вода и надуваема палатка. Оставаше му да приведе реактора към автоматичен режим, за да може колонията да черпи енергия от кораба, дори ако той не се завърне.
За последен път прегледа помещенията. Затвори вратата на шлюза. Сега в кораба можеше да се влезе само през подземния коридор. Едва се показа навън и по врата му паднаха първите капки роса. Вятърът ги беше издухал някъде отгоре, вероятно от обшивката. Корпусът на кораба се извисяваше рязко нагоре, губеше се в мъглата, беше студен и влажен на пипане. Без да губи време и без да се оглежда, Ротанов бързо се отдалечи. Излъчвателят, провесен на дългия ремък, при всяка крачка болезнено го удряше по гърба. Трябваше да спре и да го привърже към раницата. Насреща му по пътеката се изкачваше цяла тълпа. Хората вървяха мълчаливо и този факт го порази, Лицето на онзи, който беше най-отпред, му се стори познато. Ротанов преметна раницата на гърба си и бавно тръгна срещу него. Хвана го яд, че закъсня с някакъв си половин час. Сега вероятно ще му попречат да отиде в града и той няма да направи нищо, за да не го сторят. Човекът отпред беше Свен. Ловецът, който придружи инженера в неговата последна акция.
Свен спря на две крачки от Ротанов и тълпата се отдръпна, като образува кръг около тях.
„Ето на — помисли си Ротанов, — дочаках хората, които имат право да ме съдят. Не инспектора Ротанов, защото като инспектор постъпих така, както бях длъжен да постъпя. А просто мен…“
Той огледа кръга от бледи човешки лица, но не видя нито доктора, нито председателя, нито Ана. И, кой знае зато, му стана по-леко.
— Слушам ви — рече Ротанов и не позна гласа си, толкова бюрократично и официално прозвуча.
— В базата не се завърнаха тринадесет души — започна Свен.
Настъпи продължително и тягостно мълчание.
— Но вие бяхте петнадесет — каза най-после той.
— Не броя инженера, той ни измами. Съобщиха ми, че си предупредил синглитите. Вярно ли е?
— Да. И ако това се повтори, няма да се поколебая отново да го сторя. Те обещаха да не ви закачат.
Никой нищо не каза. Мъчеха се да не го гледат.
— Преди да решите какво ще правите по-нататък, аз искам да науча всичко както е било. Това е мое право.
Свен кимна с глава в знак на съгласие.
— Спуснахме се в шахтата, инженерът ни нареди да вземем оттам трофейното оръжне…
Разказът на Свен продължи дълго. Той често се объркваше, спираше и започваше отначало. Ротанов сякаш ги виждаше: ето ги, вървят бавно по безкрайната подземна галерия, сенките, хвърлени от фенерите, играят по стените. Вече стигат целта. Вземат оръжието и бавно поемат по обратния път, приведени под тежестта на товара. Инженерът нещо се бави при останалите сандъци, сетне догонва групата и всички заедно продължават мълчаливо да крачат, няма какво да говорят, щом работата е свършена, а пътят е познат… Под краката им жвака вода. Тя се стича по стените на галерията. Инженерът поглежда часовника си и предлага да направят почивка. Той непрекъснато поглежда часовника си и като че ли се ослушва, но не се случва нищо. После тръгват отново, инженерът постоянно изостава. Върви, навел глава, напълно погълнат от мислите си. Изходът на галерията е зазидан. Той дори не се учудва, сякаш го е очаквал. Те отново тръгват по подземните коридори да търсят друг изход. Отбиват се в страничните галерии, губят път, губят някои свои другари. Един след друг фенерите гаснат, никой не е предвиждал, че ще работят толкова дълго. Вече нямат представа колко време се лутат под земята. Малко по малко ги напуска и надеждата, че ще се измъкнат. Когато угасва и последният фенер, виждат един синглит. Той стои на завоя със запален фенер в ръка и им маха, вика ги да го последват. Те потътрят крака. Вървят дълго. Вече не помнят през колко завоя са минали в този подземен лабиринт. Към старите галерии, прокопани някога от хората, са прибавени безброй нови. Вече им е все едно къде отиват, мнозина изостават или се загубват някъде по пътя. Но никой не спира и не чака уморените. А онези, които още се движат, отдавна са загубили всякаква надежда. Накрая остават само петима. Инженерът пръв излиза горе. Може да е било по време на кратката нощ, а може и слънцето да се е криело зад върховете на дърветата, закриващи хоризонта. Бледата светлина едва пробивала гъстата мъгла, забулила всичко наоколо. Синглитът слага фенера на земята и се
