Филин се събуди на разсъмване. Известно време с равнодушен поглед разглежда храста, под който лежеше. Дълга виолетова пружина, обсипана със студени капки роса и мъхнати пъпчици, се люлееше над лицето му. Добре помнеше как го носеха, увит в мрежата. Това стана вечерта, а сега беше утро и той не можеше да си спомни нито кога е заспал, нито как се е озовал под този храст. Като жужеше нахално, край него прелетя рогоножка, която много приличаше на рогата летяща змия. „Интересно къде изчезнаха синглитите, които ме плениха?“ — помисли си вяло той. Нямаше никакво желание да стане и да огледа обстановката. Беше му приятно да се излежава лениво отмалял, да съзерцава покрития с роса храст и да чака първите слънчеви лъчи да докоснат голата му кожа. Тази мисъл му се стори странна, той леко помръдна ръка и се увери, че освен късите панталони няма никакви други дрехи. Но не му беше студено. Сигурно съвсем скоро са го оставили тук или просто са го загубили? Защо да се впуска в дълги разсъждения, след като и така му беше добре. „Ще се върнат или не… Не беше ли все едно?“
„Пим“ — чу той съвсем ясно. Беше убеден, че звукът излезе от него. И макар да лежеше със затворени очи, беше сигурен, че наоколо няма жива душа и няма от какво да се страхува. А звукът засега нямаше никакво отношение към него и нямаше да има, докато слънчевите лъчи не докоснеха неговата гладна кожа. „Кожата не може да бъде гладна — поправи се той. — Е, добре, хладна. Защо се хваща за някакви дреболии?“ — Много му се спеше, беше се събудил много рано. Трябва да почака слънцето да слезе по- ниско. Все това слънце… Кога ли яде за последен път? Колко ли време е минало, откакто така глупаво се остави да го хванат?…
„Трябва да поспя — рече си той. — Не бива да мисля за нищо, а да поспя и да дочакам слънцето.“ Но сънят не идваше. Пречеше му някакво необяснимо безпокойство, съвсем неуместно за такова закътано и спокойно местенце. За да пропъди тревогата, той реши да отстъпи и директно се запита: „Какво има? Какво искаш?“ И някой вътре в него, малък и незначителен, но страшно упорит, каза: „Искам да знам за какъв дявол се търкаляш гол сред гората вместо да отидеш в базата, да помогнеш на пилота и всъщност какво е станало?“
Въпросът изискваше отговор, а такъв нямаше. Филин въртеше въпроса оттук и оттам като канара и чувствуваше, че колкото повече се засилва желанието му да се добере до истината, толкова по-голяма ставаше канарата, сякаш нечия тежка ръка се отпускаше на челото му и потискаше съзнанието му. Тогава той съвсем освирепя и това го накара да седне. Слънцето вече се издигаше високо, той лежеше на върха на хълма и го забеляза едва сега, когато се надигна.
Слънчевите лъчи докоснаха главата и раменете му, но Филин не почувствува топлина. Гладът обаче попрестана да го гложди, изчезнаха и натрапчивите мисли за ядене, с всяка измината минута се възвръщаше способността му да разсъждава. Но заедно с облекчението нарастваше и тревогата, все едно че постепенно идваше на себе си след продължителен тежък унес и той веднага се улови за тази мисъл, защото тя поне даваше някакво обяснение.
Сигурно са го ударили тежко и е загубил съзнание. После са решили, че е умрял, и са го захвърлили тук, в гората. „Ами да, вечерта, преди сезона…“ Той тозчас пропъди тази ужасна, стягаща гърлото му мисъл. В края на краищата може да е имал късмет, досега никой не се е отървал, а на него му е провървяло, какво чудно имаше в това?
„Сигурен съм, знам, че с мен всичко е наред“ — успокои се той, но като осъзна, че трябва да се самоуспокоява, ледената ръка го стисна още по-здраво за гърлото. „Не, не може да бъде! Лесно мога да се уверя, че не е така!“ — И той опипа главата си, сетне лицето си. Но нищо не откри, абсолютно нищо. Не намери нито следи от удар, нито наболата в последно време брада.
— Излиза, че са ме обръснали…
Филин разбра, че тази последна странна мисъл няма да го спаси. Беше се обръснал за последен път в базата преди десетина дни. За да не полудее от нарастващия ужас, той напрегна цялата си воля да не мисли за това, забрани си да анализира и да уточнява. Реши да постъпва и да действува така, както щеше да действува Филин, сякаш, като пропъждаше мисълта за станалото и не показваше, че нещо се е случило, щеше да отсрочи този кошмар, да смекчи последствията от него…
— Фил — обади се гласът. — Време е. Отдавна те чакаме.
— Да, да — отвърна той машинално, — ей сега… — Значи трябва да стане. Да се огледа. Местността му беше непозната, но това нямаше никакво значение, ако върви двадесет градуса вляво от слънцето, тъй или иначе ще излезе на реката и тя ще го заведе до базата.
— Стига си се инатил, Фил, тръгни за града, а не към базата. Всички отдавна започнаха работа.
— Знам. Отивам в града. — И той почти се затича, като че ли беше възможно да избяга от онзи, който се бе скрил под черепа му, от този глас…
Тича близо четиридесет минути, като през цялото време се ориентираше по слънцето. Мъчеше се да спазва набелязаната посока, която трябваше да го изведе на реката, но когато се изкачи на високия хълм, за да се огледа, и видя долу града, разбра, че е загубил. Тогава седна на върха. Всичко се размаза и заплува пред очите му. Нямаше дори нож, за да сложи край на живота си.
— Не бива, Фил — рече гласът. — Още нищо не знаеш. Да вървим. — Той стана и се затътра към града.
Когато излезе от града, първата работа на Ротанов бе да потърси ролера, който беше скрил в храстите на около два километра от първите постове. Както предполагаше, ролерът беше цял и невредим. Той провери и запали двигателя. Машината заподскача по дупките. Ротанов беше уморен, а и го бе завладяло някакво тъпо безразличие. Неговата дипломатическа мисия напълно се провали. Сега ще трябва да търси други, по-сложни и дълги пътища. Караше бавно, без да оглежда добре познатата му пътека и без да се озърта наоколо. До базата оставаше горе-долу половин час. Пред него се появи широка поляна и той съвсем механично натисна спирачките. Изработен рефлекс. Когато си на чужда планета, преди да излезеш на открито, трябва да се огледаш и да се ослушаш. Почти веднага откри присъствието на чужди хора. Бяха се притаили в храсталаците от двете страни на пътя и зад ролера. Засадата бе добре организирана. Ротанов чувствуваше присъствието им и знаеше, че са много близо, за да даде заден ход и да се опита да се измъкне назад. Вече не се съмняваше, че там е поставена засада, и не чакаше нищо добро, защото ако инженерът беше разположил този пост в негово отсъствие, часовите нямаше да се крият. Те разполагаха с достатъчно време да разпознаят неговия ролер.
В гората беше тихо. Кой знае защо, тя винаги утихваше в мигове на напрежение или опасност, сякаш замираше в очакване какво ще стане по-нататък. Дори вятърът не шумолеше в листака, само тихо и тъжно свистеше, разсичан от спиралите на местните растения.
Ако са намислили да стрелят, вече е време, какво чакат? С незабележимо движение Ротанов премести напред лоста за включване на резервните батерии, за да осигури на двигателя по-голяма мощност. Четири-пет минути те с нищо не издаваха своето присъствие и това не му харесваше, защото за тези пет минути не можа да разбере що за засада са му подготвили. Беше сигурен, че ако потегли с ролера, онези веднага ще открият стрелба, и затуй изчакваше, предпочиташе те да направят първата крачка. Пък и шумът на мотора щеше да му попречи да чува, а така му оставаше някакъв шанс да избегне изстрела. Вярно е, че беше твърде малък, защото от лекомислие ги бе допуснал прекалено близо. Предпазният пластмасов щит го прикриваше отпред, но той добре знаеше колко несигурна е тази защита. И все пак посрещнатата от щита протонна граната щеше да се пръсне пред него, а то беше достатъчно, за да се хвърли встрани. Това беше една своеобразна игра на нерви и щеше да загуби онзи, който започнеше пръв.
Най-после храстите се разтвориха и от тях излезе човек. Вървеше спокойно, сигурен, че Ротанов не е въоръжен. Той не се учуди, когато позна в него инженера. Рано или късно този човек щеше да излезе открито срещу него. Всичко вървеше натам. Келер спря на две крачки от мястото, където бе Ротанов.
— Очаквах ви.
— Разбрах. Какво друго ще ми кажете?
— Искам да знам как завършиха преговорите в града.
— А защо мислите, че ще ви отговоря, вместо да…
— Не вършете глупости! Знаете, че не съм сам и че няма да успеете дори да станете.
Той беше прав и Ротанов, отмалял, отново се отпусна на седалката. Всъщност нямаше намерение да предприема каквото и да било, само искаше да провери колко далеч ще отиде инженерът. Ако съдеше по
