— Къде е инженерът?
— Напоследък рядко го виждам в базата, вероятно подготвя поредната операция.
— Иначе сигурно му е скучно?
— Загуби дъщаря си и жена си. Аз го разбирам.
— Но аз не! — отсече Ротанов и от обзелото го чувство на възмущение и гняв изведнъж се роди план. Най-подробен план. Той рязко спря, тъй че докторът, който го следваше непосредствено, връхлетя върху него.
— Какво ви стана?
— Нищо. Но ми се струва, че знам какво да правим по-нататък.
В стаята, където лежеше Ана, тихо боботеше климатичната инсталация. Сухият прохладен въздух разклащаше бодливото червеникаво клонче, което стърчеше до главата й. Ротанов съжали, че не се е сетил да вземе семена от земни цветя. Вместо електронните боклуци, които изхвърли, трябваше да донесе шепа семена.
Той седеше до леглото й и мълчеше. Не му се щеше да й говори баналните фрази, с които обикновено успокояват болните, а думите, които трябваше да й каже, не му идваха на ум. Ана също мълчеше, сякаш разбираше, че приказките сега са излишни. Ротанов докосна клончето, като че ли проверяваше дали са остри бодлите му.
— Скоро ще ме изпишат. Не исках да идвате тук.
— А докторът ми каза, че…
— Тъй му се е сторило. Всички мислят, че скучая. Ала не е така, само ми е тъжно, защото ме е страх, че ще изтърва последните слънчеви дни, а после ще трябва дълго да чакам слънцето, преди отново да го видя.
— Обещавам да ви направя подарък, когато оздравеете. — Той се мъчеше да не я гледа, толкова много се беше издължило и отслабнало лицето й. Ана се усмихна.
— Всички ми правят подаръци. Дори инженерът е намерил отнякъде кутия бонбони. Това е голяма рядкост тук. Почти реликва.
Ротанов се усмихна, когато чу за бонбоните. В плана, който обмисляше, не достигаше една малка подробност.
— Моят подарък ще бъде съвсем друг. Аз ще ви подаря света.
— Целия ли? — закачливо го попита Ана, сякаш не го разбираше.
— Не. Засега само дневната половина, но в замяна на това ще бъде един истински свят, без фалш! Без война, тогава ще можете на воля да тичате боса, да ловите риба, да се разхождате далеч от къщи дори на десетки километри, да ходите на походи и да палите огньове… без да се боите от нищо.
— Вие се шегувате.
Той забеляза как се втренчиха и разшириха очите и, как миг-два тя се мъчеше да не заплаче, но не можа да спре сълзите си.
— Не бива да се шегувате така… Жестоко е.
— Не се шегувам, Ана! Обещавам ви, каквото и да ми струва това, че ще бъде така!
Сълзите й застинаха, а на фона на бледото й лице нейните очи му заприличаха на две огромни черни езера. И неочаквано тя му повярва, повярва му без колебание, както тогава край нощния огън. Лицето й трепна, тя потърси ръката му и я стисна.
— Трудно ми е да си представя как ще стане това, Ротанов. Та ние даже не сме сънували такъв живот.
— Нищо. Постепенно ще свикнете. — Той се надигна, но все не можеше да преодолее смущението си. Оставаше му да поиска една дреболия от Ана, но не знаете как да го направи.
— Искам да ви помоля за една услуга…
Тя го загледа с надежда, дори малко учудено.
— Подарете ми вашата кутия бонбони. Необходима ми е за много важна работа.
За щастие Ана не започна да го разпитва. Той едва ли можеше да й обясни за какво му трябват бонбоните.
8
Слънцето беше в зенита си, когато Ротанов мина през последния пост и излезе на пътечката, която водеше към града. Най-трудно му беше да уговори председателя да го пусне без охрана и оръжие. Сам разбираше колко е опасно. Макар че синглитите избягваха кръвопролитните битки и не използуваха оръжие, ако не е необходимо. Мнозина смятаха, че не го правеха от хуманно чувство, а чисто и просто „пестяха материала“, както се изрази един от ловците, и вместо да убиват пленниците ги изоставяха вързани в гората, предоставяйки ги на люсовете. А за онези, които смятаха за особено опасни, синглитите организираха истински лов и проявяваха голяма изобретателност. Тъй че не биваше да разчитат на хуманността им, а по-скоро на благоразумието им. Те сигурно се досещаха, че сега, след отвличането на кораба и след като бяха възстановени връзките на колонията със Земята, съотношението на силите се бе променило в тяхна вреда.
„Хуманност, благоразумие… Приписвам им съвсем човешки качества. Просто имах голям късмет, че благополучно се измъкнах от града. Ама не, сега отново ме тегли натам. Защо да не изчакам Олег или пък да опитам сам да поправя компютъра? Ще блесне някое огнено око например иззад онзи храсталак и край на всичко. Те нямат радиовръзка. Имат блокове за корабни компютри, а връзка нямат и не могат предварително нищо да уговорят. Не четат писма, не се предават в плен, остава му само да върви като подвижна мишена. Друг изход няма…“
Изход може би щеше да се намери, но той избра най-късия път, разработи план, който обещаваше в случай на успех да сложи край на войната, и не възнамеряваше да се отказва от него.
„Ще се върна на Земята, ще взема годишната си отпуска и да вървят по дяволите всички тия Алфи, Хидри, синглити и люсове…“
Но знаеше, че никъде няма да отиде. Само веднъж в живота на човек му провървява да се сблъска с нещо наистина невиждано, и то на чужда планета, с такова, заради което всъщност хората се стремяха да стигнат до звездите. Посещението при ренитите, сравнено с това изживяване, сега му се струваше само едно дребно забавление.
Откъм гората повя топъл вятър, настигна го и след като вдигна облаче прах, се понесе по пътя към града. Червеникава пътечка, червеникава трева от двете и страни, дори вятърът от праха изглеждаше червеникав. Явно нямаха намерение да стрелят. Той стигна до покрайнините, без да го забележи някой, макар че сигурно бе минал покрай не един и два поста.
Всички изоставени развалини си приличат, но нещо в този град подсказваше, че животът още не го е напуснал. Вероятно това впечатление създаваше бялата кула, която стърчеше петдесетина метра над централната част на града. Какво ли имаше там — може би локаторни станции? Или вентилационна тръба на подземни цехове? С изчезването на Филин колонията вече не получаваще сведения за живота в града. Той единствен успяваше безнаказано да прониква там.
Интересно как ли ще изглеждат градовете на тази планета след двеста години? Ако се развиват и занапред по своя естествен път без намесата на хората, може би съвсем ще изчезнат.
На синглитите не им трябват сгради, освен за производствени цехове. Но тях предпочитат да строят под земята, а самите те не се нуждаят от къщи. И не само от къщи, дрехи също не са им необходими, те пречат на кожата да поглъща слънчевата енергия, тъй че дрехите и зданията за тях са атавизъм, остатъци от миналото. Все едно им е къде ще живеят, тук или в гората. И те държат на града, защото в него са съсредоточени техните производствени мощности. Кой знае дали войната не беше причината за бурното развитие на тяхната промишленост? Ще им бъде ли нужно това производство в мирни условия? Съществува ли нещо, от което те наистина да се нуждаят? Никой от хората не знаеше това, а за успеха на неговия план беше извънредно важно да открие някакви продукти на производството или технологически процеси, да намери брънчица, за която да се залови, та да предложи нещо, което от тяхна гледна точка си заслужава да бъде разменено срещу фантастичната им електроника.
