Някакво проскърцване и последвалият го шум накараха Ротанов рязко да се обърне назад. Съседната постройка се беше наклонила, паднаха няколко тухли, за миг стената се разклати, но си остана така, сякаш се колебаеше дали да рухне съвсем. „Много съм безразсъден — рече си той. — Защо ли? Градът изглежда мъртъв, но това впечатление е измамно. Трябва да бъда по-внимателен.“
Ротанов забеляза първия синглит едва когато прекоси цялото предградие. Синглитът стоеше пред една сграда, която приличаше на резиденцията на координатора, който назова себе си Берг. Май беше часови. Стоеше пред входа неподвижно, опрял тежкия край на излъчвателя върху сгънатия си лакът. Наглед обикновен младеж на около двадесет години, с къси панталони и без риза. Когато Ротанов се приближи на тридесетина крачки от него, вече не мислеше така, защото кожата на това същество нямаше нищо общо с човешката. По нея не се забелязваха нито една бръчица или косъмче. Атлазената и гладка повърхност с тъмен, почти шоколадов цвят му заприлича на изкуствена и му се стори едва ли не неприлична. Така вероятно би изглеждал един манекен, ако го оставят насред улицата без дрехи.
— Трябва да се срещна с Берг — ясно и високо, сякаш разговаряше с глух, каза Ротанов.
— Берг е зает.
— Скоро ли ще се освободи?
Часовият мълчеше. Или не го беше чул, или не искаше да му отговори.
— Да почакам ли?
— Берг е зает. Можете да разговаряте с мен.
Това неочаквано предложение не бе приемливо за Ротанов. Може би при тях така беше прието или не съществуваше никакъв координатор — все едно, той беше свикнал с Берг, беше се подготвил за разговор именно с него и не искаше да решава такива важни въпроси насред улицата с първия срещнат синглит.
— Трябва ми Берг.
— Той е зает. — Часовият дори не промени интонацията си. Но Ротанов долови в погледа му скрита насмешка и почувствува глухо раздразнение. Ала тозчас си спомни, че е дошъл в чужд дом и следователно трябва да приеме техните правила такива, каквито са.
— Добре. Ще дойда по-късно. — Той се обърна и продължи по улицата, като през цялото време усещаше студени тръпки по гърба си, защото излъчватёлят беше готов за стрелба, пък и не знаеше какво можеха да му поднесат по-нататък. С плавната си, но напрегната походка стигна до пресечката. Никакъв звук, никакво шумолене не чу зад гърба си. Както и преди, слънцето безмилостно припичаше и сега, когато свърна в уличката, от него се лееше пот, макар че преди минута не усещаше жегата. Трябваше веднага да реши какво ще прави, защото беше неразумно да се мотае из града, където зад всеки ъгъл се спотайваше неизвестна опасност. Още по-рисковано беше да се крие, беше дошъл открито, без оръжие и не искаше да се лишава от това малко преимущество. Трябваше да си пропилее някак времето за час-два, преди повторно да потърси Берг.
Ротанов все още обмисляше какво да прави, когато дочу стъпки зад гърба си. Обърна се и зачака, застанал така, че онзи, който щеше да се появи иззад ъгъла, да се блъсне неочаквано в него. Същевременно той не се криеше, просто се залепи за стената на ъгловата къща.
Предпазливостта му се оказа излишна, защото другият отгатна неговата хитрост, като че ли го беше видял през стената, и спря на няколко крачки.
— Ротанов! — повика го познат глас. За миг сърцето му заби по-силно. Сигурно защото токущо си мислеше за нея. За съществото, което приличаше на земна жена.
Тя чакаше зад ъгъла, изпъната, замръзнала в стойка „мирно“. Той все не можеше да свикне с техните неестествени за човека пози.
— Защо се криете? — попита го тя.
— Не се крия. Дочух стъпки и зачаках.
— Имате ли оръжие?
— Не.
— Свалете якето си.
Ротанов послушно го съблече. Извади от вътрешния си джоб малко пакетче и го остави на земята.
— Какво е това?
— За вас е. Ще ви обясня по-късно, а сега вземете пакетчето.
— Добре. Оставете го. Поръчаха ми да ви изслушам. Защо сте дошли?
И той отново не знаеше какво да й отговори, защото не искаше да обсъжда сложните въпроси мимоходом, на улицата, под дулото на излъчвателя, който бе на четиридесет крачки от него.
„Колко много се страхуват от нас и колко малко знаят“ — с горчивина си помисли той, като трескаво търсеше изход от създалото се положение.
— Тук ли ще приказваме?… Не е ли по-добре да отидем у вас? Предстои ни дълъг и сложен разговор.
— Никъде няма да ходим. Започвайте.
— Но защо, нали преди…
— Преди не крадяхте кораби от нас. Сега сте наш враг, но ние сме готови да ви изслушаме. Говорете!
— Не съм крал нищо от вас. Не забравяйте, че корабът не е ваш, аз пристигнах с него.
— Така е. Ако бяхте излетели с този кораб… Но вие го предадохте на нашите врагове. Не можем да забравим това.
— Не забравяйте също, че вашите врагове са мои съотечественици. Предадох им кораба не за да продължат войната, а за да се бранят от нападенията на люсовете. Обещавам, че корабът няма да бъде използуван срещу твоя народ! Но след него ще долетят и други. Рано или късно ще бъдете принудени да преговаряте с хората. Не е ли по-добре да започнем сега? Защо да даваме излишни жертви? Планетата е голяма, има място за всички, защо да се избиваме един друг?
— Хората започнаха първи. На вас ви харесва да воювате, а сега ти се опитваш да ни увериш, че искате мир. Не разбирам защо лъжете. Хората имат навика да се крият зад ъглите и да нападат от засада, само че не бива да ни смятате за наивници. Не ви вярваме.
— Най-лесното нещо е да не ми вярвате… Мислите, че ми е било лесно да убедя нашите да сложат край на войната? Ала те склониха. Аз ви нося тяхното съгласие за мир, те са готови да забравят годините на войната, макар че никак не им е леко да го сторят, но обещават, хората винаги държат на думата си. Нито веднъж досега не сте правили опит да преговаряте с нас, защо да не пробвате?
— Нека корабите ви пристигнат. Ние ще успеем да се подготвим; когато дойдат, няма да намерят тук нито един човек. Излишно е да говорим повече.
Ротанов имаше чувството, че все по-дълбоко и по-дълбоко затъва в някакво блато. Все едно че разговаряха на различни езици. Беше наивно да се надява на лек успех. Прав е бил докторът, като го предупреждаваше, че е невъзможно да стигнат до взаимно разбирателство.
Твърде различни бяха и целите, и критериите за средствата, с които могат да се постигнат. Всичко беше напразно, той загуби… Бремето на войната се оказа по-тежко, отколкото предполагаше. Нямаше да помогне дори идването на Олег. Те ще останат на тази планета още дълги години, а може би и завинаги… „За тях ние сме само средство, жив материал за размножаване на себеподобни, те даже не познават друг начин, това са вампири, разновидност на люсовете!“ Така му говореха някои, а той не повярва. Не вярваше и сега, въпреки всичко пътят се оказа много по-дълъг, отколкото си мислеше, много no-труден. Ротанов бавно се обърна, направи крачка, после втора и се обърна. Тя не беше помръднала — стоеше като изваяна, неподвижна статуетка.
Тогава той се върна и й подаде пакетчето, което несръчно стискаше под мишница.
— Подарък за теб. От едно земно момиче. То обича слънцето, обича да пали огън, да тича босо по тревата, не знам можеш ли да разбереш… Веднъж ти ми помогна… Никога няма да го забравя. Но въпреки всичко няма да ви позволя да се убивате един друг, каквото и да ми струва това.
Тя взе кутията. Той й я подаде внимателно, за да не докосне студените и пръсти, и забеляза на китката и нещо много познато, някакви металически квадратчета с матов блясък, които почти се сливаха с кожата й.
— Ротанов… Не бива да идвате вече в града. Няма да ви пуснат.
Той й кимна в знак, че е разбрал, и закрачи по улицата, без да се оглежда.
