завинаги. Само дето постоянно се измъчваше от мисълта, че всичко това е само почивка. Подготовка. Рано или късно от него ще направят войник, но на страната на враговете. Фил не беше забравил, че извън стените на тази прекрасна сграда се води жестока кръвопролитна война срещу доскорошните му другари.
Ако не бяха тези мисли, ако не беше страхът, че него просто го подмамват, сигурно нямаше да тъгува толкова и приспособяването му към света на синглитите щеше да протече много по-безболезнено и бързо. Но какво можеше да направи той — оставаше му само да чака и да пази в себе си спомена, остатъка от предишната омраза, та в решителния миг да не отстъпи, да не стане предател.
Човек или синглит, той щеше да се презира, ако грабне оръжие и го насочи срещу хората, които го бяха възпитали и отгледали. А щом е така, не бива да се отпуска, не бива да забравя. И той се стараеше. Най- много му тежеше неизвестността, свързана с тайнствените преобразования, които очакваха всеки синглит по време на преминаването в новия цикъл. Той подозираше, че именно тогава с него ще се случи онова, от което толкова се страхуваше. Всичко говореше, че този ден наближава. Вече не пристигаха влакове с нови групи синглити. Животът в огромния град-дом постепенно забави своя ритъм. Една сутрин той откри, че всички лаборатории в центъра са прекратили работа. По коридорите и по алеите в парка срещаше замислени, забързани към гарата синглити. А за него сякаш бяха забравили… Фил отиде на гарата и изпрати няколко влака. Никой не го покани да присъствува на това масово заминаване, никой не го накара и да остане. Те като че ли не се интересуваха от него. Вече не можеше да улови нито една тяхна мисъл. Фил си помисли, че войната може би е преминала в някаква нова фаза. Колонията е получила подкрепление, свързала се е със Земята и сега синглитите са заплашени от пълно унищожение, неговият нов свят ще бъде пометен, разрушен и той, след като вече не е човек, ще престане да бъде и синглит. Ще представлява едно същество без минало и бъдеще. Тази мисъл го накара да изтръпне и той си каза: „Ето, започна се. Те ти показаха онова, което ще загубиш. Още съвсем малко усилия и ти ще хукнеш да спасяваш новата си колиба. Не! Това няма да стане!“
Фил се обърна и с решителна крачка се отдалечи от гарата. Трябва да намери Ел, докато не е заминала, и да разбере какво е станало.
Спомни си как бягаше през гората. В края на краищата и това бе изход. Можеше да излезе при предните постове на базата. И това щеше да бъде естествен и справедлив край. Спомни си как веднъж на разсъмване, когато беше на пост, от гората излезе един синглит. Излезе и тръгна право срещу него, без да спира, без да обръща внимание на виковете му. Ослепителен пламък прекъсна неговия път. Едва сега Фил разбра колко дълъг и нелек е бил този път.
Обикновено двамата с Ел се срещаха на плажа, тя нямаше своя стая, обяснението й бе, че желанието да си сам се проявява единствено в първия цикъл. Плажът беше безлюден. Вълните връхлитаха върху пустинния бряг, покрит с мек копринен пясък. Двамата с Ел прекараха много часове тук и най-често мълчаха. Нямаха общи спомени, а тя не обичаше да говори за миналото си, впрочем, както и той. Фил забеляза, че всичко, което бе свързано с човешкия живот, беше станало своеобразно табу за синглитите. Не че бе забранено да се говори или да се мисли за него, просто беше невъзпитано, защото причиняваше на събеседника неволна болка. Едва сега той се сети, че синглитите са много по-уязвими, отколкото изглеждаха на пръв поглед, и че никакви цикли не могат да заличат напълно болката и мъката по загубеното човешко минало.
Ел работеше в биологическата лаборатория на центъра. Но заниманията си там тя не смяташе за работа. И той я разбираше, сам увлечен от опитите, които правеше тя. Вероятно за това увлечение допринесе и липсата на определено време за занимания. Нещо повече, те не бяха задължителни и така се превърнаха в своеобразна игра, в развлечение.
Всички врати бяха отворени. И преди не ги заключваха, с изключение на онези, които водеха към опасните помещения или самостоятелните стаи на новаците.
Докато Фил се разхождаше по плажа, сградата напълно опустя. Струваше му се невъзможно Ел да е заминала, без да му се обади.
Но цялата апаратура бе изключена от мрежата и покрита с калъфи, нечии грижливи ръце бяха подготвили лабораторията за продължителен престой. Сградата беше като заспала. Той още половин час обикаля из коридорите и залите, спомняйки си неволно първия ден, когато тичаше от коридор в коридор като подгонено бездомно кученце. Сега поне си имаше стая и не му оставаше нищо друго, освен да се скрие там от своя страх и самотата.
До масата седеше непознат русокос синглит и замислено въртеше в ръце стъклената статуетка. Фил се стъписа от изненада. При синглитите не беше прието да се влиза в чужда стая без разрешение. Грубото нахълтване не предвещаваше нищо добро.
4
Ротанов сякаш плуваше в мътно безбрежно море. Когато напусна града, още се надяваше, търсеше нещо. Какво? Вече не знаеше. Макар че ако напрегнеше паметта си, щеше да си спомни, че доскоро имаше съвсем определена цел — да настигне синглитите, които бяха напуснали града, да намери мястото, където отиваха, водени от някаква неизвестна, тайнствена причина… Но от час на час целта ставаше все по- неясна, сякаш мъглата, която го заобикаляше, проникваше в главата му, пречеше му да мисли и го объркваше. Нали Ротанов искаше да открие не само мястото… Не само отговора на загадката на тази планета. Той търсеше жената, по-точно синглитката. Той изпълни последната й молба, позволи й да си отиде, завинаги да изчезне в белезникавото блато и заплати твърде скъпо.
Обрече се да върви по един път без начало и край. И сега цял живот щеше да броди все така, залутан в мъглата, без да знае накъде и защо.
Умората вече се обаждаше. Той все по-често се спъваше, отдавна бе загубил представа за времето и пространството. Понякога му се струваше, че откак се помни все се влачи в тази еднообразна сива каша и ще върви още дълги години, без каквато и да е надежда да стигне до края.
За миг му се стори, че в мъглата изгря познатото му земно слънце. Ярките му лъчи разкъсаха студените пипала на мъглата, облъхна го топъл вятър, който издуха лепкавата мръсотия от лицето му, а отблясъците от горящите дървета осветиха склона на хълма, по който вървеше. Съзнанието му отново възвърна предишната си спокойна яснота, мислите му се подредиха.
Всичко се опрости и избистри. Той беше инспектор. Имаше инструкции, в тях можеше да намери отговор и на най-сложните въпроси. Прост и ясен отговор. С някаква част от съзнанието си долавяше, че с него не всичко е наред. Прокалено дълго вървя, много се умори. Нападенията на люсовете сигурно бяха оставили някаква следа.
Ротанов извади манерката с вода, но не успя да отпие и глътка. От склона към него се спускаше дребна фигура, която отдалеч напомняше на човек. По походката веднага разбра, че е синглит. Дали да се скрие? Или да тръгне след него? Да опита да го заговори? Сега му се струваше много трудно да вземе решение.
Дулото на пулсатора описа къса дъга, насочвайки се към пътеката, по която вървеше синглитът. Сега трябва да го изчака още двадесетина крачки, докато излезе на открито, и да натисне спусъка.
5
Посетителят остави статуетката и се изправи.
— Ето че най-после се срещнахме. Нали го искаше от самото начало. По-рано беше безсмислено, сега си готов за този разговор. Аз съм твоят наставник.
„Ето каква била работата! — помисли си той. — Знаех си, че няма да ме забравят, че няма да ме оставят на мира! На тях са им нужни войници…“
— Почакай, Фил. Не бива да избързваш с изводите. Не съм дошъл за това, което си мислиш. Твърде много неща зависят от твоята готовност да ме разбереш и да ми повярваш. Ето защо не бързай и добре си помисли, преди да вземеш решение. А сега седни и слушай.
Филин почувствува, че сърцето му се свива от болка, която се появяваше обикновено преди сражение или в момент на силно нервно напрежение; след известно време болката изчезваше и на нейно място
