идваше спокойствието и трезвата преценка, който неведнъж му бяха помагали да излезе от сложни и заплетени положения. Той седна близо до наставника и напрегнато го погледна в очите.
— Слушам те, макар че не разбирам нищо. Ако наистина си моят наставник, няма да ти е трудно да ми внушиш всяко свое желание, всяка своя мисъл и без тези дълги разговори. Вече знам какво представлява контролът, който упражняваш върху мойте мисли.
— Контролът е разрешен само в началния стадий на обучението, който ти вече премина. Онова, което искам днес от теб, не може да бъде заменено с внушение, необходима ми е твоята воля, твоето желание, за да постигна успех.
— Слушам те.
— Знаеш ли залата за пластация?
— Да, но не съм ходил там.
— Тогава беше още много рано и нищо нямаше да разбереш. В тази зала можем да променяме своята външност и не само външността, а и цялото си тяло. Неговата структура напълно се подчинява на нашата воля и желание; и тъй, Фил, за мен е много важно ти да си възвърнеш предишната човешка външност. Това не може да направи никой освен теб, аз мога само да ти помогна.
— Защо?
— Помниш ли пилота, Фил?
— Онзи от склада ли? Разбира се, че го помня.
— Струва ми се, че този човек е стигнал до решението на най-важния въпрос…
— Какъв въпрос?
— Той може да прекрати войната, Фил. И не само нея. Мисля, че той ще намери начин да обедини две несъвместими неща — нашето общество и това на хората.
— Как ще го направи?
— Ако знаех… — В гласа на наставника прозвуча искрена мъка.
— Над този проблем дълги години се трудиха нашите най-добри учени. И бе доказано, че няма изход. Развитието ни зависи от пленените и насилствено превърнати в синглити хора. И все пак у мен се таеше някакво съмнение. Виждаш ли, съществуват древни знания, запазени в наследствената памет на люсовете, които сега ни принадлежат, но ние не можем да вникнем напълно в тях, защото родовата памет е само основни инстинкти, закони на поведението — там всичко е страшно объркано и неясно. Повлияли са и по- късните наслоения и все пак може да се направи изводът, че някога, преди хилядолетия, люсовете са имали контакт с други мислещи същества. Изглежда, тогава са успели да създадат сплотено хармонично общество, дори подозирам, че появата на люсовете по някакъв начин е свързана с тези същества, които в дълбока древност завинаги са напуснали нашата планета. После са дошли хората и е станала някаква трагична грешка, случайност или нещо друго, може би хилядолетната еволюция е деформирала първоначално заложените инстинкти у люсовете, те са подивели и са се превърнали в тези ужасни вампири, от които вие, тоест хората, така се страхувате днес. Това са мои предположения — нищо повече. Но те ми позволяват да се надявам, че все пак има някакъв изход от създалото се положение, които засега е неизвестен. Ако някой го знаеше, тези сражения, донесли, толкова много мъка и на нас, и на хората, отдавна щяха да бъдат прекратени.
— Каква мъка ви причиняват те? Имате само полза…
— Несправедлив си. Фил. Не забравяй, че вече си наш и твоята лична трагедия е трагедия и за всички младежи, които стават нови членове на нашето общество. След насилието, упражнено над тях, те ще запазят за цял живот душевната покруса и тъгата по напуснатия човешки дом, а всичко това е наша обща трагедия. И когато сме принудени да грабнем оръжие, за да може нашето ново общество да продължи своя род — също е трагедия, Фил… Не случайно ти най-много се страхуваш именно от това.
— Никога няма да стана предател!
— Ти не си сам. Фил. Не си сам. Там е работата. Войната създава неразрешими противоречия. Мнозина предпочитат направо да се махнат. А ти казваш — полза… До идването на инспектора все още можехме да се надяваме, че тя ще завърши с победа за нас и всички хора ще се превърнат в синглити. Естествено това не би довело до нищо, защото ще спре и развитието на нашето общество, което не е в състояние да се размножава. Въпреки дългия живот на всеки един от нас, след една такава победа не ни чака нищо друго освен упадък и бавна смърт. А сега, след като бе установен контакт със Земята, противоречията още повече се изостриха.
— С какво ще помогне пилотът?
— Не знам… Във всеки случай над него не тегнат предразсъдъците, които дългогодишната война породи у всички колонисти, и той ще бъде обективен. При това е и официалният представител на земните жители тук. С една дума, той има право да решава. И трябва да му помогнем. Да му предоставим всички данни, всичко, което зависи от нас. По време на преминаването, или „цикъла“, както го наричаш ти, нашето общество фактически е безпомощно — ако не са люсовете, хората отдавна да са се възползували от това обстоятелство. Аз искам да дам на пилота възможност.
— Каква по-точно?
— Възможността да избира, свобода на действие и правото да вземе окончателно решение. Вярвам в този човек. Вече имах случай да се срещна с него, нали, освен че съм твой наставник, аз изпълнявам и други функции в нашето общество. Пилотът ме познава като координатор, макар че такава длъжност у нас не съществува, и тъй като той искаше да се срещне с представител на властта, с ръководителя, аз трябваше да изиграя тази роля. За съжаление по време на нашата среща той не прояви към мен нито доверие, нито добри чувства. Затова днес съм принуден да се обърна към теб. Все нещичко ви свързва с пилота, макар и да е малко, за човек с неговия характер то може да е достатъчно, за да те изслуша.
— Каква ще бъде моята роля? В какво трябва да го убедя?
— Не е нужно да го убеждаваш. Трябва само да го заведеш на поляната, където преминава цикълът. Ще я намериш инстинктивно. Той може и да не я открие — гората му е непозната. И най-важното, ако нашето начинание успее, ти ще бъдеш посредник между нас, ще ми помогнеш да предам на пилота цялата необходима информация.
— Или да го примамя в капана… — едва чуто промърмори Фил. Наставникът се направи, че не е чул, а може наистина да не го беше чул, потънал в своите мисли.
— Виждаш ли, Фил… Трябва да ти кажа оше нещо. Срещата с пилота е мое хрумване. Мнозина не споделят оптимизма ми, не вярват, че нашите проблеми ще се разрешат, и предпочитат сегашното си съществуване. Но мен и още неколцина други то не ни задоволява. По-добре да решава пилотът и ако той не намери изход, какво толкова? Ще настъпи краят, и то веднага, без протакане. Всички ние чисто и просто ще загинем. Рискът е много голям и аз съм длъжен да те предупредя, за да можеш разумно да претеглиш и да решиш всичко сам.
— Ами ако откажа?
— Тогава ще се помъча сам да намеря пилота. Най-вероятно е нищо да не излезе. Много е озлобен от гибелта на отряда на инженера, смята, че аз съм постъпил подло, макар че станалото е чиста случайност. Той не знае, че люсовете не ни се подчиняват и ние не можем да предскажем тяхното поведение.
Какво убеди Фил? Откровеността? Тя би могла да бъде и преднамерена, разиграна специално за него. В обществото на синглитите имаше прекалено много фалш, мимикрия и игра… Не, не бе откровеността. По- скоро искрената мъка и умората в гласа на наставника, признанието, че това е негово хрумване.
— Защо не поговори с мен по-рано?
— Трябваше да изчакам нашите да напуснат града. Доста труд ми костваше да те задържа тук до тази минута. Затова пък сега, каквото и да решим двамата, никой не може да ни попречи.
Фил стана и отиде до прозореца. Навън нищо не се виждаше. Нищо освен бялата сляпа стена.
И нямаше кой да го посъветва, да му подскаже решението.
— Все пак какво да предам на пилота?
— Истината, Фил. Само истината.
— Добре. Ще се опитам.
6
