Открадването на „Даная“

кръв! — ревна той, като насмалко не завря изцапания ръкав в носа на Авакум. — Виждате ли? Това е човешка кръв!

— Може! — отвърна с подчертано безразличие Авакум.

— Вие си помислихте одеве, като видяхте това петно, че аз съм убил някого? Така ли си помислихте?

— Нищо не съм мислил! — отвърна с равен глас Авакум. — Навикнал съм половин час преди ядене да не мисля нищо.

— Хайде, без хитрости! — закани му се с глава Савели. — Одеве вие си помислихте, че съм убил човек. Зная аз какво ви минава наум! Само убийства и кървища се мяркат пред очите ви!

— На мен от кръв ми прилошава! — усмихна се кротко Авакум.

— Никакъв човек не съм убил! — отново изрева Са-вели, но този път с една октава по-ниско и помълча. — Аз буболечка не убивам, камо ли човек! — И изведнъж се разсмя силно — ни в клин, ни в ръкав, без всякаква причина.

— Това, че вие не сте способен да убиете, е ясно от пръв поглед! — каза Авакум.

— Автобус блъсна пред очите ми един младеж — каза Савели. — Помогнах да го качат на една кола, която случайно минаваше оттам. От това е кръвта.

— Ужасно! — каза Авакум. — И къде стана това?

— Близо до Санта Ана, господине!

„Не се хваща на въдица! — помисли със злоба Авакум. — Но чакай, аз сега ще те пришпоря и ти ще свалиш гарда! Момент!“

— Знаете ли — започна той, — току-що предадоха по радиото едно извънредно съобщение.

— Тъй ли? — рече Савели, като продължаваше да четка петното. — Извънредно съобщение, казвате?

— Ограбили са вашата галерия! — отвърна Авакум, като потърси очите му.

Без да повдига глава, Савели извика:

— Кога?

— Нощес.

— Хубава работа! — Савели захвърли четката на пода и сакото увисна на ръката му. — Какво казва полицията?

— Полицията казва, че откраднатата картина струвала повече от 400 хиляди долара!

— Четиристотин хиляди?!

— А вие колко мислите?

— Аз нищо не мисля, любезни, защото не зная за коя картина става дума.

„Не се хваща на никаква въдица! — помисли повторно Авакум. — Всъщност на такива «въдици» само един глупак би се уловил, а тоя е от класа!“

— Открадната е „Даная“ от Кореджо — каза Авакум.

— Санта Мария! — възкликна Савели, но доста въздържано. Не можеше да се разбере дали с това „Санта Мария“ съжалява за случилото се, или се чуди на случката.

— Предполагам, че ще имате неприятности — каза Авакум.

Савели повдигна рамене:

— Едва ли. От вчера следобед до 10 часа тази сутрин, господине, аз съм бил в Санта Ана. Спал съм в хотел „Република“. — Той облече сакото си, макар че онова петно още личеше. Запали цигара, помълча, после каза: — За мене, добрия католик, господине, и Санта Ана, и Санта Агнеса, и коя да е от светиците ще се застъпи, ако изпадна в беда!

— Блазе ви! — каза Авакум. — Да ви завиди човек! Ами знаете ли, че вашата племенничка, госпожица Луиза, е била снощи до 12 и половина в „Боргезе“? Във вашия кабинет?

Савели се намръщи. Сетне съвсем неочаквано лицето му почервеня и в сиво-синкавите му очи отново лумнаха гневни пламъци.

— Санта Ана ми е свидетелка — рече той с набъбнал от вълнение глас, — в нейно име се кълна, че ще ви изхвърля през прозореца, ако ми зададете само още един въпрос! Да не би да си въобразявате, дяволите да ви вземат, че се намирате във вашата червена София, та сте се раздрънкали такъв?

Кой знае какъв щеше да бъде финалът на тази сцена, ако една нова и неочаквана поява, както се случва обикновено в „ла комедия дел’арте“ (тая чудна италианска рожба, спомнете си Панталоне, Полишинел и Скарамуш!), казвам, ако едно неочаквано явление не обърна отново очите на двамата към събитията, които бяха се разиграли през нощта в „Боргезе“.

И тъй външната врата се захлопна силно (нали Авакум не беше заключил) и по тънкия килим на хола отекнаха меко припрените стъпки на Луиза.

— Добър ден, вуйчо! — поздрави тя още от средата на хола. — Кога пристигна? Добър ден, господине! — обърна се тя към Авакум и му подаде ръка, макар че това изглеждаше доста неуместно: те живееха в един апартамент и се виждаха по сто пъти на ден.

Бузите й бяха поруменели, дишаше зачестено, в очите й ту блясваха, ту гаснеха тревожни светлинни, изразът на лицето й се менеше на секунди.

— Какво ви е развълнувало толкова? — попита Авакум, като се взираше неспокойно в очите й.

Луиза разпери ръце и тутакси ги отпусна като пречупени.

— Арестуваха ме! — каза тя. Местеше погледа си от Савели на Авакум, от Авакум върху килима, срамуваше се от сълзите, които напираха под клепачите й. Тя беше дъщеря на Енрико Ченчи и на нея не й отиваше да реве като някоя глезла. — Срещнаха ме на входа — продължи тя, като избра прозореца за място, където да задържа очите си — един цивилен и един в униформа — Вие ли сте Луиза Ченчи? — Аз. — Трябва да дойдете с нас в „Боргезе“, госпожице. — Но защо, моля, отде-накъде? — Там ще ви обяснят, госпожице! — Не разбирам нищо, как така? — Ей така, госпожице, нощеска са откраднали картина, води се следствие, затова ви викат. Тръгвайте! — Удрям на молба. — Само за минутка ми разрешете да се кача горе, господа… Те се изкачиха с мен и сега ме чакат пред вратата!

— Не разбирам защо трябва да се вълнувате толкова! — повдигна рамене Авакум. — Ще ви зададат някой и друг въпрос и с това ще се свърши. За какво са тия нерви? — И думите му бяха спокойни, и от лицето му лъхаше спокойствие, само гласът му изглеждаше някак престорено равен.

— Боже мой! — отново разпери ръце Луиза. — Но нали аз бях снощи до дванадесет и половина там!

— Колко пъти съм те предупреждавал да не закъсняваш! — забеляза мрачно Савели.

Тя като че ли не го чу.

— Аз бях до дванадесет и половина там! — повтори Луиза.

— От което следва да се мисли, че тъкмо вие сте откраднали картината! — пошегува се Авакум.

— Не, но изглежда, че тогава са я откраднали! — поклати упорито глава Луиза. — Някъде около дванадесет и половина, когато аз бях там. Те знаят това! — Тя закърши ръце, но бързо се опомни.

Може би за бързото опомняне допринесоха ударите, които задъднаха по външната врата. Ония двамата отвън бяха загубили търпение.

— Престанете! — извика вън от себе си Савели. До тоя миг само се чумереше, но си личеше, че по нервите му не течеше нормален ток. — Престанете, дяволи! — ревна той още веднъж и тоя път лицето му, вместо да се зачерви, съвсем видимо побледня.

— Господине! — обърна се Авакум към него. — Вие сте длъжен, струва ми се, да придружите племенничката си до „Боргезе“.

— Аз и без това отивам там! — отвърна глухо Савели и тръгна към вратата.

Луиза не сваляше очи от Авакум.

Той дойде до нея и леко, едва-едва допря ръката си до косите й.

— Господи! — каза Луиза.

— Няма нищо страшно! — погали я леко по косите Авакум.

След като тя излезе подир вуйчо си, Авакум постоя някое време изправен сред стаята си, после се отпусна уморено в едно кресло, извади лулата си и започна разсеяно да я пълни с тютюн. Откъм улицата се дочу клаксонът на полицейския джип.

Към 2 часа следобед откъм хълма Пинчио нахлуха мрачни облаци. Те покриха бързо доскоро синеещото