на Мартина, захванах да разглеждам стаята; не бях стъпвал тук от много отдавна. Нови неща почти нямаше, нали и Авакум беше се завърнал наскоро. Само по лавиците „нещицата“ бяха се удвоили — още старинни вазички, още потъмнял бронз, още глинени парчетии. Всичко друго ми беше отдавна познато.
Нямах представа как щеше да завърши тази печална история със стъкленицата, но предчувствувах, че с нея щеше да приключи нашата „съвместна“ дейност о Авакум. Затова, преди да удари часът за раздялата, поисках да си припомня отново някои неща за него и за неговия начин на живот. Може би аз съм отварял вече дума за това по друг повод сигурно, но на изпроводяк човек или забравя „най-важното“, или го казва по два пъти и три пъти, без да усети. На раздяла „везните“ не работят редовно, така е било от незапомнени времена, откакто се е родило вероятно приятелството.
В тази къща на улица „Латина“ Авакум живя шест години, преди да замине за Италия. Когато се нанесе в нея, преди шестнадесет години, по северната страна на улицата още не бяха застроени нови къщи, зеленееха се поляни, ширеше се борова гора. Тогава кварталът беше тих, усамотен, безлюден в лошо време. Фенерите нито бяха чести, нито луминесцентни, затова нощите бяха тъмни, виждаше се небе, грееха звезди. Аз умирам за звездно небе, още през юношеските си години имах склонност към астрономическата наука, затова обикнах този квартал. Над него при хубаво време грееха звезди Какво щастие, че Авакум се премести тук! Когато му дохождах на гости, седяхме вечерно време на верандата или под разлистените клони на високостеблената череша и се случваше да го заговарям за астрономически неща.
С улица „Латина“ е обвързан най-славният период от „търсаческата“ дейност на Авакум. Тази къща е пълна със спомени за кинорежисьора Асен Кантарджиев, за Красивата фея, която танцуваше в „Спящата красавица“ и взимаше ума на столичани, за преподавателката по пиано Евгения Маркова; тя е пренаселена със сенки, пренаситена е със силни преживявания, свързани с развръзки понякога трагични, а друг път трагично-смешни, както беше в историята с Красивата фея…
Тази стая е пълна с книги от пода до тавана, със старинни теракоти, с шкафове, които съхраняват старя ръкописи, архиви по приключени афери, снимки; с шкафове, които съдържат кинозаписи, образци от отрови, куршуми, с рафтове, където са подредени сбирки от графики, гравюри, анатомични разрези. И така нататък. Тук е старото кожено кресло, тук е камината. Тук е масичката за прожекционния апарат…
Ето албуми със снимки. Ето го Авакум на 34 години в най-могъщия разцвет на силите си. Такъв го помня от „Спящата красавица“, когато в самия финал на аферата той стана любовник на Красивата фея за една вечер и с това загуби една от „утешителните“ си илюзии. Ето го на снимка в навечерието на отлитането му от Сицилия. На снимката не личат посивелите му слепоочия. Преди десет години те бяха само прошарени. Преди десет години двете скептични гънки около устата му бяха само „набелязани“. Сега те личаха като две ярко очертани бразди.
Във всичко останало сегашният и оня Авакум си приличат, не се различават ни във външния, ни в духовния си портрет. Ето защо аз ще повторя сега ония неща, които бях казал някога за него Тогава те прозвучаха „странно“, но в тоя момент изглеждат толкова реални, че би било нереално да се отричат, той самият ги доказа и представи и с живота си, и с дейността си.
Той имаше хубави, големи гълъбовосини очи, спокойни и съсредоточени Но за честолюбиви хора, какъвто съм аз, те бяха мъчно поносими погледнеха ли някого, той тутакси се чувствуваше като първокурсник пред професора си. Те проникваха дълбоко в мозъка, претегляха мислите на събеседника като свръхчувствителни везни Неговото лице на художник, изостанал от модата, на артист, напуснал сцената, на застаряващ ерген с много истории зад гърба си — неговото лице ми изглеждаше сега по-слабо откогато и да било друг път. Бръчките, които браздяха челото и бузите, бяха станали дълбоки и по-дълги, брадата — по- костелива, челюстите — по-ярко очертани Косите и слепоочията бяха повече посребрени, ябълката на гушата — по-остра.
Тази слабост придаваше на лицето му един подчертано градски, бих казал дори, салонен оттенък и човек не би могъл да помисли, че в жилите на дедите му някога е текла дори капка селска кръв. Но ръцете му със силно развити китки и дълги пръсти, с грубо очертани сухожилия излъчваха първична сила и вродена сръчност. Аз винаги съм мислил, че някои от дедите му трябва непременно да са били строители на мостове и къщи от типа например на тревненските или копривщенските майстори.
Висок, с широкопола черна шапка, с широко черно пардесю, слаб и мрачен, но с горящи и святкащи очи — той приличаше на оня странен вестител, който поръчал някога на болния Моцарт да напише смъртния си Реквием.
По природа общителен, той живееше уединено и това беше един странен и мъчно обясним парадокс в неговия живот. Имаше много познати — особено между художниците, археолозите и работниците по музейното дело, — и всички до един признаваха голямата му култура и качествата му на учен, и това, че е интересен и забавен като човек. Той беше желан гост в компаниите, търсеха го, с него можеше да се седи до среднощ, без да се усещат часовете. Той беше това, което французите наричат „animateur“ — душа на малките компании от културни и възпитани хора.
И въпреки всичко той нямаше приятели. Имаше много познати, но живееше в самотност. Защо?
Авакум беше любезен и внимателен събеседник, но никога и в никакъв случай не обичаше да бъде „притискан до стената“. Той имаше огромни познания и гъвкав ум и при всички спорове излизаше безспорен победител. Но известно е, че мнозинството от хората мъчно понасят чуждото превъзходство, не обичат да чувствуват превъзходството на някого над себе си Те могат да уважават „превъзхождащия“, да го слушат, да му ръкопляскат, но рядко го обичат.
Умението му да отгатва по едва забележими външни белези неща, които действително са се случили с тоя или оня от неговите познати, учудваше, но и предизвикваше тревога и някакъв смътен страх. Всеки смъртен има своите малки и големи тайни, които не желае да изважда на показ и няма намерение да доверява. И когато види или усети, че една чужда ръка умее да дърпа завеската над прикритото, той с основание започва да се бои и за „скритото“.
Очите на Авакум бяха особени „прозорци“, през които можеше да се гледа само отвътре: чуждия поглед не пропущаше, в тях не можеше, не беше възможно да се наднича. И не само че не пропущаха чуждия поглед, но те сами ровеха в него, надничаха, добираха се, макар и на шега, до потулени неща. И затова в известен смисъл те бяха по-скоро ловци, ловци на скрити мисли и прикрити чувства.
Ето защо го уважаваха, но не го обичаха.
От своя страна той винаги се чувствуваше някак по-стар от другите и някак отегчен от другите. И не поради това, че му бяха неприятни, а заради ужасното чувство, което носеше в душата си, че ги познава от десетилетия и че ако иска, може да ги опише от игла до конец, и че те не могат да скрият нищо свое от очите му.
Той все чакаше приятеля, който
Той очакваше тоя приятел така, както чакаше някой да позвъни на вратата му в ранна вечер.
„Приятелят“ — това беше може би неговата идея за красивото, за възвишеното, за благородното. Гоя приятел все не идеше и не идеше. Когато му се струваше, че се е докоснал до рамото му, както беше в случая с Красивата фея, тутакси дохождаше разочарованието.
Затова най-голямата радост намираше в работата си. Работата всъщност беше неговият най-добър, най-верен приятел. Не коя да е работа, разбира се! Дори не тая, свързана с теракотите, с вазите, с потъмнелия от вековете бронз. Най-щастлив беше, когато успяваше да помогне на някой набеден, наклеветен, прицелен за смъртоносен изстрел човек.
Когато успяваше да помогне, той като че ли се добираше до красивото, като че ли се докосваше до рамото на „приятеля“.
Такъв беше Авакум.
Имах чувството, че вътрешно поне не е от щастливците, за които животът е „песен“ и морето е „до колене“.
Иначе неговите радости бяха скромни. Аз бих изброил три от тях: камината, лулата, алгебричните задачи.
От сезоните най обичаше есента, а любимото му време беше тихият дъжд.
Такъв изглеждаше Авакум в моето въображение. Другият, истинският, дето малко искаше да знае какво мисля за него и как го виждам във въображението си, той сигурно е много по-богат на душевни черти и по много въпроси си има свое мнение, което не съвпада с моето. Затова е най-добре за него да се съди според
