Андрей Гуляшки
Последното приключение на Авакум Захов
Първа част
Случаят ме сближи с Авакум Захов и между нас възникна добро и трайно приятелство, макар че природата беше дала на Авакум много, а аз бях само един най-обикновен и незабележим човек. Благодарение на дружбата ни, на доверието, което беше се възцарило помежду ни, имах щастието да проследя по-отблизо работата му около разкриването на няколко много сложни и международно обвързани афери. Две от тях — Момчиловската и Шапната, а към тях може да се прибави и историята със Спящата красавица — вдигнаха на времето голям шум. Тия афери бяха хитроумно скроени, с богато въображение, с широко използуване на всевъзможни технически средства. Бях убеден, че момчиловокият случай например е най-дяволското нещо, което злият човешки разум може да изобрети.
Сега, като отварям дума за тия минали събития, аз си мисля малко сконфузено, че човек не бива да слага таван над някои неща. Особено над такива неща, които се подхранват от отровните сокове на политическата ненавист. Злото, родено от това чувство, не познава граници, коя да е негова изява не е никога „най-страшна“, защото над най-страшната може да се появи друга, още по-страшна. Както при оня змей от приказките. Отреже му юнакът една от огнедишащите глави, и в същия миг се появява друга, още по-огнедишаща. Ето, аз си въобразявах на времето, че не човек, а самият сатана е изобретил Момчиловската афера. Но сега, след тази мистериозна, бих казал, свръхестествена кражба в чашата лаборатория, Момчиловската афера ми се вижда проста като задачите от простото тройно правило и толкова ясна, каквато е, да речем, безоблачното синьо небе над Карабаир. Може би преувеличавам? Или, по-точно — може би надувам размерите на настоящата афера и омаловажавам дяволските качества на предишната — Момчиловската? Кой знае! Преди десет години, като ветеринарен лекар на Доспатския край, въодушевен от някои качества на краварката Балабаница, момчиловската Месалнна-Лорелай (Балабаница беше нещо средно между двете), аз обявих много категорично кравата Рашка от Момчилово за царица на районния млеконадой. Две години по-късно кравата Лалка от Змеица надмина Рашка. На тържеството по този случай аз бях много злъчен и гледах със скрито злорадство опечаленото лице на Месалина-Лорелай. Тъй й се падаше! През тия две години тя не подсказа дори с поглед, дори с едно мигване, че държи на чувствата ми, и сега съдбата я наказваше жестоко, но справедливо: лавровият венец на първенството щеше да качи рогата на Лалка, а нейната Рашка, довчерашната шампионка, преминаваше в категорията на изоставащите. Какъв срам, какъв срам! Въодушевен от Лалкиния небивал млеконадой, аз не пестях възхвалите си, а за Рашка казах някои песимистични неща. Споменах например, като крадешком погледнах към Балабаница, чието лице беше пламнало от срам ли, от негодувание ли, споменах, че Рашкиното някогашно постижение е едно нищо в сравнение със сегашния Лалкин рекорд…
Представяте ли си? Едно ведро мляко да обявите за нищо! Тъй става, когато новите постижения ви замайват като току-що кипнало вино и взимат ума ви: старите рекорди, пред които е секвал някога дъхът ви, като че ли изведнъж се превръщат на безнадеждно обезценени пари. Фокус-мокус — и лъскавата стотачка се стопява в нищо и никакво бакърено левче.
Такова значение на „бакърено“ левче придоби за мен Момчиловската афера, след като оня ден беше извършена в нашата лаборатория една ужасна кражба. „Ужасна“ е най-мекото и най-невинното определение за случая. От нашата лаборатория беше открадната по мистериозен, фантастично-загадъчен начин стъкленица със страшна вирусна зараза, още неизвестна за света.
Не си струваше да омаловажавам старата Момчиловска история — тя и сега е такава пъклена и кошмарна, каквато беше някога. Но както вече намекнах, моя слабост е да възвеличавам без мярка новите неща, а на старите да махам небрежно с ръка. Така например бях готов да възхвалявам дори на публичен митинг качествата на Месалина-Лорелай (Балабаница), но ето че се появи в Змеица онази нова учителка и аз забравих на часа прочутата вдовица от Момчилово. Не стана нужда да говоря дори в кръчмата на бай Гроздан. Учителката беше русокоса и в нея имаше наистина нещо от Лорелай, а Балабаница си беше една чистокръвна Месалина и за никаква Лорелай не можеше да става дума.
Но за тия неща допъти ще разкажа по-нашироко. И наум не ми минава да държа читателя дълго време в недоумение и да го карам да се пита озадачен каква е тази лаборатория, за която става дума, и какво търси там тоя страшен вирус, който може да измори света. Да не би да става въпрос, може да се запита читателят, за чумни бацили? Или за бацили, родеещи се с чумните? Такъв въпрос е много законен, защото в днешно време и децата знаят, че в някои лаборатории се отглеждат с голямо старание всевъзможните вируси и бацили. Отглеждат ги по живо, по здраво, за да им намерят после подходящи серуми и ваксини, с които да ги изтребват до корен. Ето защо читателят с основание ще пита коя и каква е лабораторията, за която става дума, и как тъй оттам е изчезнала злокобната стъкленица. Но той ще иска да узнае с още по- голяма настойчивост най-главното, а именно, какво търся аз във въпросната лаборатория и как съм попаднал там. Нали ме знае, че съм в Родопите, в Доспатския край, където се намира прочутото село Момчилово и поетичното село Кестен, и че в битността си на ветеринарен лекар полагам постоянни грижи за кравата Рашка и за нейната съперница Лалка, и че за увеличения млеконадой и на двете аз имам много съществен дял. Това знаеше досега читателят и сега изведнъж, и то от самия мен научава, че съм в някаква си лаборатория, откъдето била открадната при мистериозни обстоятелства една стъкленица със страшна зараза. Е, добре, в литературата внезапните и неподготвените преходи не носят добро на писателите, но читателят знае, че аз не съм по професия литератор и че не познавам някои от основните литературни правила, затова се надявам, че няма да ми се сърди кой знае колко. Но нека да бъде спокоен читателят, ние и друг път не сме спазвали правилата, както трябва, пък на края все пак сме излизали на чиста вода.
Ще излезем и тоя път на чиста вода, стига онази стъкленица да се намери отново, но
Известно е от предишните истории, в които описвам някои случки от живота на забележителния човек, аз съм по характер войник, homme dur, както казват французите, но тоя път в душата ми е тъжно, сякаш е настъпила късна есен и по склоновете на Карабаир пълзят мъгли. Настроението ми е отвратително, сигурно един дерайлирал локомотив се чувствува несравнимо по-весело и гледа много по-оптимистично на света. Следствието по нашата кражба навлезе вече във второто си денонощие, а до тоя час резултатът е равен все още на нула. Нито е открит крадецът, нито се знае, което е сто хиляди пъти по-важно, къде е стъкленицата и какво е станало с дяволския й разтвор. Не дай си боже, вирусите да са плъзнали по белия свят!
Градът е все още спокоен и животът си тече нормално, а това означава, че неизвестният похитител държи вирусите затворени. Но докога? Ослушвам се и сърцето ми се свива: сякаш чувам адски писъци на линейки и тревожни сирени на болнични коли. Затварям очи залитащи хора, обезумели тълпи. Сноват безшумно черните сандъци на автомобили-катафалки. Притискам ушите си с длани и тръскам глава. Ако не бях homme dur, сигурно щях да си представям кой знае колко по-страшни неща. Добре, че характерът ми е войнишки! За всеки случай пия по-често кафе и взимам по три пъти на ден таблетки с успокояващ ефект.
Най-много ме плаши следствието. Разпитите и въпросите на следователя не ме стряскат толкова, колкото чудовищните съмнения, че крадецът може би е между нас, че един от шестима ни е задигнал чумоподобните вируси. Забелязах, докато седим в чакалнята и чакаме реда си за разпит, забелязах, че всеки от нас оглежда крадешком съседите си и при това с доста мрачен израз на лицето си. О, господи! Нима е възможно? Един измежду нас? Като изключа себе си, остават петима: началникът, помощникът, двамата кандидати на науките и лаборантката. За всеки от тях бих се заклел не един път, а хиляда пъти, дори за Найден Кирилков, който е един лош и изпортен младеж. Дори и за него бих се заклел. А за лаборантката бих се оставил да бъда по-скоро разпънат на кръст, отколкото да повярвам, че тя е евентуалният крадец!
