и видяло досега един баща да похищава по най-разбойнически начин собствената си рожба? А щом не е замесен в похищението и не играе никаква роля в отвличането на вируса, за какъв дявол да го въвеждам в разказа?“
Но още отсега чувствувам, че като казвам така, стъпвам тутакси върху корица лед, а под краката ми зее бездна. „Какво! — ще се учуди читателят. — В такъв случай защо се каните да разказвате за себе си, нали не сте участвували в кражбата и изобщо не сте никакъв похитител? Ами като описвахте разни случки из живота на Авакум Захов, не въвеждахте ли в действието лица, които нямаха нищо общо с главната тема, а именно с разните убийства, отравяния, отвличания и шантажи?“
Ето защо чувствувам, че стоя над бездна, като давам воля на желанието си да отстраня професора от действието. И понеже е по-добре човек да не се надвесва над никакви бездни, ще кажа няколко думи за него, бидейки в душата си твърдо убеден, че той няма и не може да има нищо общо с похищението на проклетия вирус.
Има хора, чиято външност тутакси ви впечатлява с нещо особено, което бие на очи от пръв поглед още и никога не се забравя. От тая група на „особените“ беше и професорът. Какво от него се хвърляше в очи най-напред? Без друго две неща правеха силно и неотразимо впечатление: строгото му, аскетическо, навъсено, почти средновековно лице на заклет фанатик. И винаги официалният му костюм, колосаната бяла риза и „летящата“ връзка, вързана артистично на фльонга. В тъмните очи на тоя знаменит човек гореше един дяволски огън, който ту усилваше, ту отслабваше блясъка си, но никога не гаснеше. Казвам „дяволски“, защото тоя огън беше черен, а само черният огън може да бъде дяволски. Ако сте гледали врящ зифт и си спомните бълбукащите му лъскави мехури, сигурно ще добиете представа за какво става дума. Погледнеше ли човек в очите на професора, изпитваше болезнено чувство на опарване, разбира се, душевно. Като че ли до вътрешното му „аз“ се допираха нажежени железа. Затова повече хора избягваха да срещат очите му, местеха поглед встрани или скланяха глава. Студентките му, когато трябваше да се явяват на изпит при него, взимаха предварително по двадесет капки валериан. Аудиторията замирисваше на болница. Но за разлика от ужасния му поглед гласът му беше топъл, мек и все пак човек имаше чувството, че извира из някакви дяволски дълбочини.
Иначе той беше свръхвнимателен човек, свръхучтив, с изискани, дори галантни маниери. Нямаше случай да се вози на автобус и да не отстъпи мястото си на жена па била тя и на петнадесет години. „Благодаря“ и „Моля ви се“ — това бяха думите, които употребяваше най-често, може би стотици пъти на ден. На фигура беше висок, слаб, с поприведени рамене.
Помощникът на професор Марков, доцент доктор Войн Константинов, е на около петдесет години. Той е пълен, с позатлъстяло лице, с едри ханшове и внушителен гръб. Под жълтеникавите си котешки очи има торбички, които приличат на мехчета, напълнени с гъша мас. Той е голям специалист и вероятно ще се хабилитира много скоро за професор. Лаком е, яде много, обича виното, веселяк е по природа. Комарът е нещастието му. Когато печели — черпи всичко живо, каквото се мерне пред очите му, а когато губи, което се случва по-често, търси пари назаем и има вид на пропъдено куче. Задлъжнял е до гуша. Разведен. Живее сам в тристаен апартамент на улица „Шипка“, близо до Докторската градина.
Третият по ранг човек в нашето отделение е кандидатът на науките Недьо Недев. Той е висок приблизително колкото професора, но друга прилика с него не бива да се търси. Професорът е от тия хора, които веднага правят впечатление с нещо и се запомнят, а Недьо Недев е на външност безличен човек. За хората от неговия тип мъчно може да се каже нещо особено, защото те по начало не притежават нито една по-особена черта Всъщност особеното у тях е това, че те не се отличават с нищо, което да бие на очи, добро или лошо. Такъв човек мъчно може да запомниш, а направиш ли опит да си го представиш, веднага изпитваш чувството, че си се заел с една уж лесна, а в действителност много трудна задача Образът, който се появява пред очите ти, е разлят и изменчив, с неопределени контури, струва ти се, че гледаш по-скоро лъкатушна къделя дим, а не образ на истински човек.
Но външното безличие съвсем не означава, че съответният човек е и по душа безличен. Колко са измамливи понякога външните черти! Да вземем например Недьо Недев Нима може да се намери по- работлив и по-дисциплиниран от него сътрудник в цялата лаборатория? Ами кой има сбирка от стари монети, не кой знае колко богата, но все пак сбирка? Но Недьо Недев не е само нумизматик, той е и градинар, и не какъв да е, а особен — отглежда само на някакъв си един декар вилно място седем вида лалета, шест вида рози и три сорта разкошни многоцветни зюмбюли. Идете после и казвайте, че тоя специалист по бацилите няма богата душа! Разправят, че е най-лесно да си съставите мнение за един човек, като го попитате за какво мечтае. Аз попитах веднъж Недьо Недев за какво например си мечтае, а той, като се усмихна стеснително, поверително ми прошепна: „Моята мечта е да закръгля вилното си място с още половин декар Тогава то ще заприлича на истинско имение!“
Какъв ти безличен човек! Понеже единствен, комай не само от отделението, но и от цялата лаборатория, аз проявявам интерес към неговите зюмбюли и рози, той ме покани веднъж на гости в градския си апартамент. Поднесе ми коняк и сладко от рози, което сам си вари. Живее самотно, жена му го напуснала преди десет години заради някакъв си прочут архитект. Има дъщеря, омъжена за естрадно светило. Доколкото почувствувах, той не одобрява брака на дъщеря си, не харесва и зет си и поради тия причини младите живеят отделно. В просторния му четиристаен апартамент е пусто и тихо като в един тъжен свят извън „мира сего“.
Мога да кажа без заобикалки, че четвъртият ни човек, Найден Кирилков, кандидат на науките, е в морално отношение чужд на нашето малко научно общество. Той е сравнително най-младият измежду нас, едва е навършил тридесетте години, но изглежда значително по-възрастен, както изглеждат по-възрастни за годините си изобщо хората, които водят така наречения „нередовен живот“. Тия хора са вапцани с белезите на предивременното повяхване, кожата на лицето им е бледожълтеникава, около устата си имат дълбоки гънки, раменете им са отпуснати, а походката им е провлачена. Такъв е на вид и нашият герой. А по характер е негодник. Обича да се подиграва, да бъде дързък, да се изразява нагло, често пъти цинично. Той от никого не иска „да знае“, все му е едно какво мислят другите за него, нито пък им доверява какво мисли той за тях. Литераторите ще кажат вероятно, че това е един тенденциозен портрет. Нека казват, тяхна си работа, Найден Кирилков е точно такъв, какъвто го описвам. Пък и защо да го разкрасявам с добри черти, когато ги няма! Той не заслужава милост! На няколко пъти съм му давал да разбере, че ми е неприятно да задиря с цинични приказки нашата лаборантка Марина Спасова и изобщо да се върти около нея, а той само повдигаше рамене и се хилеше по един най-безсрамен начин Дори веднаж ми се усмихна съвсем безсрамно, аз кипнах и кой знае какво щях да направя, защото съм два пъти по-едър от него, но навреме се овладях Изобщо той не заслужава снизхождение и няма защо да напрягам въображението си, за да му измислям някакви по-благородни черти.
Иначе, като професионалист, той си знаеше отлично работата и в това отношение заслужава само похвали. Работи леко, безукорно и винаги като че ли на шега Питам се — откъде черпи тази чудновата енергия, когато нощем си недоспива и не води редовен и здравословен живот?
Петият човек в нашето отделение съм аз, но нали ние се условихме, че за себе си ще разкажа по- късно?
И така, стигнахме най-после до човека, който — поне според мен — е откраднал толкова стъкленицата, колкото съм я откраднал и аз! Става дума, както се досещате сигурно, за лаборантката ни Марина Спасова. Ако следователят имаше капка чувство за реалност, той по начало не би следвало да разговаря с нея по този въпрос, камо ли да я подозира! Но ще кажете — откъде тази увереност? Нали, както казва Авакум: „Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква.“ Е, добре, тъкмо от Марина Спасова може да се очаква едно блестящо потвърждение за схващането за гордото звучене на думата „човек“. Тази Доротея- Гретхен няма и не може да има пръст в каквато и да било мръсотия. А за проклетата кражба не би следвало и да се отваря дума! Доротея-Гретхен да бъде крадла? Вие с ума ли сте си? Вие, гражданино следовател, не чувствувате ли, че, съмнявайки се в тази жена, вършите грях, който дори пламъците на ада не биха могли да изличат!
Доказателство? Колкото щете! Аз бих предложил например да се взрете в очите й. Те са ясносини, бистри, едно пролетно небе, изметено, измито, прозрачно. Аз не бих повярвал никога, че очите на една крадла могат да бъдат толкова ясни и образцово чисти! Къде ти! В очите на крадлите непременно плуват разни облачета — това са техните нечисти помисли, техните съмнения и страхове.
Но да оставим външните белези, това е материя за психолозите, а да хвърлим поглед, макар и най-
