Тази хубавица на 36 години беше управителка на магазин за продажба на кожени облекла.
— Казах, че трябва да се придържате строго към истината! — отговорих безстрастно на хубавицата.
Имайте предвид, моля — каза възбудена дъщерята на професора, — че тук присъствуват най-близките хора на татко! Те ще ви говорят за истината и без вашите предварителни напътствия. И това се разбира от само себе си. Всички ние сме еднакво заинтересовани истината да излезе наяве!
— Другарко Кодова — рекох, — в какво сте заинтересовани всички и поотделно — на мен лично не ми е известно. — И веднага направих „салто“: — В колко часа тази вечер видяхте за последен път баща си?
— Аз ли? — навярно възнамеряваше да се възмути, задето бях започнал да разпитвам нея, дъщерята, но след като помълча тридесетима секунди, намери за благоразумно да отмине това обстоятелство. — Когато удари единадесет часът, татко беше в хола и разговаряше с някого по телефона — рече тя. Помисли отново тридесетина секунди и допълни: — Този зумер — посочи тя, — който татко инсталира, за да чува телефона, позвъня минута-две преди да удари единадесет часът.
— Минута или две — това не е едно и също! — рекох.
— Две минути! — обади се доктор Беровски. — Телефонът позвъня точно две минути преди да удари единадесет часът.
— Ти пък откъде си чул часовника? — учудено се извърна към него Надя. — По това време ти беше в кухнята. Оттам не може да се чуе кога бие часовникът!
Ето че разговорът започваше любопитно още от самото си начало! Идеше ми да извикам: „Спрете, милинки, карайте се, за косите се хванете, от това ще имам само полза!“ и доволно да потъркам ръце. Но се въздържах; когато Надя „настъпи“ доктора, аз дори не мигнах с око.
— Нямам предвид часовника! — усмихна се снизходително Беровски. — Камбаната му трябва да е като на катедралата „Александър Невски“, за да го чуя в кухнята чак, разбира се. Но от кухнята до хола е близо. Когато телефонът звъни в хола, в кухнята се чува. Аз тъкмо поглеждах часовника си, когато телефонът иззвъня.
— По какъв повод погледнахте точно в този момент часовника си? — намесих се аз.
— Имам навик да поглеждам често-често часовника си! — отговори д-р Беровски, след като помълча.
Направих се на наивен:
— Този навик е свързан навярно с професията ви?
Той повдигна рамене.
— Ами сигурно! — леко се ухили насреща ми окървавеният Кодов. — Докторът следи по часовник на колко минути забременелите бацили се освобождават от бременност!
— Ако ти е весело, излез навън да се посмееш! — стрелна го с убийствен поглед жена му.
— Напротив! — каза Кодов и запали цигара. — Когато ми е най-мъчно, тогава ме избива най-много на шеги.
— Колко остроумно! — направи презрителна гримаса жена му.
— Толкоз мога! — каза Кодов.
— Съпружеската двойка Астарджиева — Кодов ще се скара заради мен! — погледна ме д-р Беровски. Лицето му имаше насмешлив израз и в същото време изглеждаше замислено. — Как ви дойде наум този часовник! — погледна ме той с лек укор в гласа си.
— Просто ми хрумна! — рекох. И понеже знаех от Данчев кои от гостите са били в гостната, когато професорът е бил убит, направих ново „салто“: — В момента на убийството тук сте седели всички с изключение на доктор Беровски, който е бил в кухнята, доколкото разбирам, така ли?
— Така е, но с едно малко уточнение! — каза д-р Беровски. — Аз бях в кухнята наистина, а Красимир Кодов въобще го нямаше в апартамента. По същото време той е бил в мазето.
— В мазето ли? — изненадах се аз.
— Ами как иначе! — понечи да се усмихне Кодов, но като срещна потъмнялото лице на жена си, тутакси смръщи вежди. — Най-долните по образование слизат най-долу, в мазето. Такъв е законът в тази професорско-докторска къща. И понеже аз съм с най-долно образование, аз слизам в мазето. Аз имам полувисше образование, жена ми — висше, а братчето й — две нисши. Беровски и Буков имат докторати, Любенов е кандидат на науките. Затова моят тъст, покойният, вечна му памет, казваше: „Краси, я вземи каната и ножа да наточиш вино и да отрежеш от шунката!“ За такава работа все аз му се изпречвах пред очите. Защото аз съм един полувисшист, нали, а другите са по категория къде-къде по-горни от мен! Как тъй ще слизат? И аз слизах, понеже дамаджаната с виното и опушеният бут са долу в мазето, а да слезе човек в мазето трябва да слиза, а не да се изкачва. Никой не е виждал човек да слиза в мазето, като се изкачва, нали?
— Тази вечер в колко часа слязохте долу? — попитах Кодов.
— Вижте, аз нямам тоя навик да си поглеждам минута по минута часовника, както прави уважаемият доктор Беровски. Не знам в колко часа съм слязъл в мазето.
— А в колко часа излязохте?
— Това вече съвсем не зная. Долу, в мазето, съм загубил представа за време.
— Как?
— Така. Глътнах си индивидуално от виното и върху съзнанието ми започна да действува Айнщайновият закон за относителността.
Погледнах към Беровски.
— Доктор Беровски — запитах го, — вие бяхте ли тук, когато професор Астарджиев е наредил на зет си Кодов да слезе в мазето?
— Бях.
— Колко показваше часовникът?
— Единадесет без десет.
— Сигурно?
— Плюс-минус половин минута.
— В колко часа гражданинът Кодов се завърна от мазето?
— Не мога да ви кажа с абсолютна точност, другарю следовател. В момента, когато аз се завърнах от кухнята и влязох тук, той вече стоеше на прага.
— Когато той вече стоеше на прага, колко показваше часовникът?
— Около единадесет часа и три минути.
— Гражданино Кодов, вие сте се завърнали тук в единадесет часа и три минути. Носехте ли шунката и виното или тия неща оставихте в кухнята?
— Нищо не е оставял в кухнята! — каза натъртено доктор Беровски.
— Ах, да! — рекох. — Вие, докторе, сте били по това време в кухнята. Извинявайте.
— Моля! — кимна ми д-р Беровски.
— Гражданино Кодов, къде оставихте шунката и виното? Или носехте тия неща с вас?
— С дясната си ръка, другарю следовател, носех ножа и каната с виното, а с лявата — паницата с няколко парчета шунка. — Той замълча.
— После? — подканих го аз. — Къде оставихте ножа, каната с виното и паницата с шунката?
— Не ги оставих никъде, защото ги изтървах. И вие щяхте да ги изтървете, ако бяхте видели такава картинка, каквато видях аз!
— Какво видяхте?
— Моят тъст лежеше на пода върху дясното си рамо, между масичката за телефона и входната врата за коридора. Под него, върху балатума, тъмнееше локва кръв. Като видях тази картина, аз направо, както се казва, се шашнах! И кой не би се шашнал на мое място, ще попитам?
— Да, разбира се! — рекох. — И какво стана с ножа, шунката и виното?
— Изтървах ги. Най-напред в позамаяната ми глава се мярна мисълта, че професорът е получил мозъчен удар или нещо подобно. Той отиваше напоследък зле, туй може да го потвърди и уважаемата ми съпруга, дъщеричката му. Така ли е, Надя? Вървеше зле.
— И по-нататък? — прекъснах мълчанието, което някак си зловещо беше се възцарило в гостната. — Вие изтървахте ножа, шунката и виното?
— Майната им? Извинявайте! Извинявай, Надя. — Той ме изгледа с тежки и изпълнени с ненавист
