очи. — Ако вие продължите — рече той и поклати глава — с този нож, с тази кана вино и с тази шунка — и на вас ще кажа същото. Дявол да го вземе, не ви ли иде наум друго да питате, ами все за това?
— Да, да! — рекох. — Значи ги изтървахте. Кога? В секундата, когато влязохте, или…?
— В моя недоучен мозък — продължи Кодов, като отмина въпроса ми — представата за мозъчен удар винаги се е свързвала с представа за кръв. От устата и носа ли, от ушите ли, но непременно шурти кръв, разбирате ли? „Получил е удар!“ — рекох си и моментално коленичих до него, опитах се да вдигна главата му, изобщо — да го повдигна някак, да видя жив ли е… знам ли! Просто исках да разбера навярно каква е работата, да помогна? И тогава забелязах, че кръв тече не от устата му и не от носа му, а откъм гърба, изпод лявото му рамо? Работата светкавично ми стана ясна като две и две: някой го беше намушкал с нож!? Изтичах дотук и извиках от прага: „Професорът е убит!“? Чак по-късно видях, че целият съм се омацал с кръв.
Настъпи мълчание за известно време, после аз запитах д-р Беровски:
— Доктор Беровски — рекох, — вие къде точно бяхте, когато гражданинът Кодов извика от тоя праг: „Професорът е убит!“
— На половин стъпка от него — усмихна се тънко докторът. — Когато той застана на прага и произнесе ужасните си думи, аз бях по средата на коридора, между кухнята и гостната, така че можах добре да го чуя. Когато влязох в гостната, той все още стоеше на прага, не можеше да се помести от смущение.
— Така ли беше? — обърнах се аз към лаборанта Веселин Любенов.
— Ами… почти! — отговори уклончиво лаборантът.
— Обяснете! — рекох. — Защо „почти“?
— Доктор Беровски иска да каже, че е бил на една-две секунди разстояние от Красимир Кодов, когато Красимир Кодов е произнасял фразата си „Професорът е убит!“ И затова го е чул, защото, казва той, разстоянието между него и Кодов е било равно на някакви си една-две секунди. А според мен — в никакъв случай не твърдя, че съм точен, но така ми се струва — д-р Беровски влезе в гостната 7 до 8 секунди след като Кодов беше произнесъл вече своята фраза.
— Твоите секунди, момчето ми, са били доста длъжки! — усмихна се полуснизходително, полупрезрително д-р Беровски.
— Вие искате да кажете, другарю Любенов, че д-р Беровски едва ли е могъл да чуе думите на гражданина Кодов? — рекох аз с възможно най-спокоен тон, макар че в мен бучеха тържествените химни на сто оркестъра от по сто души. — Помислете си — рекох, — това ваше уточнение съдържа едно много тежко подозрение по отношение на доктор Беровски!
— Какво подозрение? — изправи се от мястото си д-р Беровски. Лицето му се изопна и придоби един суров и зъл израз. — Какво подозрение могат да възбудят срещу мен необмислените приказки на това момче?
— Не закачай следователя, аз ще ти обясня! — стана на свой ред от мястото си окървавеният Красимир Кодов. — Ако ти, докторе, си дошъл 7 или 8 секунди след като АЗ съм съобщил новината на почитаемите гости, ти естествено не си могъл да чуеш от мен нито една думичка. Питанката е такава; като не си чул от мен печалната новина, КОЙ тогава ти е съобщил за убийството! И КАК си узнал изобщо, че моят тъст е убит?
— Ако ти си „откачил“ — каза Беровски, като седна отново в креслото си и сложи крак върху крак, — това не ме учудва ни най-малко, тъй като тази вечер ти си пийна достатъчно винце, за да съзнаваш какво дрънкотиш. Но ме учудва това момче — Любенов! На неговата възраст да нямаш чувство към секундите? И при това той е лаборант, моля ви се! Лаборантът трябва да има чувство дори към частите от секундата, камо ли към самата секунда като единица мярка за измерване на бактериологичните процеси! — Той разпери ръце и по лицето му се изписа израз на безкрайно и на горчиво недоумение.
— Аз изказах само едно свое впечатление! — обади се Любенов. — И не разбирам защо д-р Беровски взима думите ми толкова надълбоко!
— Ха де! — каза с мрачна шеговитост Кодов.
— Вие какво мислите по въпроса? — обърнах се към д-р Буков. — Имате ли мнение за секундите?
— Смятам въпроса относно секундите за мъчно установим! — отвърна тихо д-р Буков. — А може би и за неустановим! — добави той, след като помълча.
Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно — рекох си наум. — Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“
— Благодаря! — кимнах на д-р Буков. — Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.
— О, да! — каза д-р Буков.
Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ — рекох си наум.
Изправих се от мястото си:
— Петнадесет минути почивка! — рекох. — Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но — поединично.
С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.
Сипеше се дребен сняг.
5.
— Другарко Кодова, освен баща ви, кой друг живееше в този дом?
— Баща ми живееше сам. Откакто се нанесохме с мъжа ми в собствено жилище, той остана в апартамента сам.
— Но нали казахте преди малко, че имате брат, който работи в Либия. Когато се завръща в София, не отсяда ли при баща си?
— Отсяда, но бих казала — формално. Повечето време от отпуската си прекарва? — Тя повдигна рамене.
— Да — рекох. — Баща ви е живял сам. Е, добре, но жилището, простете ме за израза — не прилича никак на ергенско, нали?
Личеше си, че тази тема не й беше приятна, но понеже продължавах да я гледам въпросително, тя отговори на въпроса ми подчертано кратко и сухо:
— Баща ми си услови една жена за „икономка“ още в деня, когато ние се изнасяхме.
— Което означава, че той е познавал предварително тази жена?
— Баща ми беше вдовец от двадесет години!
— Имам предвид икономката — рекох.
— Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.
— Значи е възрастна жена?
— Не бих казала. Дора е на моите години.
— Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие — струва ми се, че такива следи не открих.
— Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. — Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: — Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!
— Добре — рекох. — Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?
— Освен мен и брат ми?
— Освен вас и брат ви!
— Дора. Тя ще си направи устата.
— На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?
— Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал
