прикрепяше главата му, беше се навела току над лицето му. Бледите му устни се разкривиха от болка. В нея се просмука страх. Тя високо извика два или три пъти и се опита да избяга, тътрейки нозе и спъвайки се в страшната тишина. Харфекс я хвана, от докосването му и от звука на гласа му страхът й понамаля.
— Какво стана? Какво е това?
— Не зная — тя изхлипа. Сърцето й все още пърхаше в гърдите й, очите й бяха замъглени. — Това е страх… Изплаших се. Когато надзърнах в очите му.
— И двамата сме нервни. Не разбирам…
— Вече всичко е наред. Хайде, той има нужда от нашата помощ.
Действайки с безсмислена припряност, довлякоха Осден до брега на реката; надигнаха го и го овързаха с въжето от хеликоптера под мишниците. Той висеше като чувал, леко се полюляваше под лепкавото тъмно море от листа. Напъхаха го в машината и само след миг вече летяха над степта. След като Томико улови сигналите на радиомаяка на базовия лагер, дълбоко въздъхна и срещна очите на Харфекс.
— Толкова се изплаших! Почти изгубих съзнание. Такова не ми се беше случвало досега.
— Аз също бях изплашен… без видима причина — отговори хайнитът. И наистина изглеждаше потресен и някак остарял. — Не колкото тебе, но безпричинно.
— Това се случи, когато го опипвах, когато го държах. Стори ми се, че по някое време дойде в съзнание.
— Емпатия… Надявам се да може да ни разкаже какво го е нападнало.
Като счупена кукла, измазан с кръв и кал, Осден лежеше на задната седалка, както го бяха стоварили в безумното си бързане да се измъкнат от гората. Връщането им в базата предизвика голяма паника.
Неумелата жестокост на нападението беше зловеща и будеше недоумение. Тъй като Харфекс упорито отричаше всякаква възможност за съществуването на животни, започнаха да мислят за чувстващи растения, за растителни чудовища, за психични проекции. Латентната фобия на Джени Чонг отново се прояви, тя можеше да говори само за тъмните „его“, които навсякъде преследват хората зад гърба им. Тя, Олеро и Порлок бяха изтеглени на базата, която никой нямаше особено желание да напусне.
Осден беше изгубил твърде много кръв за тези три или четири часа, през които беше лежал в гората. От сътресението и силната контузия беше изпаднал в шок и предкоматозно състояние. След известно време то се смени с лека треска и той с молба в гласа си няколко пъти повика: „Доктор Хамерхелд!“ Когато след два дни, които се сториха на околните мъчително дълги, Осден дойде в съзнание, Томико извика Харфекс в каютата му.
— Осден, можете ли да ни кажете какво ви нападна?
Бледите очи се плъзнаха встрани от лицето на Харфекс.
— Нападнали са ви — меко каза Томико. Този сновящ поглед й беше познат до ненавист, но тя беше физик, човек, който предпазваше от опасности. — Може би още не си спомняте. Нещо ви е нападнало. Вие бяхте в гората…
— Какво… в гората?
Той жадно пое въздух. На лицето му се появи израз на проясняващо се съзнание. След малко произнесе:
— Не зная.
— Вие сте видели какво ви е нападнало — настоя Харфекс.
— Не зная.
— Сега ще си спомните ли?
— Не зная.
— Животът на всички ни може да зависи от това. Длъжен сте да ни кажете какво сте видели!
— Не зная — за кой ли път твърдеше Осден, хлипайки от слабост. Беше твърде слаб, за да крие, че не знае отговора. Порлок стоеше наблизо, дъвчеше мустаците си с пиперен цвят и се мъчеше да чуе какво си говорят в каютата.
Харфекс се наведе над Осден и натърти: „Ти ще ни кажеш.“ Наложи се Томико решително да се намеси.
Харфекс се сдържаше толкова трудно, че на човек му ставаше мъчно да го гледа. Отиде в каютата си, където сигурно е изпил двойна или тройна доза транквиланти. Останалите мъже и жени, разпръснати из голямата крехка постройка — дълга главна зала и десет каюти-спални, не говореха, но изглеждаха потиснати и раздразнени. Както винаги, Осден и сега имаше власт над всички. Томико се беше навела над него и го гледаше с изгаряща омраза, която разяждаше гърлото й като жлъчка. Чудовищният му егоизъм, който подхранваше това чувство у другите, абсолютното му себелюбие бяха по-лоши, отколкото какъвто и да е, дори най-ужасния физически дефект. Той е чудовище по рождение и затова не бива да живее. Трябва да умре. Защо ли не са му размазали главата?
Веднъж Осден лежеше безжизнен и бял, безпомощно изпънал ръце покрай тялото си, безцветните му очи бяха широко отворени, а от ъгълчетата им се стичаха сълзи. Той се мъчеше да се защити.
— Не — каза с тих хрипкав глас и се опита да вдигне ръце, за да покрие главата си. — Не!
Томико седна на сгъваем стол до кревата му и след няколко секунди покри ръката му със своята. Той се опита да я измъкне, но тя я задържа със сила.
Възцари се дълга тишина.
— Осден — най-сетне промълви тя. — Извинявай, извинявай. Искам да се оправиш. Позволи ми да желая да си добре. Не искам да ти навредя. Чуй ме, сега трябва да зная. Това беше един от нас, нали? Не, не ми отговаряй, само ми кажи, ако греша, но аз не греша… Разбира се, на тази планета има животни. Те са десет. Не те питам кой беше. Това не е важно, нали? Точно сега можех да бъда и аз. Разбирам. Но не ми е ясно как стана, Осден. Не можеш да си представиш колко трудно е за нас да разберем… Знаеш ли, ами ако вместо омраза и страх имаше любов?… Нима никога не е имало любов?
— Не.
— Защо не? Защо никога не може да я има? Нима всички човешки същества са толкова слаби? Това е страшно. Нищо. Голяма работа! Не се тревожи. Не говори. Поне сега не е омраза, нали? Най-малкото симпатия, съчувствие, доброжелателност. Ти би трябвало да го чувстваш. Усещаш ли го?
— Покрай всичко друго — прошепна той едва чуто.
— Вероятно шумът на моето подсъзнание. И още някой в стаята. Когато те намерихме там, в гората, когато се мъчех да те обърна, ти замалко дойде на себе си и аз почувствах ужаса, който струеше от теб. За миг полудях от страх. Когато чувствах това, ти ли ме изплаши?
— Не.
Ръката й все още покриваше неговата, а той, отпуснат, бавно заспиваше, като човек, получил облекчение от мъчещата го болка.
— Гората — мърмореше той; тя едва го чуваше. — Страхувам се.
Томико вече не стискаше ръката му, а просто я държеше в своята и гледаше как Осден заспива. Знаеше какво чувства самата тя и следователно какво би трябвало да чувства той. Беше сигурна: съществува само едно чувство или състояние на човешкото същество, което може така, изцяло и напълно да обърне наопаки всичко вътре в теб, за един миг да те принуди да преосмислиш всичко отново. Във Великия език на Хейн има една дума — ONTA, за любов и за омраза. Тя, разбира се, не се е влюбила в Осден, това беше нещо друго. Чувството, което изпитваше към него, беше ONTA, противоположното на омраза. Държеше ръката му и помежду им течеше ток, божествено електрическо докосване, от което винаги се е бояла. Докато той заспиваше, пръстенът от мускули около устата му — като анатомично пособие — се отпускаше и Томико видя върху лицето му нещо, което никой от тях никога не бе виждал — едва доловима усмивка. Скоро се стопи. Осден спеше.
Той беше издръжлив; на следния ден вече седеше и искаше да яде. Харфекс се опитваше да го разпита, но Томико му забрани. Тя закачи полиетилен на вратата на каютата му, както самият Осден често правеше.
— Това блокира ли емпатичните ти възприятия? — попита го тя и той отговори със сух предпазлив глас, с какъвто сега разговаряха помежду си:
— Не.
— Е, поне ги отслабва, нали?
— Отчасти. Повече е самовнушение. Доктор Хамерхелд мислеше, че действа… Може би е така, едва-
