Рамарен — дори да се върнем някога, всички наши близки отдавна ще са измрели. Но това вече няма значение — моите родители също са мъртви. Освен ако не ги е сполетяла вашата съдба… тогава и да се срещнем, няма да ме познаят…
— Каква беше моята роля в експедицията?
— Вие бяхте нашият навигатор.
Последното накара Фалк да се усмихне иронично, но Ори продължи, без да го забележи, в типичния си малко наивен стил.
— Това означава разбира се, че вие определяхте маршрута на кораба и задавахте предварителните координати. Зная, че на Келши сте бил един от най-известните и уважавани математици. Всички, с изключение на моя баща, Хар Уедън, се обръщаха с почтителното „преч“ към вас. Вие сте от Осми ранг, преч Рамарен! Помните ли… поне нещичко…?
Фалк поклати глава.
— Не мога да повярвам, че не помните, освен когато правите така.
— Когато клатя глава ли?
— На Уеръл свиваме рамене за „не“. Ето така.
Фалк почти бе запленен от простодушния наивитет на момчето. Опита се да свие рамене като него и за миг му се стори, че в жеста има нещо познато, но не знаеше дали са се обадили старите навици, или е самовнушение. Усмихна се и лицето на Ори веднага се разведри.
— Толкова приличате на себе си, преч Рамарен, и същевременно сте така различен! Простете ми. Какво са ви направили, за да забравите всичко?
— Разрушили са ме. Всъщност и сега съм си аз. Аз съм човекът, когото познавам. Аз съм Фалк… — Той притисна слепоочията си с длани. Ори го гледаше сконфузено. Не смееше да заговори. Около тях сияеше прохладният, безмълвен въздух на стаята, по западната стена трепкаха лъчите на залязващото слънце.
— А тук как се отнасят с теб?
— Господарите настояват винаги да нося със себе си комуникатор, когато отлитам нанякъде с колата. — Ори докосна гривната на лявата си китка, която на пръв поглед приличаше на най-обикновена златна верижка. — Казват, че е опасно да се скиташ сред диваците.
— Но инак можеш да отидеш където пожелаеш, така ли?
— Да, разбира се. Вашата стая е съвсем като моята — тя е от другата страна на каньона. — Ори отново имаше озадачен вид. — Тук не сме сред врагове, преч Рамарен — добави накрая той.
— Така ли? И къде са нашите врагове?
— Ами… отвън… там, откъдето дойдохте…
Двамата размениха еднакво объркани погледи.
— Ти смяташ, че нашите врагове са хората — земяните, човешките същества. Мислиш, че именно те са разрушили ума ми, така ли?
— Кой друг? — попита изплашено Ори.
— Пришълците… Враговете… шингите!
— Но… — момчето преглътна болезнено, сякаш едва сега бе осъзнало размерите на объркването, царящо в ума на неговия някогашен учител. — Никога не сме имали Врагове. Никога не е имало Война.
Стените на стаята почти забележимо потрепериха и миг по-късно се разнесе нисък, вибриращ глас: „Среща на съвета.“ Цепнатината в стената се разшири и през отвора в стаята прекрачи облечена в дълга тога фигура, с черна, покрита с орнаменти перука. Лицето, което принадлежеше на около четиридесет годишен мъж, бе покрито с дебел слой грим, а веждите бяха гладко избръснати и изрисувани в черно. Ори скочи чевръсто от фотьойла, поклони се и прошепна: „Господарю Абундибот“.
— Хар Ори — отвърна мъжът на поздрава също шепнешком, после се извърна към Фалк. — Агад Рамарен. Добре дошъл сред нас. Свикана е среща на Земния съвет, където ще отговорим на всички ваши въпроси и ще обсъдим желанията ви. Погледнете, моля… — Влезлият все още стоеше пред вратата, без да приближава към двамата уерълианци. Беше обкръжен с някаква властна атмосфера на спотаена сила. Държеше се така, сякаш между тях съществува невидима пропаст. Съвсем кратко време тримата останаха неподвижни, сетне Фалк проследи погледа на другия и забеляза, че вътрешната стена на стаята е придобила мътноват оттенък, сякаш беше някакво зеленикаво желе, в което едва забележимо трепкаха и изчезваха линии и форми. Постепенно изображението стана съвсем ясно и Фалк усети, че дъхът му секва. Първото, което се появи, бе десетократно уголеменото лице на Естрел. Очите й се втренчиха в неговите със съжаление и състрадание.
„Аз съм Стрела Сиобелбел. — Устните на изображението се раздвижиха, но гласът не идваше от същата посока, а сякаш извираше от повърхността на стената и караше въздуха в стаята да трепти. — Бях изпратена да доведа в Града един от членовете на Уерълската Експедиция, за когото получихме сведения, че живеел в Източната част на Първи континент.“
Лицето й се стопи, заменено от това на Фалк.
„Хар Ори познава ли тази личност?“ — разнесе се непознат глас.
Докато Ори отговаряше, на екрана се появи неговият образ.
"Това е Агад Рамарен, навигаторът на „Алтера“.
Лицето на момчето на свой ред избледня, този път екрана остана пуст, докато зад него се чуваше шепот от много гласове, като кратко но възбудено съвещание между духове, разговарящи на непознат език. Това бе начинът, по който шингите провеждаха своя Съвет: всеки в стаята си, свързани единствено с тези шепнещи гласове. Докато неразбираемите въпроси и отговори се редяха, Фалк промърмори на Ори:
— Разбираш ли езика им?
— Не, преч Рамарен. Винаги са разговаряли на галактика с мен.
— Защо говорят така, вместо да се срещнат лице в лице?
— Защото са много — Господарят Абундибот веднъж ми каза, че Съветът наброявал няколко хиляди члена, разпръснати по цялата територия на Земята — въпреки, че Ес Ток е единственият град. В момента говори Кен Кеняк.
Ромонът на безтелесните гласове бе утихнал и на екрана се бе появило ново лице — мъжко, с мъртвешки бледа кожа и светли очи.
„Агад Рамарен, бяхме свикани на съвещание за да изслушаме намеренията ви относно успешното завършване на мисията, с която сте бил изпратен тук, на Земята и завръщането ви у дома — стига да го желаете. Господарят Абундибот ще се обърне към вас чрез мисловна реч“.
Стената внезапно засия, после възвърна първоначалната си прозрачност. Високият мъж зад нея бе втренчил нетрепващ поглед във Фалк. Устните му не помръдваха, но Фалк чуваше думите му съвсем ясно. Не можеше да повярва, че му говорят с езика на мисълта, ала друго обяснение нямаше. Това бе глас лишен от всякаква емоционална окраска и тембър, чист и ясен тон, музика на мисълта, разум разговарящ с разум.
„Използвам мисловната реч за да се уверите, че говорим само истината. Защото не е вярно онова, което твърдят другите — че ние, които наричаме себе си шинги, умеем да скриваме или извъртаме истината при паравербалната реч. Лъжата, която хората ни приписват, е сама по себе си лъжа. Но ако пожелаете да разговаряме гласно, веднага ще се съобразим с това.“
— Не владея мисловната реч — произнесе Фалк след известна пауза. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Но мога да чувам онова, което ми казвате. Освен това, не съм настоявал за истината. Кой съм аз, че да питам за нея? Все пак, готов съм да ви изслушам.
Младият Ори го погледна втрещено. Нищо не се изписа върху лицето на Абундибот. Изглежда той достигаше едновременно Фалк и Ори — доста рядко умение, доколкото можеше да прецени Фалк — защото и Ори бе изслушал паравербалното му обръщение.
„Умът ви е опустошен от човеци, които са ви научили на онова, което според тях е трябвало да знаете — и да вярвате. Това е причината, поради която ни нямате доверие. Бояхме се, че ще бъде така. Но питайте каквото искате, Агад Рамарен от Уеръл — ние ще ви отговорим с истината.“
— Колко дълго съм тук?
— Шест дни.
— Защо в началото бях упоен, защо ме докарахте тук с измама?
— Опитвахме се да възстановим паметта ви. Не успяхме.
