фактът, че светещите стени са прозрачни. Отначало смътно, сякаш различаваше очертания под повърхността на горско езеро, той откри, че под него се вижда още едно помещение. Над главата му сияеше зеленикав диск, който можеше да бъде луната, замъглена и разкривена от един или няколко прозрачни тавани. Зад една от стените се движеха далечни, неясни очертания, в които не след дълго различи прелитащи въртолети и въздушни коли. Зад другата следваха още подредени стени, стаи, тънещи в мрак, коридори и врати. Из тях също се движеха сенки. Различаваше контурите им, но нищо повече — черти, облекла, размери, всичко се губеше. Всичко това му се стори необичайно красиво — тази скрита от светлини и сенки зеленикава феерия, тези танцуващи своя странен танц фигури във вътрешността на грамадната сграда.
Вниманието му бе привлечено от ярко светещо петно върху близката стена. Той се завъртя и замръзна от изненада и страх пред неочакваната гледка: диво, свирепо лице, което го разглеждаше зад две нечовешки жълтеникави очи.
— Шинг — прошепна ужасено той. Лицето му се подиграваше, устните повториха насмешливо „шинг“ и едва сега осъзна, че това е неговото собствено отражение.
Изправи се вдървено, приближи огледалото и прокара ръка по гладката му повърхност за да се увери, че е отражение. Нечий глас го накара да се обърне. В другия край на помещението стоеше фигура, чийто очертания бяха резки и ясни въпреки мъгливата светлина. Никъде не се виждаше врата, но мъжът бе влязъл и сега стоеше неподвижно и го разглеждаше: беше много висок, с бяло, спускащо се от широките му плещи наметало, побелели коси и прозрачни, светли, проницателни очи. Гласът му бе нисък и спокоен.
— Добре дошъл при нас, Фалк. Отдавна те чакаме. Отдавна бдим над теб и те насочваме насам. — Светлината прерасна в ярко, ослепително сияние. В гласа се долавяше екзалтация. — Забрави страховете си и бъди добре дошъл сред нас, о, Пратенико. Тъмният път остана зад теб и сега краката ти са стъпили на другия път, който ще те отведе у дома. — Фалк непрестанно примигваше от засилващото се сияние и когато погледна отново, мъжът си бе отишъл.
И тогава неканени в главата му отекнаха думите, които бе чул преди месеци в устата на един старец от Гората: „Ужасяващият мрак и ярките светлини на Ес Ток“.
Нямаше да позволи повече да си играят с него, да го мамят и тъпчат с лекарства. Беше глупак, че дойде тук, откъдето никога нямаше да се измъкне жив, но поне не биваше да става играчка в ръцете им. Втренчи поглед в стената отпред, опитвайки се да открие вратата, през която бе излязъл мъжът. Огледалото проговори с човешки глас: „Почакай още малко, Фалк. Илюзиите не винаги са лъжи. Ти търсиш истината“.
Стената отпред се разтвори и в прохода застанаха две фигури. Единият, строен и дребен, носеше плътно прилепнали бричове с изпъкнала предница, късо кожено палто и тясна шапка. Вторият, по-висок, беше омотан в дебела роба и пристъпваше накуцвайки, а дългата му, къдрава коса се спускаше чак до кръста. Приличаше на жена, за каквато го взе в началото и Фалк, ала заговори с плътен, мъжки глас.
— Стрела, знаеш, че ни снимат.
— Зная — отвърна дребният с гласа на Естрел. Никой от тях не поглеждаше към Фалк, държаха се, сякаш бяха съвсем сами. — Казвайте каквото имате да казвате, Краджи.
— Тъкмо смятах да те попитам защо се забави толкоз.
— Да съм се забавила? Несправедлив сте, Господарю. Как според вас можех да го открия в Гората източно от Шорг — там е непроходим пущинак. А и тъпите животни не ми оказаха никакво съдействие — бива ги само да дрънкат за Закона. Когато най-сетне ми спуснахте човекотърсача бях на двеста мили северно от него. А когато го открих, вече бе навлязъл в територията на баснашките. Нали знаете, че Съветът ги е оборудвал с птицебомби и други подобни съоръжения за да могат да избиват Скитниците и Солиа-пачимите. Наложи се да се присъединя към това мръсно племе. Не четохте ли докладите ми? Изпращах ги редовно, докато загубих предавателя при пресичането на реката южно от Канзаската област. Добре че в Бесдио майка ми ми даде нов. Сигурна съм, че всички мои доклади са записани.
— Никога не слушам докладите. Пък и според мен всичко това бе напразна загуба на време и излишно излагане на риск, след като за седмиците, през които сте били заедно, не успя да му внушиш, че не бива да се страхува от нас.
— Естрел — извика Фалк. — Естрел!
Крехка и гротескна в своите мъжки дрехи, Естрел нито го чу, нито се обърна. Тя продължи да разговаря с омотания мъж. Фалк извика още няколко пъти името й със сподавен от гняв и срам глас, после изтича напред и я сграбчи за рамото — но там нямаше нищо, само неясно светлинно сияние във въздуха и избледняващи цветове.
Вратата в стената отново се плъзна встрани и през отвора Фалк можеше да надникне в съседната стая. Там, с гръб към него, стояха Естрел и мъжът с робата. Той прошепна името й, а тя се извърна и го погледна. Срещна погледа му открито, без следа от срам, или притеснение, спокойно, безстрастно, без намек от тържествуване — както винаги го беше гледала.
— Защо… защо ме излъга? — попита я той. — Защо ме доведе тук? — Знаеше защо, знаеше какъв е бил винаги и какъв ще бъде в очите на Естрел. Не разумът му го подсказваше, а чувството за собствено достойнство.
— Изпратиха ме да те доведа тук. Ти самият го искаше.
Изправен неподвижно, застинал от изненада, той правеше отчаяни опити да запази самообладание.
— И ти ли си шинг?
— Аз съм шинг — отвърна мъжът, като се усмихваше лекичко. — Всички шинги са лъжци. Дали тогава аз съм шинг, който те лъже, което би означавало, че не съм шинг, а не-шинг, който също те лъже? Лъжа ли е, че всички шинги лъжат? Но аз наистина съм шинг и също така е истина, че лъжа. Известно е, че земните жители и животните също лъжат; гущерите менят цвета на кожата си, буболечките се преструват на пръчки, камбалите замират неподвижно, все едно, че са камъчета, или пясък във водата. Стрела, този е по- глупав и от дете.
— Не, Господарю Краджи, той е много интелигентен — отвърна Естрел с тихия си, покорен глас. Говореше за Фалк така, както хората разговарят за някое животно.
Беше вървяла редом с него, деляла бе залъка с него и бе спала в обятията му… Фалк не откъсваше поглед от нея, притихнал, тя също го разглеждаше без да промълви дума, без да помръдне, сякаш очакваше сигнал за да продължи с представлението.
Не изпитваше омраза към нея. В момента не чувстваше абсолютно нищо. Тя се бе превърнала във въздух, в неясно сияние. Страдаше единствено за себе си — беше изтощен до крайност, унизен и низвергнат.
„Върви сам, Опалов камък“ — бе казал Канзаският Принц. „Върви сам“ — го посъветва Харидан от племето на Пчеларите. „Върви сам“ — му рече старият Чуващ в гората. „Върви сам, синко“ — изпроводи го Зов. Колцина още щяха да му посочат верния път, да му помогнат, да го въоръжават със знания, ако ги бе послушал и бе пресякъл прерията сам? Колко още щеше да научи, ако не беше се доверил на Естрел?
А ето, че сега не знаеше почти нищо, освен, че е постъпил изключително глупаво и непредпазливо и че тя го бе излъгала. Беше го лъгала още от самото начало, от момента, когато му каза, че е от племето на Скитниците — дори и по-рано, от мига, когато го зърна и се престори, че не знае кой или какво е. А е знаела през цялото време, защото е била изпратена за да го открие и да го доведе в Ес Ток. И да противодейства на влиянието на всички онези, които мразят шингите и биха могли да въздействат върху решението му. Но защо тогава, помисли си с болка той изправен насред стаята и втренчил поглед в нея, защо спря да го лъже сега?
— Сега вече няма значение какво ще ти кажа — произнесе тя, сякаш прочела мислите му.
Вероятно беше права. Никога не бяха използвали за общуване мисловна реч, но ако тя е шинг и притежава телепатичната сила на шингите, за чийто мащаби можеше да се съди само по мълвите и слуховете, които хората разпространяваха, нищо чудно да е подслушвала мислите му през всичките дни на съвместното им пътешествие. Как да разбере дали е вярно? Да я пита би било безсмислено…
Зад него се разнесе шум. Той се обърна и забеляза двама души изправени в другия край на помещението, съвсем близко до огледалото. Носеха черни пелерини с бели качулки и на ръст надхвърляха два пъти нормалния човешки бой.
