— Тя е Скитничка.
— Тогава аз трябва да съм зелен орех, ти си риба, а онези планини там са направени от печени овчи говна! Да бъде както го желаеш. Който казва истината, истината чува. Събирай плодовете от моите разцъфнали градини докато вървиш на запад, Опалов камък, и пий от млякото на моите хиляда извора в сянката на грамадните папратови дървета. Не е ли великолепно кралството, което управлявам? Навсякъде само миражи и прахоляк. Кое те кара да държиш на нея — страстта или лоялността?
— Дълъг път изминахме заедно.
— Не й се доверявай!
— Тя ми помогна, вдъхна ми надежда, ние сме другари по съдба. Вярваме си — нима мога да пристъпя тази вяра?
— О, глупако, о, опустошение! — произнесе Принцът на Канзас. — Ще ти дам десет жени, които да те придружат до Двореца на Лъжата, с лютни, флейти, тамбурини и противозачатъчни таблетки. Ще ти подаря петима верни другари, въоръжени с фойерверки. Ще ти дам и куче — наистина ще ти дам, живо, отдавна изчезнало куче, което ще ти е най-верният приятел. Знаеш ли защо са измрели кучетата? Защото са верни до гроб. Върви сам, човече!
— Не мога.
— Прави каквото щеш. Играта тук свърши. — Принцът се надигна, приближи трона под лунния диск и се настани в него. Така и не извърна глава, когато Фалк се сбогува с него.
6
Завладян от самотния спомен за самотно стърчащия връх, олицетворяващ думата „планина“, Фалк си мислеше, че стигнат ли веднъж планините ще се озоват в Ес Ток, без да си дава сметка, че ще се наложи да се катерят по склоновете на тази безкрайна планинска верига, пресичаща по дължина целия континент, сякаш бе негов гръбнак. Планинските масиви се издигаха един след друг, дните се нижеха неусетно, а двамата продължаваха да пълзят нагоре към света под небесния покрив и въпреки това целта на техния път оставаше все така далеч на югозапад. От време на време сред горите, или между каменистите сипеи зърваха по някое самотно селище, или неголям лагер. Често не можеха да избегнат срещата с обитателите им, тъй като селищата бяха разположени върху единствения възможен път. Пресичаха ги, без да слизат от гърбовете на мулетата, които Принцът им бе подарил на раздяла, и никой не се опитваше да ги спре. Естрел му каза, че планинците, обитаващи подножието на царството на шингите, са хора предпазливи, никога не нападали пътниците, ала и не допускали да им се месят в работата.
Макар и април, в планината беше доста студено и още първата вечер двамата решиха да останат в селцето, което бяха стигнали, вместо да вдигат бивак някъде нагоре. Селото беше съвсем малко, не повече от четири дървени колиби, вдигнати на брега на бурна планинска река, която бе изсякла каньон в обветрените скали. Въпреки дребните си размери, то имаше свое име — казваха му Бесдио и Естрел се бе отбивала веднъж тук, преди много години, когато била малко момиче. Неколцина селяни, русокоси и светлокожи като Естрел, излязоха да ги посрещнат и размениха няколко думи с нея. Говореха езика, който използваха и Скитниците — Фалк бе разговарял с Естрел само на галактика, та не знаеше нито дума от западния диалект. Естрел обясняваше нещо, като сочеше с ръка на запад и изток, планинарите кимаха с хладни изражения, разглеждаха я втренчено и само от време на време хвърляха по някое око към Фалк. Не зададоха много въпроси, донесоха им храна и ги приютиха, ала се държаха на дистанция, на моменти почти враждебно, та Фалк си повтаряше, че трябва да бъде на щрек.
Оборът, където ги пуснаха да преспят, беше топъл, с живата топлина на обитаващите го крави и овце, а пръхтенето и миризмата на животните му придаваха някакъв особено примамлив уют. Докато Естрел разговаряше с домакините в една от колибите Фалк подреди легло от слама, застла го със спалните чували, и се отпусна уморено в него. Вече се унасяше в сън, когато Естрел се върна, но се пробуди достатъчно, за да й подхвърли:
— Добре, че дойде… тук мирише на нещо, но така и не можах да определя на какво.
— Подуши ме и ще разбереш.
За първи път я чуваше да се шегува и това го изненада.
— Радваш се, че наближаваме града, нали? — попита я той. — Де да можех и аз да се радвам.
— А не бива ли? Там се надявам да открия роднините си, дори и да не успея, Господарите ще ми помогнат. И ти ще откриеш каквото търсиш — ще си върнеш изгубеното наследство.
— Наследство ли? Мислех, че ме смяташ за Разрушен.
— Ти? Никога! Фалк, наистина ли мислеше, че шингите са се ровичкали в мозъка ти? Вярно, че веднъж го подхвърли, още като пресичахме платото, но тогава не те разбрах. Как можеш да се мислиш за Разрушен, за обикновен човек? Ти не си роден на Земята!
Никога досега не му бе говорила с такава завладяваща увереност. Думите й пробуждаха в душата му нова надежда, ала същевременно го озадачаваха, защото в последно време тя бе станала твърде загрижена и мълчалива. Внезапно той зърна нещо да се полюшва на кожената връв около шията й.
— Подарили са ти друг амулет. — Ето я причината за неочакваната й обнадежденост.
— Да — кимна тя и погали доволно камъка. — Ние с планинците сме от една вяра. Сега вече ще ни потръгне отново.
Той се подсмихна лекичко на суеверието й, но беше доволен, че камъкът й дава сили. Легнаха си, но той знаеше, че тя не е заспала, а гледа с невиждащи очи в мрака. Отвсякъде ги обгръщаше топлото ухание на животните. Призори, когато петелът го събуди, той откри, че Естрел вече е станала и шепне молитви на амулета си на езика, който не разбираше.
Продължиха нагоре, но избраха заобиколен маршрут, за да избегнат високите върхове, където бурите бяха често явление. Оставаше им да прехвърлят последната планинска верига. Четири дни се катериха нагоре по склоновете й, въздухът ставаше все по-студен и разреден, небето все по-тъмносиньо, а яркото априлско слънце продължаваше да блести по перестите облаци, които надзъртаха в отсрещните долини. Когато стигнаха най-високата точка на прохода небето внезапно се смрачи и заваля сняг, скривайки в бяла покривка червеникаво-сивите гранитни скали. Тук се натъкнаха на заслон и се приютиха вътре заедно с мулетата, докато облакът отмине и снеговалежът спре.
— Нататък пътят става по-лесен — рече Естрел като го погледна над самара на мулето, сякаш бе доловила нарастващия му страх. Малко по-късно поеха отново към Ес Ток.
С наближаваше пътят постепенно се разширяваше и не след дълго настилката му стана съвсем равна, а из околностите взеха да се мяркат ферми, колиби и къщички. Хора почти не срещаха, валеше непрестанно и местните жители изглежда предпочитаха да са на сухо под покривите. На третата сутрин, откакто напуснаха прохода, небето се проясни и след като пояздиха няколко часа Фалк дръпна юздите на мулето и погледна въпросително Естрел.
— Какво има Фалк?
— Това е Ес Ток, нали? Стигнахме.
Неусетно бяха излезли в просторна равнина, затворена почти на хоризонта от далечни планински върхове, а пасищата и ливадите от предишните дни постепенно бяха отстъпили място на къщи, къщи и още къщи. Имаше най-обикновени колиби, бараки, хижи, обиталища, страноприемници, дюкяни, където стоките не само се предлагаха, но и произвеждаха; навсякъде се виждаха деца, хора по пътя, хора по пресечките, едни пеш, други яхнали коне или мулета, някои на шейни, в непрестанно движение; мястото бе многолюдно и същевременно пусто, шумно и притихнало, мръсно и нерадостно, под яркото мрачно небе на планинската утрин.
— До Ес Ток има не повече от миля.
— Какъв е тогава този град?
— Това са покрайнините на града.
Фалк продължаваше да се оглежда, смаян и развълнуван. Пътят, който бе следвал още от къщата в Източната Гора се беше превърнал в улица, чийто край очевидно бе съвсем близо. Двамата се придържаха към средата на улицата и минувачите ги поглеждаха с любопитство, но никой не ги заговаряше. Жените криеха лицата си, или ги извръщаха встрани. Само децата проявяваха нескрит интерес и дори ги сочеха с
