самия център на пламъка. Черни, издължени, силни пръсти дърпаха струните, играейки с камъните на живот и смърт.
— Така — рече Принцът, — значи искаш да се върнеш у дома. Но погледни! Можеш ли да разчиташ мотивите? Пустош. Ебонит, диамант и кристал — все огнени камъни и сред тях опалът, който ту блесва, ту загасва. Отвъд Къщата на Принца, отвъд Затвора с прозрачни стени, отвъд хълмовете и пещерите на Коперник — камъкът лети между звездите. Готов ли си да разрушиш мотива, мотива на времето? Виж сам!
Движението и блясъкът на пъстрите мъниста заслепяваше Фалк. Той се подпря на ръба на грамадната маса и промълви:
— …Нищо не разбирам от мотиви…
— Това е играта, която играеш, Опалов камък, независимо дали я разбираш, или не. Добре, направо чудесно. Тази нощ кучетата ми подушиха странник, а той се оказва принц от звездите. Опалов камък, когато дойда да искам вода от твоя кладенец и подслон зад стените на твоя дом, ще ме пуснеш ли? Онази нощ ще бъде по-студена от тази… И след дълги години! Дошъл си от много, много отдавна. Може да съм стар, но ти си по-стар, трябвало е да умреш преди столетие. Ще си спомниш ли след още стотина години, че си срещнал един Крал в пустинята? Върви, върви, нали ти казах, че можеш да се движиш свободно. Наредил съм да ти дадат всичко, което ти е нужно.
Фалк пресече просторната зала към скритата зад завеса врата на отсрещния край. В коридора зад вратата вече го очакваше дребничко момче, което побърза да повика останалите. Без учудване или прекомерна сервилност, внимателни дотолкова, доколкото оставяха на Фалк да ги заговори пръв, те го отведоха в банята, предложиха му чисти дрехи, поднесоха вечерята и накрая го настаниха в чисто легло в една тиха стая.
Общо тринадесет дена остана Фалк в Кралската къща на Канзаска област, докато се стопиха и последните петна сняг и пролетните дъждове отминаха на юг, далеч зад пределите на пустинната земя, заобикаляща градината на Принца. Естрел, която все още се съвземаше от изтощението и болестта, живееше в една от по-малките постройки зад Къщата. Можеше да я посещава винаги, когато пожелае… беше напълно свободен във всяко свое действие. Принцът бе абсолютен господар на своето царство, но никога не налагаше волята си със сила: другите по-скоро я възприемаха като чест, сякаш с правото да служат на този изключителен човек те потвърждаваха собствените си човешки достойнства. На брой бяха не повече от двеста души — каубои, градинари, занаятчии и механици, техните жени и деца. Едно наистина малко царство. Ала само след няколко дни Фалк се изпълни с увереността, че дори да живееше тук съвсем сам, Принцът на Канзас пак щеше да е царствена особа. Не само заради осанката, а и заради силата, която се спотайваше в него.
Този затворен и странен свят му направи такова огромно впечатление, така завладя и погълна мислите му, че дни наред той въобще не се замисляше, нито си спомняше за външния свят и за пътешествието, което бе предприел. Ала на тринадесетия ден, докато обсъждаха с Естрел въпроса кога отново да тръгнат, той започна да се чуди за връзката между тази чудна Област и околния свят.
— Мислех, че шингите не са на почит и уважение сред хората. Защо му позволяват да охранява границата си и да се нарича Принц, или Крал?
— А защо да не му позволяват? Канзаската област е голяма по територия, но е почти незаселена. Защо им е на Господарите на Ес Ток да му се месят в работата? Предполагам, че за тях той е като малко, глупаво хлапе, което обича да се хвали и да дрънка небивалици.
— За теб също ли?
— Донякъде… видя ли кораба, който прелетя над нас вчера?
— Да, видях го.
Беше въздушна кола, Фалк я бе познал по характерния пулсиращ шум в небето. Беше прелетяла точно над къщата, но толкова високо, че още няколко минути се виждаше с просто око. Почти всички обитатели на Къщата изтичаха в градината, вдигайки невъобразим шум с тигани и кречетала, кучетата и децата нададоха ужасяващ вой, а Принцът се появи на своя балкон и изстреля цял ред оглушителни фойерверки, докато най-сетне корабът се изгуби в далечната мараня.
— Те са почти толкова глупави, колкото баснашките, а старият чудак е умопобъркан.
Въпреки отказа на Принца да се срещне с Естрел, подчинените му се отнасяха добре с нея и Фалк остана изненадан от горчивината, с която бяха пропити думите й.
— Баснашките са забравили древните човешки обичаи — отвърна й той. — Докато тези хора ги помнят и тачат. — Той се засмя. — Пък и корабът наистина продължи по пътя.
— Не защото го изплашиха с фойерверки, Фалк — отвърна тя, като го погледна със съвсем сериозно изражение, сякаш се опитваше да го предупреди за нещо.
Той вторачи учуден поглед в нея. Едва сега осъзна, че за Естрел ритуалните, почти религиозни действия, които бяха придружили преминаването в небето на въздушната кола на шингите, имаха по-скоро налудничаво обяснение. Какво толкова я безпокояха няколко фойерверка? Откакто изгуби амулета и се разболя, тя бе станала необичайно тревожна и неспокойна и докато Фалк намираше случката с въздушната кола за забавна, за Естрел тя бе истинско изпитание. Наистина беше време да си вървят.
— Ще ида да кажа на Принца, че възнамеряваме да си тръгнем — опита се да я успокои той. Остави я да седи на рогозката под напъпилата върба и пое обратно към къщата. Пет дългокраки черни кучета с яки мишци го следваха неизменно по петите — почетна гвардия, която щеше да му липсва, когато напусне това място.
Канзаският Принц седеше в своята тронна зала и четеше. Дискът, покриващ източната стена на залата през деня сияеше с хладна, сребриста светлина, само нощем от него се излъчваше приятна, мека топлина. Тронът от черно полирано дърво, докарано от южните пустинни области, бе нагласен точно под него. Единствено през първата нощ Фалк бе видял Принца да сяда в него. Сега се беше настанил в едно от гравираните кресла, а зад гърба му прозорецът с отметната встрани завеса, гледаше право към хълмовете на запад. Още по-нататък, в далечината, се виждаха планини със заснежени върхове.
Принцът вдигна изсеченото си лице и изслуша думите на Фалк. Вместо отговор той докосна корицата на книгата, която четеше — не един от масивните, подвързани с кожа томове в библиотеката, а малко, изписано на ръка книжле.
— Чел ли си този Завет?
Фалк надникна към страницата, която сочеше и прочете:
— Зная го, Принце. Когато тръгнах на това пътешествие, носех същата книжка в раницата си. Но не мога да прочета страницата от ляво в твоя екземпляр.
— Това са символите, на които е бил написан за първи път, преди около пет-шест хиляди години: езикът на Жълтия император — мой далечен родственик. Изгубил си значи твоята по време на пътя? Вземи я, тогава. Сигурно и нея ще загубиш: „Докато следваш Пътя, пътя ще изгубиш“. О, опустошение! Защо винаги говориш само истината, Опалов камък?
— Не зная точно. — Вярно бе, че някак неусетно Фалк бе взел решението винаги да казва само истината, независимо с кого и при какви обстоятелства разговаря. — Ако използваш оръжието на врага значи си съгласен да играеш по неговата свирка…
— А, тая игра са я спечелили отдавна. Тръгваш, значи. Върви, върви, няма съмнение, че е време. Ще задържа приятелката ти още малко.
— Казах й, че ще й помогна да открие своя народ, Принце.
— Своя народ? — Суровото, скрито от сенки лице се завъртя бавно към него. — Ти за каква я мислиш?
