пръсти, а сетне се разбягваха с весел смях из околните улички. Нищо от това не отговаряше на представите на Фалк, но какво всъщност трябваше да очаква?
— Не знаех, че на света има толкова много хора — изрази той на глас притесненията си. — Скупчили са се около шингите като рояци мухи край конска фъшкия.
— Конските фъшкии привличат и червеите — поправи го сухо Естрел. Погледна го крадешком, пресегна се и го потупа успокоително по ръката. — Тук живеят прокудените и бедняците — тези, за които няма място зад стената. Изчакай докато влезем в града, в истинския Град. Дълъг път изминахме за да го видим…
Продължиха да яздят и скоро съгледаха стърчащите над дървените покриви слепи стени на зелените коли, блеснали на слънчевата светлина.
Сърцето на Фалк заби по-силно и той забеляза, че Естрел говори на амулета, който бе получила в Бесдио.
— Не можем да яздим мулетата вътре в града — рече му тя. — Ще ги оставим тук.
Спряха пред една страноприемница, където бяха навързани и други животни и Естрел размени няколко думи на непознатия Западен диалект с човека, натоварен да ги пази.
— Тук ще са на сигурно място — успокои го тя, когато Фалк я погледна въпросително.
— Уверена ли си?
— И още как. Ако не му платим за наглеждането може да ги задържи. Нямаш никакви пари, нали?
— Нямам — отвърна смутено Фалк. Не само че нямаше, а и никога не бе виждал как изглеждат — въпреки че на галактика имаше дума за пари, подобно понятие бе непознато в Горския език.
Конюшнята на страноприемницата бе последната сграда, отвъд която следваше тясна, покрита с чакъл ивица, разделяща предградията от каменните стени на истинския град. Имаше една единствена врата, заобиколена от високи мраморни колони. Върху лявата колона бе изписано на галактика:БЛАГОГОВЕНИЕ ПРЕД ЖИВОТА. На дясната пък се мъдреше някаква дълга сентенция на непознат за Фалк език. Около вратата нямаше никакво движение, не се виждаше и охрана.
— Това са колоната на Лъжата и колоната на Тайната — произнесе гласно той докато ги подминаваха, ала миг по-късно двамата се озоваха в града и той млъкна втрещен от гледката.
Градът на Земните Господари беше построен върху два отсрещни бряга на каньон — грандиозна цепнатина, пресичаща снагата на планината, тясна, с фантастични очертания, чийто черни стени близо половин миля се спускаха отвесно надолу до сребърната лента на реката в сенчестото им подножие. Градските кули бяха кацнали върху двата срещуположни ръба и стърчаха високо в небето, а между тях, прехвърляйки бездната, имаше стройни, на пръв поглед крехки мостове. Из въздуха се носеха хеликоптери, с бясно въртящи се витла, а по осветените отвътре улици и мостове безшумно се плъзгаха шейни. Слънцето, едва превалило над високите масивните върхове на изток, хвърляше издължени сенки в града, само високите зелени кули лъщяха под ярките му лъчи.
— Ела — покани го Естрел и тръгна пред него със светнал поглед. — Няма от какво да се боиш тук, Фалк.
Той я последва. По улицата, която се спускаше надолу сред по-ниските сгради, към двете най-високи кули, не се виждаше жива душа. Той хвърли боязлив поглед към вратата, но нещо се бе спуснало безшумно, затваряйки прохода между двете колони.
— Къде отиваме?
— Зная едно място, къща, където се срещат моите сънародници. — Тя го хвана за ръката, за първи път, откакто бяха тръгнали заедно и продължи напред, свела поглед надолу. Постепенно наближаваха сърцето на града и сградите от едната им страна ставаха все по-високи, докато от другата — без никаква стена или парапет — зееше разтворената черна паст на каньона.
— Ами ако ни поискат пари…
— Те ще се погрижат за нас.
Ярко и причудливо облечени хора прелитаха край тях на шейни, високо по стените на сградите имаше открити площадки, върху които се приземяваха въртолети. От каньона с грохот излетя въздушна кола, направи широк завой и се изгуби зад една от сградите.
— Всички тези… шинги ли са?
— Някои от тях.
Съвсем несъзнателно бе поставил ръка върху дръжката на лазера. Без да го поглежда, Естрел го посъветва засмяно:
— Не използвай лазерния си пистолет тук, Фалк. Не забравяй, че си дошъл, за да си възвърнеш паметта, а не да я загубиш.
— Къде ме водиш, Естрел?
— Тук.
— Тук. Че това е някакъв палат!
Блестящите зелени стени се губеха от погледа високо над тях. Те спряха и стената се проряза от правоъгълна плъзгаща се врата.
— Те знаят, че съм тук. Не се страхувай. Ела с мен.
Все още го държеше за ръката. Той се подвоуми. Озърна се и забеляза неколцина мъже на улицата, първите, които се движеха пешком. Приближаваха се към тях. Това го уплаши и той прекрачи прага, следван от Естрел. И този път вратата се спусна безшумно и автоматично зад тях. В мига, когато се озова вътре, той бе завладян от мисълта, че е извършил ужасна, непоправима грешка.
— Какво е това място? Естрел…
Намираха се в просторна зала, озарена от плътна зеленикава светлина, сумрачна като подводна пещера, имаше много врати и коридори, по които към тях бързаха хора. Естрел го пусна и пристъпи встрани. Завладян от паника той се обърна назад, но вратата беше затворена. Не се виждаха дръжки. Неясни фигури на мъже тичаха към него и викаха. Той опря гръб в затворената врата и посегна да извади лазера. Оръжието беше в ръката на Естрел. Тя стоеше зад мъжете, докато заобикаляха Фалк, той се опита да пробие кръга им, но го хванаха, повалиха го с удари на земята въпреки яростната му съпротива и последното, което чу, преди да изгуби съзнание бе нейния смях.
В ушите на Фалк отекна неприятно дрънчене, а устата му бе изпълнена с метален вкус. Главата му се люшна, когато се опита да я изправи, очите му отказваха да фокусират околните предмети, а и изглежда не можеше да се движи свободно. Постепенно осъзна, че се свестява от безсъзнание и че не може да помръдне, защото е наранен или упоен. Едва тогава забеляза, че ръцете му са оковани с къса верига, както и глезените му. Световъртежът продължаваше да се усилва. Някакъв оглушително-боботещ глас не спираше да ехти в ушите му: рамарен-рамарен-рамарен. Той разтърси глава да се отърве от него и извика от острата болка. Гласът го изпълваше с ужас. Пред очите му блещукаха светлини, нечий глас, който удивително приличаше на неговия, успя да надвика шума, произнасяйки: „Аз не съм…“
Следващия път, когато дойде на себе си, наоколо цареше мъртвешко спокойствие. Главата му се пръскаше от болка и все още не виждаше съвсем ясно, но веригите вече ги нямаше — ако въобще ги бе имало — и той знаеше, че за него се грижат и че е на сигурно място. Знаеха кой е и се радваха на завръщането му. Намираше се в безопасност, сред приятели, хора, които му вярваха, обичаха го и щяха да му дадат всичко, което му е нужно — засега това бе сън и почивка, докато тихият, нежен глас продължаваше да нашепва в главата му: марен-марен-марен…
Той се пробуди. Отне му известно време и усилия, но накрая отвори очи и дори успя да седне. Известно време се бори с пронизващата болка в главата и отпърво не забеляза, че седи на пода в някаква стая. Подът бе мек, топъл и податлив, сякаш лежеше върху хълбока на огромно животно. После вдигна глава, успя да фокусира зрението си и се огледа.
Беше съвсем сам в стая с такива неописуеми размери, че за известно време замайването му се върна. Нямаше никакви мебели. Стените, подът и таванът бяха направени от една и съща фосфоресцираща материя, която при допир потъваше и бе леко хлъзгава, сякаш от растителен произход. Под повърхността се виждаха някакви зловещи рисунки или гравюри, на пръв поглед незабележими, ала присъстващи осезателно. Ъглите, където стените се срещаха, бяха скрити зад завеси от оптическа илюзия, с кръстосани линии и паралели създаващи привидна декорация, нужно бе известно усилие на волята за да си представи, че някъде зад тях стените се срещаха под прав ъгъл, но дори в последното не беше съвсем сигурен. Ала нито една от тези привидни картини на обкръжаващата го среда не смущаваха толкова Фалк, колкото
