оформени със сребристи и сиви нишки. Макар и само на седемнадесет тя бе най-добрата плетачка сред жените. Зимно време ръцете й непрестанно бяха изцапани от багрилата, с които оцветяваше конците и преждата, а лятото минаваше в безспирно тачене край слънчевия стан, където образите във въображението й се превръщаха в цветове и картини.
— Малко паяче — подхвърли майка й, която стоеше наблизо, — шегата си е шега. А мъжът си е мъж.
— Зная, че искаш да ида с Меток в Къщата на Катол и да разменя моя гоблен с жеравите за съпруг.
— Никога не съм го казвала — нали? — попита я майка й и продължи да разравя лехите с марули.
Фалк приближи по пътеката, а бебето на раменете му се оглеждаше, мижеше на слънцето и сочеше захилено с пръстче. Той го постави на тревата, наведе се и го заговори, сякаш беше възрастен: „Ама че е горещо, а?“ После се обърна към Парт, погледна я с присъщата си навъсеност и попита:
— Парт, Гората има ли край?
— Така казват. Няма две карти да си приличат. Едно знам със сигурност — морето е натам, а в тази посока е прерията.
— Прерията?
— Широка равнина, цялата затревена. Нещо като Сечището, само че продължава няколко хиляди мили — чак до планините.
— Планините? — повтори той, невинно и неразбиращо като дете.
— Високи хълмове, със снегове по върховете през цялата година. Ей така изглеждат — тя остави совалката, допря дългите си кафеникави пръсти и изобрази стръмен връх.
Жълтеникавите очи на Фалк блеснаха неочаквано и лицето му придоби напрегнат изглед.
— Под бялото идва синьо, а още по-надолу — очертанията — на далечни хълмове…
Парт го погледна внимателно, но не каза нищо. По-голямата част от познанията му бяха дошли директно от нея, защото най-често тя се занимаваше с обучението му. Умовете им бяха в постоянна и тясна връзка. Процесът на изграждане на неговия нов живот се оказа изключително трудоемък.
— Виждам ги… виждал съм ги. Помня ги — добави той.
— Като проектиран образ ли, Фалк?
— Не. Не беше и от книга. Има го в ума ми. Съвсем ясно си спомням. Виждал съм тази картина в сънищата си. Само не зная името на планината.
— Можеш ли да я нарисуваш?
Той коленичи до нея и изрисува в праха очертанията на неправилен конус и под него линията на хълмовете. Гара надзърна през рамото му, огледа рисунката и попита:
— Планините са побелели от сняг, нали?
— Да. Сякаш ги гледам през нещо прозрачно — голям прозорец, някъде много високо… От твоя ум ли е, Парт? — попита малко разтревожено той.
— Не — отвърна момичето. — Никой от нас, в Къщата, не е виждал високите планини. Според мен няма нито едно възвишение от тази страна на Вътрешната река. Сигурно са много, много далеч от тук. — Говореше така, сякаш внезапно я бяха побили тръпки.
Остро, пронизително и зловещо стържене разкъса бледата пелена на съня, отеквайки надалеч. Фалк вдигна глава и седна до Парт: и двамата премигваха с подпухнали от спането очи, озъртайки се на север, накъдето бе утихнал пулсиращият звук и където първите лъчи на изгряващото слънце придаваха призрачна бледнина на небето.
— Въздушна кола — прошепна Парт. — И друг път съм я чувала, но беше много отдавна… — Тя потрепери. Фалк обгърна раменете й с ръка, завладян от същото безпокойство, усещането за някакво далечно, неразбираемо и злокобно присъствие, преминало над тях и изгубило се на север, през светлия сърп на зората.
Звукът утихна и в необятната тишина на Гората отново се разнесе песента на птиците. Светлината на изток ставаше все по-ярка. Фалк и Парт лежаха притиснати един до друг, наслаждавайки се на уюта на леглото. Фалк отново взе да се унася в сън. Когато Парт го целуна лекичко и се изправи, намислила да се заема с ежедневните задължения, той я повика тихо: „Не си отивай… постой още малко… щурче…“. Но тя се засмя, изплъзна се от протегнатите му ръце и той отново се унесе в дрямка.
Слънцето грееше ярко право в очите му. Той се извърна на една страна, после седна, прозя се и се загледа в гъстата корона на дъбовото дърво, чийто клони закриваха отгоре терасата. Едва сега осъзна, че преди да си тръгне, Парт бе включила хипноучителя до възглавницата му и говорителят продължаваше да нашепва тихо някакъв урок по сетианска числова теория. Той се разсмя и хладината на ноемврийската утрин го разбуди докрай. Нахлузи ризата и бричовете — възтежички, изплетени собственоръчно от Парт от мека и топла вълна — изправи се до дървения парапет и зарея поглед към безкрайната редица от кафеникаво- зелени дървета, която обрамчваше Сечището.
Свежа, тиха и изпълнена със сладникави ухания бе утринта, докато се пробуждаха обитателите на къщата и излизаха навън, за да посрещнат издигащото се над горските простори слънце. Утрините тук си приличаха като две капки вода, такива бяха и есените, но годините, които хората все така отброяваха, бяха много. Веднъж вече човешката раса бе завладявала тази земя, за да бъде покорена на свой ред, но сега всички те си бяха отишли — завоеватели и поробени, милиони и милиони човешки животи — изчезнали много отдавна в някаква неясна точка отвъд извивката на хоризонта. Звездите също бяха покорени и изгубени отново. А годините продължаваха да се нижат една след друга, толкова много, че Гората от най- древни времена, унищожена напълно в епохата, когато човечеството бе изграждало своя цивилизация, бе израснала наново. Подобен растеж отнема грамадни периоди от време, съизмерими с цели исторически ери. Не всяка планета притежава такова богатство, не навсякъде човешкото око може да се любува на слънчевата светлина през клоните на полюшваните от вятъра дървета…
Фалк стоеше неподвижно, вдъхвайки с цялото си същество от свежестта на ноемврийската утрин, която сигурно беше като много други утрини, които не помнеше и това я правеше още по-безценна. Той се заслуша в чуруликането на някакво птиче скрито в клоните на дъба, протегна се, почеса се енергично по главата и слезе долу, за да се присъедини към другите обитатели на къщата.
Къщата на Зов беше висока и разхвърляна постройка, приличаща едновременно на замък, чифлик и горски заслон, със стени от дялан камък и греди; някои части бяха строени преди стотина и повече години. В нея имаше някакъв суров и привлекателен примитивизъм — стълби от опушено дърво, каменни огнища и изби, непокрити подове от полирани дъбови дъски. Строителите й бяха помислили за всичко — стените и покрива бяха от огнеупорни и водоустойчиви материали, сред обзавеждането се срещаха немалко уреди със сложно устройство и изтънчена изработка — красивите, жълтеникави лампи с плутониеви батерии, библиотеката със записи на музика, думи и изображения, множеството автоматизирани инструменти за чистене, готвене, пране и градинска обработка, както и някои прецизни механизми, които стояха в работилницата на Източното крило. Всички те бяха неразделна част от Къщата, построени вътре или заедно с нея. Повечето машини бяха масивни и сравнително просто устроени, единствено познанията, с чиято помощ бяха създадени техните енергоизточници, бяха деликатни и незаменими.
Липсваше само един единствен вид технически устройства. В библиотеката имаше няколко ръководства по електроника, с чиято помощ децата бяха конструирали миниатюрни радиостанции и разговаряха на къси разстояние из къщата. Но никъде нямаше телевизор, телефон, радиоприемник, или телеграф, който да изпраща и получава сигнали отвъд Сечището. Нито един инструмент за връзка на далечни разстояния. В гаража на Източното крило бяха паркирани няколко шейни на въздушна възглавница, плъзгачи местно производство, но те също се използваха най-вече от децата. А когато хората се отправяха на път към някоя съседна Къща, тръгваха пеша, или вземаха коне.
Работата в Къщата и фермата не беше особено тежка. Условията бяха сравнително комфортни, храната, макар и не разнообразна, бе в достатъчно количество. Животът тук носеше белезите на спокойното комунално съществуване, скромно, монотонно и пестеливо. Четиридесет и четирима души живееха заедно тук. Къщата на Катол, най-близката до тяхната, бе на около трийсетина мили. Отвъд границите на Сечището започваше гората, хиляди мили от дива, неизследвана територия. Само пущинак и небе. Място, където не човекът създаваше своя среда за обитаване, а природата го караше да се подчинява на законите й. Да запазиш поне мъничко от постиженията на една почти изчезнала цивилизация бе несъмнено достойнство, което, за изненада на Фалк, местните намираха за съвсем обичайно. Може би защото, за разлика от тях,
