дори от децата, той идваше отвън, от безконечните горски простори, непознали човешки крак, обитаващи в зловеща самота, като чудовищата, които скитаха из тях. Тъкмо затова Къщата на Зов му приличаше на трепкаща запалена свещ сред море от мрак.
На закуска — хляб, сирене от козе мляко и тъмен ел — Меток му предложи да го придружи до скривалището на елените. Фалк се почувства поласкан. По-Старият Брат беше опитен ловец, но напоследък Фалк също бе показал завиден напредък в това умение. Така двамата все по-често намираха обща тема за разговор и сближаване. Тук обаче се намеси Старейшината:
— Днес ще вземеш Кай, синко. Искам да поговоря с Фалк.
Всеки обитател на къщата имаше своя собствена стая за учене или работилница, където освен това спеше, когато времето е студено. Стаята на Зов бе малка, с високи тавани и осветена от три прозореца, които гледаха на север, запад и изток. Загледан към гората отвъд полето с изсъхнала трева, Старейшината произнесе замислено:
— Ей там някъде те намери за първи път Парт. Беше преди пет години и половина. Много време! Не мислиш ли, че е редно да си поговорим вече?
— Сигурно е редно, старейшино — отвърна Фалк.
— Трудно ми е да определя с точност, но мисля че си бил на около двайсет и пет, когато те открихме. Какво ти е останало сега от тези двадесет и пет години?
Фалк протегна ръка.
— Само един пръстен — рече той.
— И споменът за планината?
— По-скоро спомен за спомена — сви рамене Фалк. — Понякога, както съм ти казвал, чувам нечий гласове в главата си, или усещам движение или жест, разстояние. Неща, които нямат нищо общо с живота ми сред вас. Нито пък имат някакво значение, или смисъл.
Зов приседна на парапета на прозореца и подкани Фалк да си настани до него.
— Вече си приключил с растежа, а и двигателните ти умения няма накъде повече да се усъвършенстват. Трябва да призная, че възприемаше всичко, на което те учехме, с изумителна бързина. Често съм се питал, дали шингите, за които знам, че познават тайните на генетичното инженерство, не са ни селекционирали още в далечни времена, да бъдем послушни и покорни, а по-бунтовните умове не са били изпратени на колониите. Ако е така, ти ще трябва да принадлежиш към някоя раса на мутанти, избягнали техния контрол. Какъвто и да си, ти си бил високо разумен човек… и сега пак си такъв. Интересно ми е да узная какво мислиш за своето загадъчно минало.
Близо минута Фалк мълча. Беше нисък, мускулест, добре сложен мъж, с живо и изразително лице, на което твърде често и с детинско откровение се изписваха вълнуващите го мисли.
— Това лято, докато учех с Рейна — поде той, когато приключи вътрешния си монолог, — тя ми показа по какво се различавам от обичайните човешки генетични стереотипи. Става дума само за една-две извивки на спиралата… съвсем минимално различие. Нещо като разликата между уей и о. — Зов вдигна засмяно глава при споменаването на Заветите, които бяха запленили Фалк, но младият мъж продължи все така сериозно. — Въпреки това няма никакво съмнение, че не принадлежа изцяло към човешкия род. Може наистина да съм мутант, роден от някое странно съчетание, или под въздействие на средата, или извънземен. Лично аз смятам, че съм рожба на генетичен експеримент, преднамерена или случайна, но без особен успех, след като експериментаторите са ме пуснали на свобода… въпреки че по ми се ще да съм пришълец от други светове. Тогава поне ще знам, че не съм единственото същество от моя вид във вселената.
— Какво те кара да мислиш, че има и други обитаеми светове?
Фалк го погледна изненадано, като дете, чиято вяра в напълно естествени неща, се опитват да разклатят.
— Има ли причина да мислим, че останалите светове от Вселенския съюз са били унищожени?
— Има ли причина да смятаме, че все още съществуват?
— Нали вие така ме учихте, вашите книги, историята ви…
— И ти повярва… повярва на всичко, което е казано там?
— А в какво друго да вярвам? — Лицето му пламна. — Защо ще ме лъжете?
— Бихме могли да те лъжем денем и нощем за всичко по две съвсем очевидни причини. Защото сме шинги. Или защото мислим, че им служиш.
В стаята се възцари мълчание.
— Бих могъл да им служа без да го зная… — промълви Фалк, забил поглед в пода.
— Напълно възможно — кимна Старейшината. — Помисли върху това, Фалк. От нашите Меток винаги е твърдял, че умът ти е бил програмиран. Но въпреки това дори той не те е лъгал. Нито веднъж. Никой от нас не го е правил съзнателно. Още преди хиляда години Речния Поет е казал: „…в правдата се крие мъжеството…“ — Зов произнесе тази строфа с глас на опитен рецитатор, но после се засмя. — С раздвоен език, като всички поети. Е, добре, Фалк, вече знаеш всички факти и истини. Но може би не всички предположения и легендите, разни такива неща, дето вървят преди фактите…
— На тях кой ще ме научи?
— Ние не можем. Научихме те да познаваш света такъв, какъвто го знаем ние — а той за теб може да е чужд свят. Направихме те отново човек, но никога няма да ти върнем детството. Всеки го има само веднъж…
— И без това между вас се чувствам като дете — тросна се малко ядосано Фалк.
— Не си дете. Ти си зрял и опитен мъж. Ти си инвалид, защото детето в теб го няма, откъснат си от своите корени, от първоизточника си. Нима би могъл да кажеш, че това тук е твоят дом?
— Не — отвърна Фалк като потрепна. Но после добави: — Макар да бях щастлив тук.
Старейшината замълча, колкото да си поеме дъх и пак се върна към въпросите.
— Мислиш ли, че животът ни тук е добър и че пътят, който следваме, е достоен за човеците?
— Да.
— Друго ще те питам. Кои са враговете ни?
— Шингите.
— Защо?
— Защото те унищожиха Вселенския съюз, отнеха на хората свободата и правото на избор, унищожиха всички човешки достижения, заличиха архивите ни и преустановиха еволюцията на расата. Те са тирани и лъжци.
— Но те не ни пречат да водим достойно съществуване тук.
— Ние сме в нелегалност — скрити далеч от погледите им. Стига само да опитаме да построим някоя от великите машини, да се събираме на големи групи, или да основем градове и те ще проникнат сред нас, за да саботират работата ни и да ни разпръснат. Повтарям онова, което съм научил от вас и в което вярвам, старейшино!
— Зная. Чудех се, дали зад фактите не си доловил… легендата, предположенията, надеждите…
Фалк не отговори.
— Ние се крием от шингите. Но се крием също и от онова, което сме били. Разбираш ли ме, Фалк? Живеем добре в нашите Къщи — достатъчно добре. Но позволяваме да ни управлява страхът. Било е време, когато сме летели с кораби между звездите, а сега не смеем да се отдалечим на повече от стотина мили от домовете си. Съхраняваме не повече от зрънце познание и не правим нищо с него. А някога сме го използвали за да плетем шевицата на живота върху мрака и хаоса. Да отправяме предизвикателства към обкръжаващия ни свят. И да го покоряваме.
След още една, по-продължителна пауза, Зов продължи, загледан в чистото ноемврийско небе:
— Представи си всички тези светове, обитавани от най-различни хора и чудовища, съзвездията в техните небеса, градовете, които са строяли, песните и обичаите им. И всичко това е загубено, поне за нас, толкова безвъзвратно загубено, колкото твоето детство. Какво всъщност знаем за епохата на нашето величие? Няколко имена на светове и герои, засъхнала утайка от факти, които се опитваме да сглобим в история. Законът на шингите забранява убийствата, но те самите убиват познанието, изгарят книгите, и което е още по-лошо, фалшифицират малкото, което остава непокътнато. Благодарение на тях Лъжата се прокрадна между нас и остана завинаги. В нищо вече не сме сигурни и най-вече в онова, което знаем за
