намираше централната база на различните изследователски групи, докладваха за смъртта на Боб: „поради възникнала грешка. Няма виновни“, и пожелаха да не бъдат отзовавани.
Животът на Хамо продължи както преди. Жените на Средна възраст не споменаваха за смъртта на Боб пред Тамара, но в продължение на няколко вечери старата Бинира се настаняваше зад нейната колиба и започваше да извива спокойна мелодия, наподобяваща свиренето на щурец. Веднъж тя видя двете малки танцьорки на соейа да поставят букетчета цветя до вратата на празната колиба на Боб, тръгна към тях, но те побягнаха кикотейки се. А скоро след това Младите мъже запалиха огън до колибата и случайно или преднамерено, никой не може да каже, къщичката напълно изгоря и следите от нея изчезнаха само за една седмица.
Рамачандра прекарваше времето си в компанията на старците от Хамо и Гунда, прибавяйки един твърд камък към лингвистичните и митичните данни. Дългите редици на танцуващите соуейа се люлееха, танцьорките на белайа пъчеха едри гърди наляво и надясно, певците пееха в строен хор.
„О, йе, йе, о, йе, йе…“
Горските поляни около площадката за танци гъмжеше от здрач до развиделяване от плътно слепени тела. Ловците гордо се завръщаха с убитото поро, метнали на гърба си малките прасенца със изкривени зъби.
На дванадесетата нощ от смъртта на Боб Рамачандра влезе в колибата на Тамара, която тъкмо се опитваше да прочете някои бележки, но страниците със същия успех можеха да бъдат и празни, главата я болеше и нищо нямаше смисъл и значение. Мъжът се открои на вратата тъмен и слаб, като сянка. Тя вдигна към него тъжните си очи. Той заговори за самотата, което нищо не оззначаваше и хвърляйки достатъчно тъмнина около себе си, завърши:
— Това е като огън. Изгарянето в огън. Но духът хваща всичко, изгаряйки…
— Влизай — предложи тя.
Няколко дни по-късно те лежаха в тъмнината и разговаряха. Лек дъжд понесен от вятъра стенеше в гората и върху сламения покрив на колибата над тях.
— … откакто те видях — каза той. — По-точно, от деня в който се срещнахме в столовата на базата на Анкара.
На което Тамара през смях добави:
— Ти се държеше така, като че ли…
— Аз не исках това. Отказвах да го приема. Казвах си: „Не! Не! Не!“ Моята жена ми бе достатъчна, подобно нещо не се случва два пъти в живота на един мъж. Аз винаги ще я помня.
— Така и трябва — промърмори Тамара.
— Разбира се. На нея в мен аз сега мога да кажа: „Да!“; и на теб с мен: Да! Да!… Слушай, Тамара. Ти ме направи свободен, твоите ръце ме освободиха. И ме привързаха така силно към колелото и никога повече в този живот тук няма да се освободя, и никога няма да престана да те желая. Аз не искам да престана…
— Толкова е просто сега. Какво стоеше на нашия път?
— Моят страх. Моята ревност.
— Ревност ли? От Боб?
— О, да — добави той и потрепера.
— О, Рам, никога. Още от самото начало, ти…
— Объркване — зашепна мъжът. — Илюзия.
Топлината на Рам преминаваше по дължината на нейното тяло; студеният Боб се намираше студен в земята. Огънят е по-добър от земята!
Тя се събуди; той я милваше по косата и лицето, шепнеше нещо и я утешаваше.
— Заспи отново, всичко е на ред, Тамара — гласът му тежеше от сънливост и нежност.
— Какво, нима аз…
— Лош сън.
— Сън. О, не! Не беше лош; само странен.
Дъждът бе престанал и светлината на гигантската планета се процеждаше през облаците и надничаше като сивкава лека мъгла през входа на колибата. И в нея тя можеше да долови само гънката на носа му, чернотата на косата в разпиляния призрачен прах.
— Какво сънува?
— Едно момче, може би млад мъж… не, момче, на около петнадесет години. Стоеше срещу мен и сякаш изпълваше всичко, обхващайки цялото пространство, така че аз не бих могла да мина край него или да го заобиколя. Но иначе бе съвсем обикновено момче, с очила, май така беше. И ме гледаше втренчено, не заплашително и даже не ме виждаше, но продължаваше да ме гледа втренчено и да казва: „Обяви ме, обяви ме!“ Но аз не предполагах, че с нещо се опитва да ме задължи и затова му отговорих: „За какво?“ Но то само непрекъснато повтаряше: „Обяви ме!“; и тогава се събудих.
— Обяви ме! Колко смешно — подхвърли Рамачандра сънливо. — Обяви ме… Аз съм Бил…
— Да! Точно така. Аз съм Бил. Това изглежда искаше да ми каже.
— О — въздъхна дълбоко Рамачандра и тя усети, как отпуснатото й тяло започна да се напряга.
Откакто Боб умря, Тамара не се доверяваше на Н-дифите, или по-точно казано, без никакво недоверие към който и да било от тях конкретно, а бе загубила доверието си към света им като цяло; страхуваше се и от най-малкото нараняване. Неволно повдигна глава и погледна дали някой не е влязъл в колибата.
— Какво се е случило?
— Нищо лошо.
— Какво е това?
— Нищо. Върни се в съня си. Ти си разговаряла с Бога.
— В съня ли?
— Да. Той ти е казал името си.
— Бил? — каза тя и понеже тревогата и бе преминала, още и се спеше, а и Рамачандра се смееше, тя също се засмя.
— Името на Бога е Бил?
— Да, така е, Бил Копмън… или Копфмън или Капмън.
— Бик-Коп-Мен?
— „А“-то преминава в „к“, както е при „sikka“ — влакно което използуват за въдиците си — произлиза от „silk“ или коприна.
— Какви глупости плещиш?
— Бил Копмън е създателят на този свят.
— Какво? Кого е създал?
— Създал е този свят. Този Свят — Уърдо — порото, храстите „пандсу“, дори самите Н-дифи. Ти си го срещнала в съня си. Той е едно петнадесет годишно момче с очила, слаби глезени и може би с акне по лицето. Ти го видя и аз го видях с очите си. Мършаво, мързеливо и срамежливо. Непрекъснато чете разни истории, мечтае за великия рус герой, който може да ловува, да се бие и да прави любов и денем и нощем. Главата му е пълна с този герой, това е самият той, и така се случва всичко това, което ние преживяхме и което трябваше да се случи.
— Рам, спри се!
— Но ти си тази, която е товорила с него, не аз! Ти си го попитала: „За какво?“ Но той не е могъл да ти отговори. Той не знае! Той не разбира желанието си. Той е обсебен от него, хванат, привързан; не вижда и не знае нищо друго освен собственото си огромно желание. И така създава света. Само този, който е освободен от желанието, е свободен и от световете. Знаеш ли това?
Тамара погледна сякаш през рамото си и надникна в съня си.
— Той говори английски — изрече тя с нежелание.
Рамачандра кимна. Възприетия от него игрив тон и спокойствиет и възвърна увереността — бе така интересно да лежиш и да обсъждаш с някого един и същ глупав сън.
