рационалното ти обяснение е пълна глупост!
— Правилно разсъждаваш — обади се Рамачандра и не отмести тъжния си поглед от искрящия пламък.
— Очевидно е имало екип мисионери, опит за колонизация на тази планета, за който Световното правителство не знае нищо. Ние сме попаднали в нещо, което ме плаши. „Крайната“ фракция…
Внезапно влизане прекъсна Боб (Н-дифите никога не чукаха на вратата). Вътре се намърдаха Бро-Кап, двама други Стари мъже и две полуголи танцьорки на белайа, шестнадесет годишни красавици с цветя в светлокестенявите си коси. Те коленичиха край походното легло и заизреждаха меки ридаещи звуци. Бро- Кап изглеждаше толкова величествено, колкото можеше в претъпканата с хора колиба и впери презрителен поглед в ранения. Той изглежда чакаше момичетата да се успокоят, но едната дърдореше весело, а другата чертаеше кръгове около гръдните зърна на Боб с дългия си нокът.
— Увана Боб — каза Бро-Кап най-после. — Не сте ли Вие Бик-Кап-Мен?
— Аз ли? Аскиос, Уана! Не, аскиос, Бро-Кап, аз не разбирам нищо.
— Понякога Мъжът идва — каза старият Н-диф. — Той идва при Хамо или Фарве, но никога при Гунда или Алко. Той е силен и висок, със златни коси и бронзова кожа, той е велик ловец, велик борец и велик любовник. Той идва отдалече и отива надалече. Ние мислим, че това си Той. Ти не си ли Той?
— Не, не съм — каза решително Боб.
Бро-Кап пое дълбоко въздух и сбръчканите му гърди се повдигнаха високо.
— Тогава ти трябва да умреш! — изрече Старият мъж.
— Да умра ли? — повтори механично Боб, без да разбира нищо.
— Как така ще трябва да умре? От какво? — заговори настойчиво Тамара и напрягайки се, си проби път в пресата от хора и застана лице в лице със Стария мъж. — Какво искаш да кажеш с това, Бро-Кап?
— Тези хора от Гунда, които предизвикват на двубой, използуват отровни ножове — поясни Старият мъж. — Така искат да открият кой от Хамо е Бик-Кап-Мен. Отровата не го хваща.
— Каква е отровата?
— Това е тяхна тайна — каза Бро-Кап. — Гунда е пълна с лоши хора. Ние от Хамо не използваме отрова.
— В името на Исус Христос — каза Боб на чист английски. — Защо не ми казахте?
— Младите Мъже смятаха, че знаеш. Те предполагаха, че ти си Мъжа. По време на двубоя, когато остави Пит-Уот да те рани, когато ти захвърли ножа си, когато го уби, но той се съживи, те не бяха сигурни. И дойдоха в Къщата на Старите мъже да попитат. Защото ние там имаме известие за Мъжа. — В гласът на Старият мъж прозвуча гордост. — Така че аз дойдох при теб. Аскиос, Увана Боб.
Бро-Кап се обърна и излезе. Останалите Стари мъже го последваха.
— Излизайте — подвикна Боб на усмихващите се гальовно момичета. — Хайде, тръгвайте!
Те излязоха без желание, полюлявайки се и на хубавичките им личица бе изписана загриженост.
— Аз отивам до Гунда — отряза Рамачандра. — Ще видя дали нямат някаква противоотрова. — И веднага изтича навън.
Лицето на Боб беше побеляло като на мъртвец.
— Още една дяволска шега — усмихна се той тъжно.
— Ти кървеше много, Боб. Вероятно си изхвърлил с кръвта голяма част от отровата, ако наистина е имало такава. Нека погледна… Изглежда абсолютно чисто… Никакво възпаление…
— Дишането ми зачестява — забеляза младият мъж. — Най-вероятно е шок.
— Напълно е възможно. Нека погледнем в медицинския справочник.
Но там не намериха никакви препоръки и в Гунда Рам не откри противоотрова. А явно отровата въздействуваше на централната нервна система. Пристъпите започнаха два часа след посещението на Бро- Кап, честотата им нарастваше и ставаха все по-тежки. Малко след полунощ, далеч преди изгрева Боб умря.
Рамачандра опита масаж на спрялото сърце, натисна десетина пъти гръдния кош, вдигна ръцете си за поредния ход, но се спря и не го направи. Вместо това застана в стойката на танцьора-създател и разрушител.
Стиснатите дребни юмруци се разтвориха, успокоените и раздалечени пръсти увиснаха над бялото лице и бездиханните гърди.
— О! — извика силно Рамачандра и като се строполи на пода до походното легло, избухна в яростен пристъп придружен от много сълзи.
Вятърът блъскаше дъжда по покрива. Времето минаваше, а Рамачандра беше утихнал, безмълвен, толкова безмълвен колкото и Боб, до който се бе превил и над който бе разпрострял ръцете си. Накрая не издържа, зарови пръсти в косата си и изтощен се унесе в неспокоен сън.
Дъждът намаля и започна да капе, после отново се усили. Тамара загаси маслената лампа. Движенията й бяха бавни и уверени, изпълнени със знание за това което предстоеше. Тя хвърли последните съчки в огъня и седна до малкото огнище. Някой трябва да бди над умрелия и спящия не бива да спи без някой да го пази. Пламъците постепенно угасваха и бавно се заместваха от сивата зараждаща се светлина.
Н-дифските погребение, както бе предполагала Тамара, бяха груби и безсрамни. Имаше определено място, където заравяха мъртвите, там някъде недалеч в гората, за което никой не бе споменал досега и никой не го посещаваше, освен, разбира се, за погребение. С изкопаването на гроба се занимаваха единствено Старите мъже. Те сръчно оформиха плитък трап. Двама от тях заедно с Кара и Бинира помогнаха да се пренесе тялото на Боб до гроба. Аборигените на използуват ковчези — те събличат мъртвите и ги хвърлят в земята. Така е твърде студено, твърде студено, помисли си Тамара и остави бялата риза и панталоните на тялото на Боб, остави и златния часовник на китката и тъй като той не притежаваше други ценности, растла около него грижовно дългите копринено синкави листа на пандсу. Но още преди да поставят тялото в плиткия гроб тя бе го постлала със същите листа.
Четиримата мъже и жени я гледаха безизразно. Те бяха поставили тялото на една страна с леко сгънати колене. Тамара се огледа за цветя, с които да направи траурен букет, но от вида на розовите и пурпурни багри й призля, отказа се, свали златната верижка от шията си, на която висеше малък тюркоаз, подарък от майка й, едно малко късче от Земята и го постави в ръката на мъртвия. Трябваше да бърза. Старите мъже вече хвърляха изровената пръст в гроба с грубите си дървени лопати. И щом свършиха работата си четиримата Н-дифи се обърнаха и без да промълвят нито дума си тръгнаха.
Рамачандра коленичи до гроба.
— Съжалявам, че изпитвах ревност към него — произнесе тъжно той. — Ако се срещнем, когато се родим отново, ти отново ще бъдеш крал, а аз вярно куче, което ще те следва по петите.
Лингвистът се поклони дълбоко, докосна грубите и влажни буци пръст на гроба и бавно се изправи. Погледът му се спря на Тамара.
Тя познаваше тези ясни, тъмни и така печални очи, но сега не издържа и извърна лице. Нямаше какво да каже. Дойде нейния ред да плаче. Рамачандра премина направо през гроба, сякаш това бе обикновено късче земя, хвана я с ръце и я поддържа така, докато тя се разтърсваше от ридания. След първия силен пристъп, тя се овладя и двамата се отправиха надолу по тясната и полуобрасла пътека през пауновото великолепие на гората към селото.
— Изгарянето е по-добро — каза Рамачандра. — Духът се освобождава по-бързо от телесните окови и може да продължи пътя си.
— Земята е най-доброто — отвърна Тамара с нисък и дрезгав глас.
— Тамара, какво ще кажеш, ако поискаме по радиото да ни изпратят от базата в Анкара кораб?
— Не знам…
— Не е нужно да бързаш с решението.
Великолепните багри на ламабадата се размазваха и се изясняваха, отново се размазваха и изясняваха. Тя се спъна, политна, но ръката на Рамачандра, ласкава и силна, бе на мястото си.
— Ние бихме могли да продължим и да довършим това за което сме дошли.
— Етимологията на сънищата.
— Сънищата? О, не. Това е реално… много по реално отколкото бих желал да бъде! Такива са всички сънища.
След три дни те изпратиха редовната си радиограма да Анкара, вътрешната планета, където се
