като човек, който предизвиква друг на дуел. След кратко мълчание тя предложи. — Не би ли могло, просто да му дадеш момичето?
— А честта? Местната гордост и всичко около нея?
— И тя… е, доволна ли е да бъде прасе за награда?
Боб кимна.
— Моделът на ситуацията е познат — изрече тя и рязко добави: — Нищо, ама нищо чуждоземно няма около тези хора, абсолютно нищо?
— Какво?
— А, няма значение. Остави ме да помисля известно време. Рам има една идея. Слушай, Боб, смятам, че ти трябва по някакъв начин да се измъкнеш от тази историческа мисия, дори и да си загубиш имиджа. Ние винаги можем да те преместим не друго място. Така изглежда ще е по-добре, отколкото да убиеш момчето. Или ти да бъдеш убит.
— Благодаря за грижата — отвърна любезно Боб. — Не се тревожи напразно, аз ще намеря начин да ги изиграя добре.
— С подкожна инжекция ли?
— Сигурно ще пробвам карате, всъщност, нямам ясна представа. Само дето се чувствувам дяволски глупаво. Публична борба с ножове заради младо момиче. Ама че пубертетска история!
— Обществото е такова, Боб. Недорасло.
— Дошли чужденци от стая-чекмедже — той зарови пръсти в подобната си на лъвска грива коса и се изправи като се протегна. Боб беше красавец и нямаше нищо чудно, че жителите на селището го бяха избрали за свой шампион. А физическото великолепие се вдъхновяваше и одушевяваше от един интелектуален дух и не по-малко великолепен и страстно трениран ум, който търси същността на поезията заради самия себе си и този факт можеше и нищо да не означава за Н-дифите или повечето хора на Земята. Но в този миг Тамара видя младия мъж такъв, какъвто той бе всъщност — един истински крал.
— Боб — продължи тя, — кажи не! Поискай да те освободят. Ние ще трябва да се преместим.
— Не се поти напразно! — отвърна той и в знак на благодарност за нейната загриженост нежно я притисна до гърдите си. — Аз така ще напердаша това бедно копеле, че то няма и да разбере какво се е случило. И след това ще им произнеса лекция на тема: „Хигиена за Зеленяци. Убийството е вредно за здравето“. Сигурен съм, че това ще ги смае.
— Искаш ли да бъда там и да гледам?
— Искам — съгласи се той. — Особено ако той също има черен колан.
Следващият следобед тя бе на брега сред перачките както обикновено и провеждаше интересна дискусия с Кара и Либиса относно менопаузата, когато Рамачандра се появи от пауновоцветната гора и заслиза надолу по пътечката. Тамара започна да го наблюдава от камъка си сред водовъртежа и си помисли, колко чужд изглеждаше той, отдалечен, както бе казал Боб, като някой изправен дънер в първата редица срещу великолепните багри на една епична джунгла, показана на екрана на някое кино: твърде дребен, твърде черен, прекалено солиден.
— Как е корема Ви — Кара също го видя и извика, — Увана Рам?
Едва когато се приближи достатъчно близо и не бе необходимо да вика, той благоволи да отговори:
— Аскиос, Кара, много по-добре. Свърших гуото тази сутрин.
— Добре, добре. Още един чайник довечера. Вие сте само кожа и кости.
Последното бе просто нетактично от страна на Кара.
— Може би, ако яде достатъчно гуо, ще придобие цвят на човек — прецени Брела, като го оглеждаше внимателно.
Забележката на Кара за цвета на кожата накара Тамара за пръв път да обърне внимание на смуглата мургава кожа на Рамачандра. Н-дифите бяха учудващо невнимателни към детайлите.
А Брела сравни двамата чужденци и продължи в същия дух:
— Ти също, Тамара. Яж повече по човешки оцветена храна и може би няма да бъдеш толкова грозна и кафява.
— Никога не съм мислила за това — отвърна тя.
— Тамара — съобщи Рам, — ние сме поканени в къщата на Старите Мъже.
— И двамата ли? Кога?
— И двамата. Веднага.
— Как успя да го уредиш? — въпросът на Тамара бе на английски. Тя слезе от камъка, който делеше с Кара и Либиса и зацапа към брега.
— Ами, просто попитах.
— Аз също ще дойда — обяви след тях Кара и също зашляпа във водата. — Аскиос.
— Има ли право една жена да постъпва така, Кара?
— Разбира се. Това е къщата на Старите Мъже, нали? — Кара изтръска капките от малките си плоски гърди и донесе нагънатото, подобно на сари облекло почти до тях. — Да вървим. Аз ще се отбия да взема и Банира. Тя ми каза, че си струвало понякога да отиваме там и да слушаме, какво се приказва. Ще се видим направо в къщата.
Тамара, по чиито мокри крака веднага полепна сребрист речен пясък, се присъедини към Рамачандра, после двамата навлязоха в пауновата горичка и закрачиха по тясната пътечка. Тя прекалено силно усещаше кафявото му рамо до себе си, неговото тъмно, чудесно направено, фино тяло, изящния нос и строгия профил. Знаеше, че това я привлича, но не това бе най-важното сега.
— Ще има ли някаква церемония в наша чест?
— Не знам. Още не съм напълно схванал значението на някои ключови думи. Изглежда питането ми, дали може да отидем там, се оказа достатъчно и те ще ни приемат.
— Дали трябва да взимаш това? — Тамара посочи магнетофона.
— Нещо неясно става в Земята на Облаците и Кукувиците — строго произнесе той и погледът му омекна озарен от усмивка.
Двама повяхнали, прилични на бледи сенки, от малкото на брой Стари Мъже на Н-дифите вървяха пред тях към Къщата — една голяма и разнебитена землянка; още шест или седем старци седяха в кръг около огнището вътре. Връхлетя ги силна воня на поро и заедно с нея множество измърморвания: „Аскиос“. Чуждоземците се присъединиха към хората и седнаха направо на земята. Огън не беше запален. Не се виждаха някакви инструменти, нито се забелязваше атмосфера на разиграван ритуал.
Скоро се появиха Кара и Бинира, влязоха вътре и седнаха мърморейки неизбежното „аскиос“ и започнаха да си разменят безобидни шеги със Старите Мъже. От отсрещната страна на кръга — мястото се осветяваше само през отвора за дим — някой попита за нещо Кара. Тамара на разбра въпроса.
— Аз съм достатъчно стара — отвърна Кара. — Нали така?
Последва общ смях. Вътре влезе още някой, за който Бро-Кап каза, че бил някога известен ловец, грамаден мъж но вече прегърбен от годините, сбръчкан и с уста на грозна костенурка, поради загубата на зъбите. Вместо да седне заедно с другите, той отиде под отвора за дим, протегна ръце настрани и така застина. Настана мъртва тишина.
Старият ловец бавно, бавно се обърна и застана с лице срещу Рамачандра.
— Да се научите да танцувате ли сте дошли?
— Ако мога — отговори ясно Рамачандра.
— Стар ли сте?
— Вече не съм млад.
Боже мой! помисли Тамара, започва се. Дали Рамачандра ще успее да се държи както трябва? А следващият въпрос тя изобщо не можа да разбере; в него нямаше нито Млади, нито Средни Н-дифски думи. Обаче Рам изглежда разбра и отговори бързо.
— Не често.
— Кога за последен път сте донесли в къщи убит дивеч?
— Никога не съм убивал някое животно.
