прекъсване. Вчера изпратиха камион с хартия…
— Хартия?
— Половин тон! Взех двеста листа за теб. В кабинета ми са.
Той изкочи като куршум и преди тя да стигне до там, се бе заровил в купчината хартия.
— О, Господи — възкликна Геня, вдигнал един лист, — прелест, прелестен е!
И тя си помисли колко често го е чувала да казва това „прелест!“ по повод една или друга полезна сива вещ. Той не знаеше какво е прелест, никога не бе виждал. Хартията беше груба, дебела и сивкава, на големи листове, предвидени за нарязване на дребно и икономично използване, разбира се; но нека рисува на нея. И без това почти нищо друго не можеше да му даде.
— Когато ме пуснеш да изляза оттук — каза Геня, прегърнал неудобната купчина с две ръце, — ще нарисувам дъскорезницата, ще я обезсмъртя.
— По добре върви да си легнеш.
— Не мога, обещах на Моше да го бия на шах. Какво му е на него впрочем?
— Обрив, екзема.
— Той като мен ли е?
Мириам сви рамене.
— До тази година беше в ред. Пубертетът раздвижи нещо. При алергични симптоми не е необичайно.
— Какво е алергия, между другото?
— Ами може да се нарече и неуспешно приспособляване. У дома хората имаха навика да захранват бебетата с краве мляко. Някои бебета се приспособляваха към него, но други получаваха обриви, затруднено дишане, колики. Ключът на кравата не ставаше на метаболичната им ключалка. А новоционският протеинов ключ не става на нашите ключалки; затова и сме принудени да изменяме метаболизма си с хапчета.
— Щяхме ли да сме алергични на Земята?
— Не знам. Недоносените бебета са. Ървинг (той умря преди двайсет години) беше алергичен към цял ужасно дълъг списък от земни неща, изобщо не е трябвало да му позволяват да идва на горкия. Дори на Земята животът му е преминавал в постоянен задух, а като дойде тук, умря от глад при четворна доза метаболи.
— Трябвало е да не му давате метаболи. Само каша.
— Каша ли?
Единствената местна зърнена култура, раждаща достатъчно, за да си струва да бъде жъната, служеше за приготвяне на гъсто и лепкаво ядене, което не можеше да се пече.
— Изядох три купи на обяд.
— Я го виж ти, по цял ден се излежава в болницата и се жалва — възмути се Мириам, — а после си натъпква корема с тази гадост. Как може една артистична душа да яде нещо, което има вкус на желирана помия?
— Ти храниш с нея най-безпомощните си пациенти — децата — в собствената си болница! Изядох само остатъците.
— Оо, я си обирай крушите.
— Обирам си ги. Искам да порисувам, докато още има слънце. Върху лист от новата хартия, цял лист нова хартия…
Денят в клиниката се проточи, но нямаше новопостъпили. Снощи изпрати Осип вкъщи, в гипс, и след като хубаво го нахока, задето е бил толкова небрежен да преобърне трактора си. И младият Моше се бе върнал в детската къща, макар да не й харесваше как обривът му се възобновяваше на периоди. И на Рози й беше минала астмата, и сърцето на командира беше добре, доколкото можеше да се очаква от него; така че отделението беше празно, като се изключи постоянният й съквартирант от последните две седмици, Геня.
Той се бе изпънал в леглото си под прозореца, толкова отпуснат и неподвижен, че тя изпита миг на тревога, но цветът му беше добър, а дишането — равно, просто спеше дълбоко като изтощен от тежък ден на полето човек.
Геня бе рисувал. Парцалите и четките му бяха почистени, винаги си подреждаше всичко незабавно, но картината стоеше върху имровизирания статив. Напоследък той обикновено пазеше в тайна рисунките си, криеше ги, откакто хората престанаха да им се възхищават. Командирът й промърмори веднъж: „Колко са грозни! Горкото момче!“ Но тя бе чула младият Моше, застанал зад рисуващият Геня, да казва: „Как го правиш, Геня, как го правиш толкова хубаво?“ и Геня да отговаря: „Красотата зависи от очите, с които я гледаш.“
Е, така беше наистина и тя се приближи да погледне картината в мрачната следобедна светлина. Геня бе нарисувал изгледа от големия прозорец на отделението. Този път не мъгляв и недовършен, а реалистичен, прекалено реалистичен. Омразно познат. Ето ги плоския хребет на Арарат, горите и полята с кален цвят, мъгливото небе, хамбара и на преден план — ъгъл от сградата на училището. Погледът й се плъзна от нарисуваната сцена към истинската. Да прекараш часове, дни в рисуване на това! Какво прахосничество, какво губене на време!
Беше жестоко за Геня, тъжно бе да си крие по този начин картините, знаейки, че никой няма да иска да ги види, освен може би дете като Моше, очаровано от самото умение на ръката, от сръчността на майстора.
Същата вечер, докато Геня й помагаше да сложат в ред чекмеджетата със спринцовките — той беше от голяма полза из болницата напоследък, — тя заговори:
— Харесва ми картината, която си нарисувал днес.
— Днес я завърших — поправи я той. — Проклетницата ми отне цяла седмица. Тъкмо започвам да се уча да виждам.
— Може ли да я окача в Живата стая?
Той погледна към нея със спокойни и леко насмешливи очи.
— В Живата стая ли? Но всички картини там са от Дома.
— Може би е време да сложим няколко от новия ни дом.
— Заради справедливостта, а? Разбира се. Ако ти харесва.
— Много ми харесва — излъга вежливо тя.
— Не е лоша. Ще направя по-хубави, но щом свикна да се пригаждам към модела.
— Какъв модел?
— Ами, знаеш ли, човек трябва да гледа, докато види модела, докато той придобие смисъл, а после трябва да стигне и до ръката.
— Всеки, който задава на художник въпрос с думи, си е заслужил получения отговор, предполагам — заключи Мириам. — Дъра-бъра. Занеси утре пейзажа и го окачи. Художниците са толкова чувствителни по отношение на мястото и осветлението на картините си. Между другото, време е да започнеш да излизаш. По малко. По час — два на ден. Не повече.
— В такъв случай мога ли да вечерям в трапезарията?
— Добре. Тъкмо Тина ще престане да идва тук да те пази от самотата и да изяжда всички болнични порции. Това момиче гълта като вакуумна помпа. Слушай, ако излизаш през деня, ще бъдеш ли така добър да си правиш труда да носиш шапка?
— Значи смяташ, че съм прав?
— За какво да си прав?
— Че беше слънчев удар.
— Такава бе моята диагноза, ако си спомняш.
— Добре, но заслугата, че съм по-добре без метаболи, е моя.
— Не е ясно. Ти и преди си бил добре по цели седмици, а после — хоп, пак си при мен. Абсолютно нищо не е доказано.
— Но се установи модел! Преживях месец без метаболи и наддадох три килограма.
— И си напече главата, нали, мистър Всичко Знам?
