При Лоусън служеше един мъж, който наричаше себе си Хрътката, защото, твърдеше той, имал нюх към вещерството. Работата му беше да души храната, пиенето, дрехите и жените на Лоусън, всичко, което можеше да се използва от вражески магьосници срещу него; и също така да оглежда бойните му кораби. Един кораб е крехко изделие, поставено сред опасна стихия, уязвим е на заклинания и магии. Веднага щом Хрътката стъпи на борда на новата галера, той надуши нещо.
— Така, така — каза той, — кой ли е това? — Отиде при щурвала и опря ръка на него. — Умно е — рече той. — Но кой ли ще да е? Май е някой новак, мисля. — Подуши одобрително и кимна. — Много е умно.
Дойдоха пред къщата на Лодкарска улица след мръкване. Изритаха вратата и Хрътката, застанал между въоръжените и бронирани мъже, каза:
— Него. Другите ги оставете.
А на Видрата рече с тих и дружелюбен глас:
— Не мърдай.
Усещаше огромна сила в младежа и чак малко се уплаши от него. Но терзанието на Видрата беше твърде силно, а обучението му — твърде рехаво, за да му хрумне да използва магията, за да се освободи или да спре жестокостта им. Той се нахвърли срещу тях и се бори с тях като животно, докато не го удариха силно по главата. Счупиха челюстта на баща му, а леля му и майка му пребиха до несвяст, да ги научат друг път да не отглеждат вещи мъже. После отведоха Видрата.
По тясната улица не се отвори нито една врата. Никой не надникна навън да види от какво е целият този шум. Чак много време след като мъжете си отидоха, някои съседи се осмелиха да приближат и да предложат колкото могат утеха на близките на Видрата.
— О, какво проклятие, какво проклятие е това магьосничество! — ридаеха те.
Хрътката каза, че са затворили на сигурно място един вещер, а Лоусън го попита:
— За кого работи?
— Работил е в корабостроителницата, ваше величество. — Лоусън обичаше да го наричат с кралски титли.
— Кой го е наел да омагьоса кораба, тъпако?
— Изглежда, че сам е решил да го направи, ваше величество.
— Защо? Каква изгода е щял да извлече?
Хрътката сви рамене. Не държеше да споделя с Лоусън, че хората го мразят, без да имат непременно интерес от това.
— Вещ е, казваш. Можем ли да го използваме?
— Мога да се опитам, ваше величество.
— Или го дресирай, или го погреби — каза Лоусън и се залови с по-важни дела.
Смирените учители на Видрата го бяха научили на гордост. Бяха го научили да изпитва дълбоко презрение към магьосниците, които работят за хора като Лоусън и позволяват на страха и алчността да развратят магиката, та тя да се използва за зли цели. Нищо според него не можеше да бъде по-осъдително от такава измяна. Ето защо го безпокоеше, че не може да изпита същото презрение към Хрътката.
Бяха го затворили в някакъв склад в една от старите дворцови сгради, която Лоусън си бе присвоил. Нямаше прозорец, вратата беше от груб дъб, укрепен с железни ленти, и в тази врата имаше вградени заклинания, които щяха да задържат в плен и някой много по-опитен магьосник. При Лоусън имаше наети мъже с голямо умение и сила.
Хрътката не се смяташе за един от тях.
— Аз имам само нюх — казваше той. Идваше всеки ден да види дали Видрата се е съвзел от сътресението и дали се е оправило изкълченото му рамо, и да поговори с него. Според Видрата се държеше добронамерено и искрено. — Ако не искаш да работиш за нас, ще те утрепят — казваше той. — Лоусън не може да остави хора като теб на вражеската страна. По-добре се съгласи, докато още е склонен да те наеме.
— Не мога.
Видрата заявяваше това като нещастен факт, а не като морално твърдение. Хрътката го гледаше с разбиране. В живота му с пиратския крал му беше дошло до гуша от хвалби и закани, от надути и заплашващи хора.
— В какво си най-силен?
Видрата не беше склонен да отговори. Хрътката можеше да му допада, но не беше длъжен да му вярва.
— Превращение — изломоти най-сетне.
— Превъплъщение?
— Не. Само фокуси. Превръщаш едно листо в златно късче. Привидно.
В онези дни все още не съществуваха точни имена за различните видове и изкуства на магията, нито връзките между тези изкуства бяха ясни. Нямаше — както щяха да казват по-късно мъдреците на Роук — ясна наука за онова, което знаят. Но Хрътката знаеше съвсем сигурно, че пленникът му крие дарбите си.
— Не можеш да промениш собствената си външност, дори привидно?
Видрата сви рамене.
Беше му трудно да лъже. Смяташе, че просто е непохватен в това, защото му липсва опит. Но Хрътката знаеше повече. Знаеше, че самото магьосничество се съпротивлява на лъжата. Фокусът, ловкостта на ръката и лъжовното общуване с мъртъвци са противоположност на магьосничеството, стъкло, сравнено с диаманта, месинг, сравнен със златото. Те са фалшификат, а на такава почва лъжите процъфтяват. Но изкуството на магьосничеството, макар да може да се използва за лъжливи цели, се занимава с онова, което е истинско, и световете, в които то действа, са истински светове. Ето защо за истинските магьосници е трудно да лъжат за изкуството си. В душите си те съзнават, че изречената от тях лъжа може да промени света.
Хрътката го съжали.
— Знаеш ли, ако те беше разпитвал Гелък, щеше да изтръгне всичко от теб само с една-две думи, а с това и ума ти. Виждал съм какво оставя Белоликия след себе си, след като зададе въпросите си. Слушай, можеш ли изобщо да работиш с вятъра?
Видрата се поколеба и отвърна:
— Да.
— Имаш ли торба?
Ветроловците обикновено носеха кожена торба, в която, както твърдяха, държат ветровете, и я развързват, за да пуснат някой попътен вятър или да пленят насрещен. Може би беше само за показ, но всеки ветроловец си имаше торба — голям дълъг чувал или малка кожена кесийка.
— Вкъщи — каза Видрата.
Не беше лъжа. У дома той наистина си имаше кесия. В нея си държеше най-фините инструменти и либелата. А и за вятъра общо взето не лъжеше. Няколко пъти беше успявал да вкара в платното на някой кораб малко вълшебен вятър, макар да нямаше представа как да се пребори с буря или да я удържи, нещо, което един корабен ветроловец трябваше да прави. Но мислеше, че по-скоро би се удавил в морска буря, отколкото да го убият в тази дупка.
— Но не би се съгласил да използваш това умение на служба за краля?
— В Землемория няма крал — отвърна младежът, твърдо и искрено.
— Е добре, на служба при господаря ни — търпеливо се поправи Хрътката.
— Не — заяви Видрата и се поколеба. — Виж, не е толкова въпрос на неискане, колкото на неможене. Мислех да направя тапи в талпите на оная галера, долу при кила — нали се сещаш за какви тапи говоря? Щяха да избият, щом се наквасят хубаво дъските, когато навлезе в дълбоко море. — Хрътката кимна. — Но не можах да го направя. Аз съм корабостроител. Не мога да построя кораб, за да потъне. С всичките хора на борда. Ръцете ми нямаше да ми го позволят. Затова направих каквото можах. Накарах съда да си върви по
