любов, а те от омраза. Въпреки това гневът им беше само възпрян, но не и охладен. След известно време Джаспар се дръпна настрана и каза със студената си усмивка, като че ли искаше думите му да бъдат чути единствено от Веч:
— Не е ли по-добре отново да припомниш на приятеля си козар закона, който го закриля? Той изглежда съкрушен. Дали наистина си е мислил, че бих приел предизвикателство от него? Човек, който мирише на кози, ученик, който не знае още Първото преобразяване.
— Джаспар — отвърна Гед, — откъде знаеш какво знам аз?
И внезапно, без да се чуе нито дума, Гед изчезна от погледа им, а над мястото му закръжи огромен сокол, разтворил клюна си, готов за писък. Миг след това във факелните отблясъци отново застана Гед, впил помръкнал поглед в Джаспар.
Изуменият Джаспар отстъпи крачка назад, но после само сви рамене и процеди една-единствена дума:
— Илюзия.
Останалите занегодуваха.
— Това не беше илюзия — каза Веч. — Това беше истинско преобразяване. И стига вече, Джаспар, слушай…
— Колкото да докаже, че е погледнал зад гърба на учителя крадешком в Книгата за формите. И какво от това? Продължавай, козарю! Харесва ми тази клопка, която слагаш сам на себе си. Колкото повече се опитваш да докажеш, че си достоен за мен, толкова повече се показваш такъв, какъвто си в действителност.
При тези думи Веч се извърна към Гед и му каза много тихо:
— Ястребе, бъди мъж и остави това сега… Ела с мен. Гед погледна приятеля си, усмихна се, но само го помоли да подържи за миг Оеж. После свали от рамото си малкия отак, където той се намираше, както обикновено, и го сложи в ръцете му. Животинчето, което никога не беше позволявало да го докоснат, сега отиде при Веч, изкатери се по ръката му и се сви на рамото му, без да изпуска от очи господаря си.
— Хайде — Гед подкани Джаспар тихо, както преди, — какво ще сториш, за да докажеш, че ме превъзхождаш?
— Нищо не е необходимо да сторя, козарю. И все пак ще го направя. Ще ти дам възможност. Завистта те яде като червей. Нека изгоним червея. Веднъж на Роукската могила ти се похвали, че гонтийските магьосници не си играят. Да вървим на могилата и да ни покажеш какво правят тогава. А след това може и аз да ти покажа малко заклинателство.
— Точно това бих желал да видя — отвърна Гед. По-малките момчета, свикнали да виждат как ядът му изригва при най-малкия намек за пренебрежение или обида, гледаха с учудване сегашното му хладнокръвие. В погледа на Веч нямаше учудване, а нарастващ страх. Той се опита да се намеси отново, но Джаспар му каза:
— Стой настрана, Веч! Е, козарю, какво ще направиш с възможността, която ти давам? Илюзия ли ще ни покажеш, огнено кълбо ли, или пък заклинание за лекуване на крастави кози?
— Какво би искал да сторя, Джаспар?
— Ако питаш мен, можеш да призовеш дух от мъртвите — сви рамене по-възрастният младеж.
— Ще го сторя.
— Няма — Джаспар го погледна право в очите с ярост, която не можеше повече да скрива зад презрението си. — Няма. Не можеш. Само се хвалиш…
— Кълна се в името си, ще го сторя!
За момент никой не помръдна.
Гед се откопчи от Веч, който се опитваше да го задържи със сила и излезе от двора, без да се обръща. Танцуващите светлинки над главите им угаснаха и по-тънаха в мрака. Джаспар се поколеба за миг и след това го последва. Изпълнени с любопитство и страх, останалите мълчаливо тръгнаха след тях на групички.
Тъмните склонове на могилата се издигаха в летния вечерен мрак, предвестник на луната. Присъствието на този хълм, където бяха извършвани много чудеса, тежеше във въздуха около тях като надвиснало бреме. Изкачвайки се, те се замислиха за дълбоките му корени, по-дълбоки от морето, достигащи чак до старите, слепи и тайнствени огньове в сърцето на земята. Спряха на източния скат. Над черната трева на хребета пред тях блещукаха звезди. Нямаше и помен от вятър.
Гед се изкачи няколко крачки по-нагоре от останалите, обърна се и каза ясно:
— Джаспар, кой дух да повикам?
— Който пожелаеш. Никой няма да те послуша. — Като че ли гласът му трепереше. Може би трепереше от гняв.
— Страхуваш ли се? — попита го Гед тихо и подигравателно.
Но дори не дочака отговора му, ако въобще имаше такъв. Джаспар вече не го интересуваше. Тук на могилата изчезнаха и омраза, и ярост и бяха заменени с чувство на пълна увереност. Нямаше защо да завижда на никого. Знаеше, че на това мрачно и омагьосано място тази нощ силата му е по-голяма от всякога. Тя изпълваше полека-лека жилите му и изведнъж Гед започна да трепери под неудържимия й напор. Сега усещаше, че Джаспар стои много по-ниско от него и че сигурно е бил изпратен само за да го доведе тук тази нощ — не съперник, а просто слуга на съдбата на Гед. Чувствуваше как корените под краката му се спускат надълбоко в мрака, а над главата си виждаше сухите, далечни огънчета на звездите. Той можеше да се разпорежда над всичко между небето и земята, да заповядва. Сега стоеше в центъра на света.
— Не се страхувай! — каза Гед с усмивка. — Ще повикам дух на жена. Няма защо да се страхуваш от жена. Ще извикам Елфаран, красавицата от „Подвигът на Енлад“.
— Тя е умряла преди хиляда години, костите й лежат дълбоко под морето на Еа, а може и никога да не е съществувала.
— Нима годините и разстоянията имат значение за мъртвите? Нима песните лъжат? — отвърна Гед отново с безобидна насмешка в гласа. — Наблюдавай въздуха между ръцете ми.
Той се извърна настрана и застана неподвижно. Величествено и бавно протегна ръце-жестът на приветствуване, с който започва призоваването, и заговори.
Беше прочел руните на това заклинание за призоваване в книгата на Оджиън преди повече от две години и оттогава не ги беше виждал. Беше ги прочел в мрака. Сега тук в мрака, като че ги четеше отново от страница, отворена пред него в нощта. Но вече разбираше това, което четеше, изговаряше го дума по дума на глас и виждаше знаците, сочещи как трябва да се направи заклинанието със звука на гласа и движението на тялото и ръката.
Останалите момчета наблюдаваха безмълвно и неподвижно.Само ротреперваха от време на време, тъй като великото заклинание започваше да действува. Гласът на Гед беше все още слаб, но променен, дълбок и напевен и думите, които изговаряше, им бяха непознати. Той млъкна. Ненадейно в тревата с тътен се издигна вятър. Гед падна на колене и извика високо. След това се просна напред, като че ли искаше да прегърне с протегнатите си ръце земята, и когато се изправи, едва удържаше в прегръдките си нещо тъмно, нещо тъй тежко, че той с огромни усилия се мъчеше да се вдигне на крака. Горещият вятър стенеше в черните, люлеещи се треви на могилата. Дори и да имаше звезди, сега никой не ги виждаше.
Словата на заклинанието просъскваха неясно в устата на Гед и той извика високо и отчетливо:
— Елфаран! И отново:
— Елфаран!
И за трети път:
— Елфаран!
Безформената тъмна маса, която бе вдигнал, се разцепи. Раздели се и в разперените му ръце проблесна бледа нишка светлина — неясен овал, издигащ се от земята до ръцете му.В този светлинен овал за миг се раздвижи някаква форма с човешки очертания — висока жена, която гледаше назад през рамо. Лицето й беше красиво, печално и изпълнено със страх.
Духът остана смътен само за миг, след това бледият овал в прегръдката на Гед засия с ярка светлина, която се разшири и разпростря — една цепнатина в мрака на земята и нощта, разкъсване на световната тъкан, през което лумна страховито сияние. И тогава през зейналия процеп се изкатери нещо, прилично на
