вълмо от черна сянка. Бързоподвижно и уродливо, то скочи право към лицето на Гед.
Гед залитна под тежестта му и нададе кратък, пресипнал вик. Малкият отак, животното, което нямаше глас, също извика високо и скочи от рамото на Веч, готово да се хвърли в бой.
Борейки се, Гед се строполи в гърчове, а светлият процеп в световния мрак над него продължаваше да се разширява и удължава. Момчетата, които гледаха, избягаха, а Джаспар се наведе към земята, за да скрие очите си от ужасяващата светлина. Единствено Веч се спусна към приятеля си. И единствен той съзря впилата се в Гед кълбеста сянка, която разкъсваше плътта му. Приличаше на черен звяр, голям колкото дете, но се надуваше и свиваше, и нямаше ни глава, ни лице, а само четири лапи с хищни нокти, които се вкопчваха и деряха. Веч захлипа от ужас, ала въпреки това протегна ръце да откъсне нещото от Гед. Но още преди да го докосне, той се вцепени на мястото си и не можеше да помръдне.
Непоносимата светлина избледня и съдраните краища на света бавно се събраха отново. Наблизо се чуваше тих глас, чийто звук приличаше на шепот на дърво или на игрив водоскок.
Звездите отново се показаха и тревите на склона побеляха от светлината на изгряващата луна. Нощта беше изцелена. Възстановено и непоклатимо цареше равновесието между светлината и мрака. Сянката-звяр я нямаше. Гед лежеше по гръб с разперени ръце, сякаш все още приветствуваше духа и правеше заклинанието. Лицето му беше почерняло от кръв и по ризата му имаше огромни черни петна. Малкият отак се беше свил на рамото му и трепереше. А над него стоеше старец, чието наметало проблясваше на лунната светлина — Върховният жрец Немерл.
Сребърният връх на жезъла му описваше кръгове над гърдите на Гед. После докосна леко веднъж сърцето му и веднъж устните, а през цялото време Немерл не спираше да шепне. Гед се раздвижи и устните му се разделиха, щом направи усилие да си поеме дъх. Тогава Върховният жрец вдигна жезъла, опря го в земята и тежко се облегна върху него с наведена глава, като че ли едва стоеше на крака.
Веч усети, че отново може да се движи. Огледа се и видя, че не е вече сам. Бяха дошли Повелителят на призоваването и Повелителят на промените. Не може да се направи голяма магия, без тя да се отрази върху такива люде, а те знаеха как да се отзоват бързо при нужда, въпреки че никой не беше по-бърз от Върховния жрец. Сега изпратиха за помощ — някои придружиха Върховния жрец, а други, между които и Веч, понесоха Гед към покоите на Повелителя на билките.
Цяла нощ Повелителят на призоваването не напусна поста си на Роукската могила. Ала нищо не помръдваше на склона, където беше разкъсана световната тъкан. Никаква сянка не изпълзя на лунната светлина, търсейки процепа, през който да се завърне в собствените си владения. Тя бе избягала и от Немерл, и през могъщите омагъосани стени, които заобикалят и закрилят остров Роук, и сега се намираше някъде по света. Криеше се някъде в света. Ако Гед беше умрял тази нощ, сянката можеше да се опита да намери отворената от него врата и да го последва в царството на смъртта, или пък да си отиде там, откъдето бе дошла. Ето какво чакаше Повелителят на призоваването на Роукската могила. Ала Гед оживя.
Сложиха го да легне в лечебните покои и Повелителят на билките се зае с раните по лицето му, врата и рамото му, Това бяха дълбоки, разкъсани и прокълнати рани. Черната кръв в тях не спираше и избиваше дори през заклинанията и наложените върху тях увити в паяжина листа. Гед лежеше безмълвен и с невиждащи очи. Бавният огън на треската го измъчваше безмилостно и никакво заклинание не можеше да го охлади.
Недалеч, в двора с игривия водоскок, лежеше Върховният жрец, също така неподвижен, ала студен, много студен. Живот имаше само в очите му, които гледаха осветените от луната водни струи и трепкащите листа. Тези, които бяха при него, не изговаряха заклинания, нито пък го лекуваха. Само тихо си продумваха по някоя дума и отново обръщаха глави към учителя си. Той лежеше неподвижен, а орловият му нос, високото му чело и бялата му коса изглеждаха още по-прозрачно бели на лунната светлина. За да спре действието на развилнялото се заклинание и да прогони сянката от Гед, Немерл беше изчерпал цялата си магическа сила, а с нея си бе отишла и физическата му сила. Той умираше. Но смъртта на един велик жрец, който много пъти през живота си е прекосявал сухите и стръмни скатове на царството на смъртта, е необикновена, защото умиращият не си отива сляпо, а уверено, тъй като познава пътя. Когато Немерл отправяше поглед нагоре, през листата на дървото, останалите не знаеха дали вижда летните, избледняващи от зората звезди, или други звезди, никога незалязващи зад хълмовете, които не виждат утрото.
Оскилският гарван, негов любимец от тридесет години, беше изчезнал. Никой не го бе видял къде е отишъл.
— Лети пред него — каза Повелителят на градежа, докато будуваха.
Настъпи топъл и ясен ден. Големият дом и улиците на Туил бяха смълчани. До обед не се чу никакъв глас и тогава железните камбани проговориха високо от Кулата на Повелителя на песните с погребален звън.
На следващия ден Деветимата от Роук се събраха някъде под тъмните дървета на Горската обител. И там дори те издигнаха наоколо си девет стени от мълчание, така че ни човек, ни някаква сила да не може да им продума или да ги чуе, докато избират новия Върховен жрец измежду жреците на Землемория. Бе избран Геншър от Уей. Веднага по Вътрешно море беше изпратен кораб до остров Уей да доведе на Роук Върховния жрец. На руля стоеше Повелителят на ветровете. Той отправи магическия вятър към платното, корабът тръгна бързо и изчезна от погледите.
За тези събития Гед не знаеше нищо. Цели четири седмици през това горещо лято той лежа сляп, глух и ням. Само от време на време изстенваше и извикваше като животно. Накрая изпълнените с търпение изкуства на Повелителя на билките оказаха лечебното си въздействие и раните започнаха да се затварят, а треската го остави на мира. Лека-полека той като че ли започна отново да чува, ала не проговаряше. Един ясен есенен ден Повелителят на билките отвори капаците на прозореца в стаята му. От онази мрачна нощ на Роукската могила Гед бе виждал само мрак пред очите си. Сега видя дневната светлина и грейналото слънце. Скри набразденото си от белези лице в ръцете си и заплака.
С настъпването на зимата той все още говореше със заекване, затова Повелителят на билките го държеше в лечебните си покои, като се опитваше постепенно да възвърне духовната му и физическа сила. Пусна го едва когато дойде пролетта и веднага го изпрати при Върховния жрец Геншър, за да му се закълне във вярност. Гед не беше имал възможност да изпълни дълга си заедно с останалите учители и ученици, когато Геншър дойде на Роук.
Не позволиха на никой от другарите му да го посети по време на болестта и сега, като минаваше, някои от тях се питаха:
— Кой е този?
По-рано Гед беше лек, жилав и силен. Сега, омаломощен от болка, той вървеше колебливо и не вдигаше лице, тъй като лявата му страна беше побеляла от белези. Избягваше и познати, и непознати. Отиде право в двора с водоскока. Там, където едно време го бе очаквал Немерл, сега го очакваше Геншър.
И новият Върховен жрец, подобно на предишния, беше загърнат с бяло наметало, но като повечето жители на Уей и Източния разлив, Геншър имаше черна кожа и черни очи под гъстите вежди.
Гед коленичи и му обеща вярност и покорство. Геншър не отвърна веднага.
— Знам какво си направил — каза той накрая, — ала не знам какво представляваш. Не мога да приема клетвата ти.
Гед се изправи и се подпря с ръка на дръвчето до водоскока, за да не залитне. Все още бавно намираше думите:
— Трябва ли да напусна Роук, господарю мой?
— Искаш ли?
— Не.
— Какво искаш?
— Да остана. Да се уча. Да поправя… злото…
— Самият Немерл не можа да направи това. Не, няма да ти позволя да напуснеш Роук. Само силата на учителите тук и отбранителните стени на този остров, които не допускат воините на злото, могат да те закрилят сега. Ако излезеш вън от тях, онова, което си пуснал на свобода, ще те намери веднага, ще се настани в теб и ще те овладее. Няма да си повече човек, а „гебет“ — кукла, изпълняваща злата воля на
