— Не мога да узная онова, което ми трябва. Името и.
— Теренон познава всички, които някога са се раждали и умирали, всички същества преди и след смъртта, неродените и неумиращи неща, световете на светлината и мрака и той ще ти каже това име.
— А цената?
— Няма цена. Казвам ти, че той ще ти се подчинява, ще ти служи като роб.
Потресен и измъчван, Гед не отговори. Сега тя държеше ръката му с двете си ръце и го гледаше в очите. Слънцето беше потънало в мъглите, които закриваха хоризонта, и въздухът бе помътнял, но лицето й все повече засияваше от възторг и тържество, като виждаше как се разколебава волята му.
— Ти ще бъдеш по-могъщ от всички хора — шепнеше тихо тя, — техен цар. Ще управляваш, а аз ще управлявам заедно с теб…
Внезапно Гед се изправи и пристъпи напред. В този миг видя Владетеля на Теренон, който стоеше до вратата и слушаше разговора им с едва доловима усмивка.
Погледът на Гед се проясни, разумът му — също. Той се обърна към Серет и каза със заекване:
— Светлината разгромява мрака. Светлината. Едва беше изрекъл тези думи и те като че ли осветиха пътя, по който наистина бе привлечен и примамен тук. Бяха използвали страха му като водач и веднъж добрали се до него, възнамеряваха да го задържат. Действително го бяха спасили от сянката, тъй като не искаха да бъде завладян от нея, преди да стане роб на камъка. Щом силата на камъка покореше волята му, те щяха да я пуснат да влезе, тъй като един гебет е по-добър роб от човека. Само да бе докоснал камъка или да му бе заговорил и щеше да бъде загубен завинаги. И все пак, както сянката, която не можа съвсем да го застигне и завладее, така и камъкът не можа съвсем да се възползва от него. Гед почти бе отстъпил, ала не съвсем. Не се бе поддал. А Злото много трудно може да завземе неподатлива душа.
Той стоеше между двамата, които бяха отстъпили, които се бяха поддали, и гледаше ту единия, ту другия. Бендереск се приближаваше към тях.
— Казах ли ти — обърна се Владетелят на Теренон със сух глас към жена си, — че ще се изплъзне от ръцете ти, Серет? Хитри глупци са твоите гонтски заклинатели. И ти, жено от Гонт, си глупачка, намислила да измамиш и двама ни, да ни управляваш с красотата си и да използваш Теренон за собствените си цели. Ала Владетелят на камъка съм аз, аз и ето как постъпвам с невярната жена — „Екаврое аи олуантар“…
Това беше заклинание за преобразяване и Бендереск вдигна дългите си ръце, за да превърне свилата се от ужас жена в нещо отвратително — в свиня, куче или лигава вещица. Гед пристъпи напред и удари с ръце ръцете на владетеля, изричайки само една кратка дума. И въпреки че нямаше жезъл и се намираше в чужда, порочна и завладяна от тъмна сила земя, волята му възтържествува. Бендереск не се помръдна от мястото си, вперил невиждащ и изпълнен с омраза поглед в Серет.
— Ела — каза тя с треперещ глас, — Ястребе, ела бързо, преди да е призовал слугите на камъка…
Подобно на ехо, из кулата се понесе глух тропот, който преминаваше през камъните на пода и стените — сух, треперещ ропот, като че говореше самата земя.
Серет сграбчи Гед за ръката и хукна заедно с него надолу по дългите извити стълби през коридори и зали. Излязоха в двора, където последните сребърни отблясъци на деня все още осветяваха мръсния, утъпкан сняг. Трима от крепостните слуги препречиха пътя им със сърдити и питащи очи, като че ли ги бяха заподозрели в заговор срещу господаря им.
— Стъмва се, господарке — каза единият.
— Сега не можеш да излезеш — допълни другият.
— Изчезвайте от пътя ми, влечуги! — извика Серет и заговори на съскаща оскилска реч. Изведнъж слугите се отдръпнаха от нея и се строполиха на земята в гърчове. Единият от тях зарева с глас.
— Трябва да излезем през вратата, няма друг изход. Виждаш ли я? Можеш ли да я намериш, Ястребе? — Тя го дърпаше за ръката, ала той се колебаеше.
— Какво заклинание им направи?
— Налях вряло олово в костите им, ще умрат от него. Бързо, казвам ти, че ще пусне слугите на камъка, а аз не мога да намеря вратата. Над нея лежи силна магия. Бързо!
Гед не можеше да проумее думите й, тъй като виждаше омагьосаната врата толкова ясно, колкото и каменната арка, през която погледът му стигаше до нея. Той преведе Серет през арката, после — по неутъпкания сняг на най-външния двор и с магическото слово за отваряне — през вратата в изградената от заклинания стена.
Щом излязоха от сребристия сумрак на Двора на Теренон, Серет се промени. Не че стана по-малко красива на призрачната светлина над хълмовете, но в красотата й сега прозираше жестокостта на магьосница и Гед най-после я позна — това беше дъщерята на Владетеля на Ри Алби, дъщерята на магьосницата от Оскил, която едно време му се бе подигравала в зелените ливади над къщата на Оджиън и го бе изпратила да прочете заклинанието, което пусна сянката на свобода. Но сега той нямаше време да мисли за това, тъй като се оглеждаше с изострени сетива и търсеше врага — сянката, която навярно го очакваше някъде извън омагьосаните стени. Навярно тя все още беше в образа на гебет, облечена а смъртта на Скьор, или пък се криеше в сгъстяващия се мрак, готова да го завладее и да слее безформеността си с живата му плът. Гед усещаше близостта й, ала не я виждаше. Но изведнъж погледът му се спря на малко, тъмно петно — нещо, полузаровено в снега на няколко крачки от вратата. Той се наведе и внимателно го вдигна с двете си ръце. Беше отакът. Меката му, къса козина бе цялата сплъстена от кръв, а телцето му беше вкоченено и изстинало.
— Преобрази се! Преобрази се! Идат! — изкрещя Серет, сграбчи го за ръката и посочи кулата, която се извисяваше в мрака зад тях като висок бял зъб. От тесните прозорчета близо до основите й изпълзяваха тъмни същества. Те се издигаха, пляскайки с дългите си криле, кръжаха над стените и се упътваха към Гед и Серет, застанали беззащитни на склона на хълма. Глухият тропот, който бяха чули в крепостта, се бе засилил и превърнал в трусове и стенания под краката им.
Сърцето на Гед се изпълни с гняв и яростна омраза към всичките жестоки и смъртоносни същества, които го бяха лъгали, мамили и преследвали.
— Преобрази се! — му изкрещя Серет и с изречено на един дъх заклинание се смали и превърна в сива чайка, която отлетя. Ала Гед се наведе, откъсна тънък, сух стрък дива трева, щръкнал от снега, където бе лежал мъртвият отак и му заговори на Истинската реч. Стръкът започна да се удължава и надебелява и накрая Гед държеше в ръката си голяма тояга — магьоснически жезъл. Този път той не лумна с гибелен пламък, когато Гед го размаха срещу налитащите черни, крилати същества от Двора на Теренон, а само запламтя с белия жречески огън, който прогонва мрака, без да изгаря.
Летящите зверове се спуснаха отново в атака — грозни изчадия, по-стари от птиците, драконите и хората, отдавна забравени от светлината на деня, ала съживени от древната, пагубна, незабравяща сила на камъка. Гед усещаше бръснещия замах на ноктите им около себе си и му прилошаваше от мъртвешката смрад. С ожесточение отвръщаше на ударите с удари и ги отбиваше с огнената тояга, създадена от гнева му и от стрък дива трева. Изведнъж всички те се издигнаха като гарвани, подплашени от мършата и полетяха, безмълвно пляскайки с криле, в посоката, накъдето бе отлетяла Серет в образа на чайка. На пръв поглед огромните им криле се движеха бавно, ала те летяха бързо, тъй като всеки плясък ги отнасяше далеч напред. Нямаше чайка на света, която би могла да им избяга.
Мигновено, както бе направил на Роук, Гед прие образа на голям ястреб, на онзи странствуващ ястреб, който лети като стрела, като мисъл. Острите му, здрави криле го понесоха по следите на преследвачите му. Наоколо се смрачаваше и в облаците проблясваха звезди. Той съзря пред себе си как черното, настръхнало ято се спуска върху някаква точица във въздуха под тях. Отвъд това черно вълмо морето бледнееше в сивотата на последните отблясъци дневна светлина. Мигновено и с прибрани криле ястребът-Гед, се спусна към изчадията на камъка и ги разпръсна като водни капки от подхвърлен в морето камък. Ала те вече бяха хванали жертвата си. По клюновете им имаше кръв, а в ноктите им — бели пера и по сивкавите вълни пред тях нямаше и следа от лекия полет на чайката.
Те вече се извръщаха отново към Гед и се приближаваха бързо и тежко с разтворени железни клюнове, ала той се издигна над тях, нададе ястребовия вик, изпълнен с предизвикателна ярост, и се стрелна над високите вълни в открито море.
Изчадията на камъка заграчиха, описаха няколко кръга и след това едно по едно тежко полетяха обратно към сушата. Древните сили не можеха да прекосят морето, тъй като всяка една от тях беше свързана с някакъв остров, с определено място като пещера, камък или бликащ извор. Черните същества се
