му даде вода. Щеше да му даде смърт, смърт, смърт, смърт, смърт.
В този черен час от живота й при нея се появи Косила, крачейки тромаво из съкровищницата в тежките си черни зимни одеяния.
— Онзи мъж мъртъв ли е вече? Арха вдигна глава. В очите й липсваха сълзи, нямаше какво да крие.
— Струва ми се, че да — отвърна тя, отупвайки полите си от праха. — Светлината му е угаснала.
— Може да хитрува. Лишените от душа са много коварни.
— Ще изчакам още един ден, за да се уверя.
— Да, един-два дена. После Дюби може да слезе долу и да го изнесе. Той е по-силен от стария Манан.
— Но Манан е слуга на Безименните, докато Дюби не е. Има места в Лабиринта, където Дюби не бива да ходи, а крадецът се намира в някое от тях,
— Защо да не бива, след като вече е осквернено…
— Ще бъде пречистено чрез неговата смърт — каза Арха.
По израза на Косила тя забеляза, че сигурно има нещо особено в собственото й лице.
— Това владение е мое, жрице. Аз съм длъжна да се грижа за него, както изискват от мене моите Повелители. Не са ми нужни повече уроци как се убива.
Лицето на Косила бавно се отдръпна в черната качулка като пустинна костенурка в черупката си — свъсено и студено.
— Много добре, господарке.
Разделиха се пред олтара на Боговете-близнаци. Без да бърза повече, Арха се запъти към Малкия дом и по-вика Манан да я придружи. Подир разговора си с Косила вече знаеше какво да прави.
Заедно с Манан изкачиха хълма, минаха през Тронната зала и след това в Подземието. Натиснаха задружно дългата дръжка и отвориха Желязната врата на Лабиринта. Там запалиха фенери и влязоха. Арха го поведе към Рисуваната стая и оттам — по пътеката към Голямата съкровищница.
Крадецът не беше стигнал много далеч. Двамата с Манан не бяха изминали и петстотин крачки по криволичещия път, когато се натъкнаха на него — свит в тесния коридор като захвърлена купчина дрипи. Преди да падне, бе изпуснал жезъла си, който лежеше на известно разстояние от него. Устата му бе разкървавена, очите — леко притворени.
— Жив е — каза Манан, като коленичи и постави огромната си жълтеникава длан върху потъмнялото гърло, за да напипа пулса. — Да го удуша ли, господарке?
— Не. Искам го жив. Вдигни го и го пренеси след мене.
— Жив ли? — попита разтревожен Манан. — Защо, малка господарке?
— За да бъде роб на Гробниците! Престани да говориш и прави каквото ти казвам.
С лице, по-тъжно откогато и да било, Манан се подчини и метна младия мъж през рамо без усилие, като дълга торба. С този си товар той се заклатушка подир Арха. Така не можеше да върви продължително. Спираха десетки пъти по обратния път, за да смогне Манан да си поеме дъх. При всяко спиране коридорът изглеждаше все един и същ — прилепнали сиво-жълтеникави камъни, които преминаваха в свод, грапава скална настилка, застоял въздух. Манан пъшкаше и охкаше, непознатият лежеше неподвижно, двата фенера очертаваха кръг слаба светлина, избледняваща в мрака надолу по коридорите и от двете страни. При всяка почивка Арха отливаше от манерката вода в пресъхналите устни на мъжа, всеки път по малко, за да не го убие внезапният прилив на живот.
— Към Затворническата стая ли? — попита Манан, щом достигнаха прохода, извеждащ към Желязната врата. Тук Арха за първи път се замисли къде да отведе затворника. Не знаеше.
— Не, не там — каза тя.
Прилошаваше и от спомена за пушека, вонята и безсловесните, слепи лица със сплъстени коси. А и Косила можеше да отиде в Затворническата стая.
— Тоя… той трябва да остане в Лабиринта, за да не си възвърне магическата сила. В коя ли стая…
— Рисуваната стая има врата, ключалка и шпионка, господарке. Ако на вратите може да се разчита при човек като него.
— Тук, долу, той е лишен от силата си. Занеси го там, Манан.
Така че Манан го повлече обратно по наполовина вече изминатия път, останал без дъх и сили да протестира. Когато накрая влязоха в Рисуваната стая, Арха свали дългото си, тежко зимно наметало от вълна и го постла на прашния под.
— Сложи го върху него — рече тя. Манан се ококори от ужас и изхриптя:
— Малка господарке…
— Искам този човек да живее, Манан. Той ще умре от студ, погледни го как се тресе.
— Ще оскверни дрехата ти. Жреческата дреха. Той е мъж, неверник — изломоти Манан, а малките му очички се свиха сякаш от болка.
— Тогава ще изгоря наметалото и ще поискам да ми изтъкат ново! Хайде, Манан!
При тези думи той се наведе покорно и свлече затворника от гърба си върху черното наметало. Мъжът лежеше неподвижен като мъртъв, но пулсът му тежко туптеше в гърлото и понякога спазъм разтърсваше цялото му тяло.
— Трябва да го оковем — каза Манан.
— Нима ти изглежда опасен? — присмя се Арха.
Ала когато Манан посочи забитата в камъка желязна халка, където затворникът можеше да бъде прикован, тя го изпрати да донесе верига и окови от Оковната стая. Той замрънка надолу из коридорите, като си повтаряше посоките под нос. Беше ходил до Рисуваната стая и преди, но никога сам.
Рисунките по четирите стени сякаш се движеха на светлината на фенера, потрепваха причудливите човешки фигури, приклекнали или изправени, с отпуснати криле в извънвременната пустота.
Тя коленичи и започна да влива глътки вода в устата на затворника. Най-после той се изкашля и немощно протегна ръце към манерката. Арха го остави да пие. Гостът отново се отпусна назад с намокрено лице, омазано с прах и кръв, и промърмори една-две думи на език, който й беше непознат.
Манан най-сетне се завърна, влачейки дълга верига, огромен катинар с ключ и желязна скоба, която постави около кръста на мъжа и я заключи.
— Не е достатъчно пристегната, може да се измъкне — мърмореше той, докато закрепваше края на веригата за халката, забита в стената.
— Няма, погледни.
С по-малко страх от затворника сега Арха провря ръка между скобата и ребрата на мъжа:
— Освен ако не гладува повече от четири дни.
— Малка господарке — започна Манан плачливо. — Не се съмнявам, но… за какво им е този роб на Безименните? Той е мъж, малката ми.
— А ти си стар глупак, Манан. Хайде вече, престани да се суетиш.
Затворникът ги наблюдаваше със светлите си угрижени очи.
— Къде му е жезълът, Манан? Ето го. Ще го взема. В него се крие магия. О, и това. Ще прибера и него.
С внезапен жест тя улови сребърната верижка, която се подаваше на шията изпод туниката на мъжа, и я измъкна през главата му, макар че той се опита да хване ръцете и и да й попречи. Манан го ритна в гърба. Тя разлюля верижката над него, без да му позволи да я достигне.
— Това ли ти е талисманът, магьоснико? Нима е скъп за тебе? Що за ценност — не можа ли да се сдобиеш с по-добър? Аз ще ти го запазя.
И Арха нахлузи верижката през главата си и скри висулката под тежката яка на своята вълнена роба.
— Не знаеш как да си служиш с него — проговори той съвсем пресипнал и с лошо произношение на каргадски език, но съвсем ясно.
Манан отново го ритна и магьосникът изгрухтя от болка и притвори очи.
— Остави го, Манан. Хайде.
Тя излезе от стаята. Манан я последва, мърморейки.
През нощта, когато всички светлини на Мястото угаснаха, отново изкачи хълма сама. Напълни манерката си от кладенеца в помещението зад трона и понесе водата и един голям, плосък, безквасен самун от елдово
