брашно към Рисуваната стая на Лабиринта. Сложи ги до вратата, близо до затворника. Той спеше, без да помръдне. Върна се в Малкия дом и тази нощ тя също спа дълго и дълбоко.
Рано следобед отново отиде сама в Лабиринта. Хляба го нямаше, манерката беше пресушена, непознатият седеше облегнат на стената. Лицето му изглеждаше отблъскващо от мръсотия и струпеи, но с будно изражение.
Тя застана в другия край на стаята, за да не може той, както бе окован, да я достигне, и се загледа в него. После отмести поглед, обаче нямаше върху какво да го съсредоточи. Нещо й пречеше да заговори. Сърцето й биеше от страх, макар че причина за страх нямаше. Гостът беше изцяло в нейните ръце.
— Приятно е да бъдеш на светло — мекият му, дълбок тембър я смути.
— Как те наричат? — властно запита тя. Собственият й глас й се стори необичайно висок и тънък.
— Най-често ме наричат Ястреба.
— Ястреба? Това ли ти е името?
— Не.
— Кое е тогава?
— Не мога да ти кажа. Ти ли си Първата жрица на Гробниците?
— Да.
— Как те наричат?
— Наричат ме Арха.
— Погълнатата — това ли означава името ти? Той я наблюдаваше внимателно и мрачно. Съвсем леко се усмихна.
— Как е името ти?
— Нямам име. Не ми задавай въпроси. Откъде си дошъл?
— От Запад, от Вътрешните земи.
— От Хавнър ли?
Туй беше единственото название на град или остров от Вътрешните земи, което тя знаеше.
— Да, от Хавнър.
— Защо си дошъл?
— Гробниците на Атуан са прочути сред моя народ.
— Но ти си иноверец, безбожник.
Тя тръсна глава.
— О, не, жрице. Аз вярвам в Силите на мрака! Срещал съм Безименните и на други места.
— На какви други места?
— В Архипелага — във Вътрешните земи има места, които принадлежат на Древните сили на Земята, както е тук. Ала никое не е толкова голямо. Никъде другаде не притежават храм и жрица и не се прекланят пред тях така, както тук.
— Да не би да си пристигнал да им се поклониш? — присмя се тя.
— Дойдох да ги ограбя — беше неговият отговор. Арха се загледа в мрачното му лице:
— Самозванец.
— Разбирах, че няма да бъде лесно.
— Лесно ли? Невъзможно е! Щеше да го знаеш, ако не беше безбожник. Безименните пазят онова, което им принадлежи.
— Това, което търся, не им принадлежи.
— Сигурно принадлежи на теб.
— Мое е правото над него.
— Какъв трябва да си тогава — бог? Или крал? Тя го огледа от главата до петите: окован, мръсен, изтощен.
— Не си нищо повече от един крадец. Без да отговори, той надзърна в очите й.
— Нямаш право да ме гледаш! — сряза го Арха.
— Господарке, не съм искал да те обидя. Аз съм странник и случаен пътник. Не познавам вашите обичаи, нито обноските, дължими на Жрицата на Гробниците. В твоя власт съм и моля да ме извиниш, ако съм те обидил.
Остана безмълвна и почувства в миг как съвсем глупаво гореща кръв изби по бузите и. Но той не я гледаше и не забеляза изчервяването и. Беше отместил мрачния си взор, подчинявайки й се.
Известно време не каза нищо. Рисуваните фигури наоколо ги следяха с тъжни, слепи зеници.
Тя носеше глинена стомна с вода. Очите му се рееха към стомната и след малко Арха предложи:
— Пий, ако искаш.
Той веднага се хвана за стомната, вдигна я леко като винена чаша и отпи дълга, дълга глътка. После намокри края на ръкава си и почисти, доколкото можа, мръсотията, засъхналата кръв и паяжината от лицето и ръцете си. Момичето го наблюдаваше. След като свърши, изглеждаше по-добре, но тази котешка баня откри белезите от едната страна на лицето му — стари, отдавна зараснали белези, с белезникав оттенък по мургавата му кожа, четири успоредни резки от окото до челюстта, сякаш одрани от огромни, хищни нокти.
— Какъв е този белег? Той не отвърна веднага.
— От дракон ли е? — попита тя с опит за насмешка. Нима не бе дошла тук да се надсмее над своята жертва, да издевателства над неговата безпомощност?
— Не, не е от дракон.
— Значи не си дори господар на драконите.
— Господар съм на драконите — отговори неохотно той. — Обаче белезите са отпреди. Казах ти, че съм срещал Силите на мрака и на други места по Земята. Това на лицето ми е знакът на една от родствениците на Безименните. Но вече не е безименна, защото накрая научих името й.
— Какво говориш ти? Чие име?
— Не мога да ти го кажа — отвърна той и се усмихна, макар лицето му да бе мрачно.
— Всичко това е безсмислица, глупаво дрънкане, светотатство. Става дума за Безименните! Ти просто не знаеш какво приказваш!
— Зная по-добре и от тебе, жрице — рече с по-проникновен глас. — Погледни още веднъж.
Затворникът обърна глава, за да й покаже четирите ужасни следи на бузата си.
— Не ти вярвам — гласът й потрепера.
— Жрице, ти си твърде млада — заговори той ласкаво. — Едва ли дълго си служила на Силите на мрака.
— Служила съм. Служила съм много дълго! Аз съм Първата жрица. Преродената. Служила съм на своите Повелители хиляди години и още хиляди преди това. Аз съм тяхна служителка, техният глас, техните ръце. Аз съм и тяхната мъст, ако някой оскверни Гробниците им и види забраненото за очите. Стига с тия лъжи и хвалби! Не разбираш ли, че само една моя дума и стражът ми ще дойде и ще ти отреже главата? Ако пък си отида и заключа вратата, тогава никой никога няма да дойде — в този мрак ще намериш смъртта си и силите, на които служа, ще погълнат твоята душа, а костите ти ще останат да лежат долу в праха.
Той безмълвно кимна.
Като нямаше какво повече да каже, тя се запъна, измъкна се от стаята и залости вратата с трясък. Нека да си мисли, че няма да се върне! Нека се поти в мрака, нека проклина и трепери, нека се опитва да прави своите нечисти, безсмислени заклинания!
Но си го представи как се протяга преди сън, спокоен като овца на слънчева ливада, какъвто го видя, когато влезе през Желязната врата.
Тя плю на портата, направи знак да прогони осквернението и почти затича към Подземието.
Минавайки покрай стената по пътеката към таванския отвор на залата, леко докосваше с пръсти гладките повърхнини и гравюри в скалата, подобни на замръзнали въжета. Прониза я копнеж да запали фенера, да види още веднъж, само за миг, стародавно издялания камък, прелестното озарение на стените. Притисна силно очи и забърза нататък.
7. ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ
