и желание в момента са да остана жив. Това я накара да се разсмее и тя рече:
— О, известно време ще останеш жив, не схващаш ли? Ти си глупак! Добре, покажи ми тези илюзии, аз зная, че са измамни и няма да се уплаша от тях. Всъщност не бих се уплашила даже ако бяха истински. Но продължавай. При всички случаи безценната ти кожа е спасена, поне за тази нощ.
На това той се разсмя, както тя се бе разсмяла преди. Подхвърляха си живота ту насам, ту натам, сякаш си играеха с топка.
— Какво искаш да ти покажа?
— Какво можеш да ми покажеш?
— Всичко.
— Продължаваш да се хвалиш.
— Не — каза той, явно леко засегнат. — Изобщо не съм имал намерение да се хваля.
— Покажи ми нещо, което според теб си струва да се види. Каквото и да е!
Той наведе глава, загледан известно време в ръцете си. Нищо не се случи. Лоената свещ във фенера гореше слабо и равномерно. Черните рисунки по стените, птицекрилите, застинали фигури с очи, изписани в бледочервено и бяло, мъждееха над двамата. Никакъв звук не се чуваше. Тя въздъхна разочарована и някак натъжена. Той беше слаб; говореше големи неща, но не правеше нищо. Беше само един изкусен лъжец и умел крадец.
— Добре — каза накрая Арха и поприбра поли, за да се изправи. При нейното движение вълната странно прошумоля. Жрицата се погледна слисана и скочи на крака.
Тежките черни одежди, носени години наред, бяха изчезнали. Полата й бе от тюркоазена коприна, светла и мека като вечерно небе. Тя шумолеше около бедрата й, а ризата, цялата бродирана с тънки копринени конци, перли и ситни кристални топчета, нежно просветваше като априлски дъжд.
Тя погледна магьосника, без да може дума да пророни.
— Харесва ли ти?
— Откъде…
— Подобна е на роклята, в която веднъж видях една принцеса на празника на Слънчевото завръщане в новия дворец на Хавнър — обясни той, като я гледаше доволен. — Ти поиска да ти покажа нещо, което си заслужава да се види. Аз ти показах самата тебе.
— Направи така … направи така, че да изчезне.
— Ти ми даде наметалото си — рече затворникът сякаш с укор. — Мога ли аз с нищо да не ти отвърна? Е, добре, не се безпокой, това е само илюзия — погледни.
Той не раздвижи дори пръст; определено не промълви нито дума; но синята великолепна коприна изчезна и тя остана в своето грубо черно одеяние.
Известно време не помръдна.
— Как да разбера дали си такъв, какъвто изглеждаш?
— Не можеш — каза той. — Аз сам не зная как изглеждам в твоите очи. Арха отново се замисли:
— Ти би могъл да ме измамиш, да ме накараш да те видя като…
Тя прекъсна насред дума, защото с едва забележим жест той сочеше нагоре. Стори й се, че прави заклинание, и бързо се дръпна към вратата. Когато обаче проследи движението му, погледът й откри високо в тъмния сводест таван малкото квадратче на шпионката откъм съкровищницата на Храма на Боговете- близнаци.
От шпионката не проникваше светлина; не се виждаше нищо, не се долавяше ничие присъствие; но той все още сочеше нагоре с въпросителен израз.
И двамата останаха известно време неподвижни. — Твоята магия не е нищо повече от детски трик — произнесе отчетливо тя. — Хитрост, и лъжи. Стига ми това, което видях. Ти ще се превърнеш в храна на Безименните. А аз вече няма да стъпя отново тук.
Взе си фенера и излезе, като здраво и шумно залости желязното резе. После застана разстроена вън пред вратата. Как да постъпи?
Какво ли бе успяла да зърне и чуе Косила? Какво ли бяха говорили? Не можеше да си спомни. Изглежда, не смогна да каже на затворника онова, което възнамеряваше. Той винаги я объркваше със своите разкази за дракони и кули, за имената на Безименните, с желанието си да остане жив, с благодарността си за наметалото, където лежеше. И той също не каза онова, което се предполагаше. Тя дори не го попита за талисмана, който все още носеше скрит на гърдите си.
Толкова по-добре, защото Косила ги беше чула.
Но какво значение имаше туй, какво зло можеше да стори Косила? Още докато си задаваше въпроса, тя знаеше неговия отговор. Нищо не бе по-лесно от това да се убие ястреб в клетка. Мъжът беше беззащитен, окован в каменна клетка. Жрицата на Бога-крал трябваше само да изпрати тази нощ слугата си Дюби да го удуши. Или ако двамата с Дюби не познаваха Лабиринта достатъчно добре, нужно бе едно — тя да впръска през шпионката отровен прах в Рисуваната стая. Арха имаше кутии и стъкленици със зловредни вещества, някои можеха да отравят храната и водата, други насищаха въздуха и убиваха при продължително дишане. На сутринта той щеше да е мъртъв и всичко да е свършено. В Гробниците никога вече нямаше да проникне светлина.
Арха забърза по тясната каменна пътека към входа на Подземието, където я чакаше Манан, клекнал търпеливо като стар жабок в мрака. Той се безпокоеше от нейните посещения при затворника. А тя отказваше да го взема със себе си през целия път, затова се бяха разбрали така. Сега я радваше неговата близост. Поне на него можеше да се довери.
— Чуй, Манан. Ще отидеш веднага в Рисуваната стая. Кажи на мъжа, че го извеждаш, за да го заровиш жив под Гробниците. Кажи това на глас, освободи веригата и го заведи в… — тя се запъна, защото не беше решила къде да скрие затворника.
— В Подземието — рече с готовност Манан.
— Не, глупако. Заповядах да го кажеш, не да го направиш. Почакай…
Кое място беше недостъпно за Косила и нейните шпиони? Никое освен най-дълбоките подземия, най- свещените и най-потайните места от владенията на Безименните, където тя нямаше смелост да отиде. Но дали Косила не би се решила на всичко? Даже и да се боеше от местата на мрака, жрицата бе способна да потисне своя страх, за да постигне целите си. Не можеше да се каже каква част фактически от плана на Лабиринта е успяла да научи от Тара или от предишната Арха и дори от собствени тайни проучвания през минали години. Арха я подозираше, че знае повече, отколкото показва. Ала имаше една пътека, която тя положително не бе узнала, понеже се пазеше в най-дълбока тайна.
— Трябва да заведеш мъжа, където ще ти покажа, и то на тъмно. После, щом те върна обратно тук, ще изкопаеш гроб в Подземието, ще направиш ковчег, ще го заровиш празен в пръстта, така че да може да се напипа и открие, ако някой го потърси. Дълбок гроб. Разбираш ли?
— Не — каза Манан непреклонно и разстроено. — Малката ми, тази хитрост не е разумна. Не е добра. Тук не трябва да има мъж! Ще последва наказание.
— Трябва да му се отреже езикът на тоя стар глупак, да! Нима ти се осмеляваш да ме учиш какво е разумно? Аз спазвам заповедите на Силите на мрака. Последвай ме!
— Съжалявам, малка господарке, съжалявам… Те се върнаха в Рисуваната стая. Там тя почака вън в тунела, докато Манан влезе и освободи веригата от скобата в стената. Чу как дълбокият глас попита:
— Манан, а сега накъде?
И дрезгавият алт отговори мрачно:
— Господарката ми каза, че трябва да бъдеш погребан жив. В подземната гробница. Ставай!
Тя дочу как тежката верига изплющя подобно на камшик.
Затворникът излезе с ръце, завързани с кожения ремък на Манан. Манан го последва, водейки го като куче на къса каишка, само дето нашийникът беше около кръста му и каишката бе желязна. Той извърна очи към нея, ала тя духна свещта и без да промълви нито дума, пое в мрака. Веднага наложи бавния, но добре отмерен ритъм, с който вървеше без светлина из Лабиринта, като твърде леко и почти непрекъснато докосваше с пръсти стените. Манан и затворникът следваха отзад, много по-неуверени заради каишката, влачеха се и се спъваха. Трябваше обаче да вървят на тъмно. Защото тя не искаше никой от тях да научи пътеката.
Ляв завой от Рисуваната стая, пропускайки един отвор, влизаш в следващия вдясно, отминаваш един
